Определение № 4719 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4764/28.08.2025 година, подадена от М. И. Г. и К. К. Г., срещу решение № 129/05.08.2025 година на Окръжен съд Ямбол, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 80/2024 година.

С обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Ямбол, е потвърдено първоинстанционното решение № 1/02.01.2024 година на Районен съд Ямбол, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2712/2022 година, с което са отхвърлени предявените от М. И. Г. и К. К. Г. срещу С. М. С. и Ж. И. С. искове за прогласяване на нищожността на сключените на 20.05.2021 година между ищците и ответника С. договори за продажба на недвижими имоти, обективирани в нотариален акт № 188, том I, рег. № 2721, дело № 178/2021 година и нотариален акт № 189, том I, рег.№ 2722, дело № 179/2021 година, двата на Т. П.–нотариус район на действие района на Районен съд Ямбол, вписан под № 587 в регистъра на Нотариалната камара, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3, във връзка с чл. 579, ал. 1, изр. 1 от ГПК, а при условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, съответно на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, като бъде признато, че прикритият договор е такъв за ипотека за задължение на трето лице, както и евентуалният иск за унищожаването им на основание чл. 29 от ЗЗД.

В подадената от М. И. Г. и К. К. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от М. И. Г. и К. К. Г. срещу С. М. С. и Ж. И. С. искове да бъдат разгледани и уважени при спазване на установената поредност на съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Ямбол по чл. 280, ал. 1 т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответниците по касационна жалба М. И. Г. и К. К. Г. са подали отговор на същата с вх. № 5433/20.10.2025 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 129/05.08.2025 година на Окръжен съд Ямбол, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 80/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

М. И. Г. и К. К. Г. са били уведомени за обжалваното решение на 11.08.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 4764/28.08.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Ямбол е приел, че предмет на исковите претенции на М. И. Г. и К. К. Г. пред първата инстанция били искове по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД–нищожност на договора поради липса на форма във връзка с чл. 579, ал. 1, изр.1 от ГПК, а при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД-нищожност поради липса на съгласие, по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД-привидност но договорите, както и по чл. 29 от ЗЗД-унищожаемост на договорите поради измама, както и в условията на евентуалност, да бъдело установено наличието вместо договор за продажба, на договор за залог между М. И. Г. и К. К. Г. от една страна и С. М. С. на описаните в двата нотариални акта недвижими имоти, каквато правилна квалификация била дадена от първоинстанционния съд.

По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД–нищожност на договора поради липса на форма, а именно нотариалното удостоверяване по смисъла на чл. 576, във връзка с чл. 579, ал. 1, изр. 1 от ГПК с твърдения за не прочитане на нотариуса на участващите лица съдържанието на акт, въззивният съд намирал, че между страните не било спорно, че на 20.05.2021 година, между тях били сключени два договора за покупко-продажба на недвижими имоти, намиращи се в [населено място], [община], област Ямбол, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 188, том I, рег. № 2721, дело № 178/2021 година и нотариален акт № 189, том I, рег.№ 2722, дело № 179/2021 година, двата на Т. П.–нотариус район на действие района на Районен съд Ямбол, вписан под № 587 в регистъра на Нотариалната камара, подробно описани в тях. В практиката на ВКС било прието, че нотариалният акт, с който била оформена една сделка, материализирал удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора. Затова, имал характеристиките на официален свидетелстващ документ само в частта на нотариалното удостоверяване, което поради това се ползвало с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, на основание чл. 179 от ГПК. Законната доказателствена сила на тези официални документи съгласно чл. 179, ал.1 ГПК, обхващала-фактите, които длъжностното лице твърдяло, че било осъществило лично, както и фактите, които според длъжностното лице са се били осъществили пред него, т. е. действията и изявленията на трети лица (например съгласието на явилите се пред нотариуса страни да сключат договор и други). В конкретния случай на основание чл. 179, ал. 1 от ГПК, съдът бил длъжен да приеме за установени следните факти: издаването на акта; издаването му от посочения в него нотариус и на посочената дата и място; че изявлението на нотариуса е именно такова, което е отразено в акта; че при съставяне на акта са присъствали посочените в него лица, чиято самоличност била проверена от нотариуса; че тези лица били направили отразените в акта изявления; че нотариусът бил прочел акта на участниците и те го били одобрили; че нотариусът бил проверил собствеността на прехвърлителя въз основа на представените и описани в акта документи; че описаните в приложната част на акта документи били представени пред нотариуса; че актът бил подписан от нотариуса и участниците. За всички тези факти било налице задължение на съда да ги приеме за установени, без да преценява тяхната достоверност по свободно вътрешно убеждение, освен ако те не се опровергавали от други официални документи. Направените възражения във въззивната жалба на М. И. Г. и К. К. Г. били същите, които били предмет на изследване пред първоинстанционния съд и правилно не били приети за основателни. Твърденията в жалбата, че от показанията на свидетелката П. и свидетеля К. К. К. се доказвало, че действителното съдържание на процесните нотариални актове било станало известно на жалбоподателите около два месеца след изповядването на сделките, след консултация с адвокат от което се правел извод, че съдържанието им не било прочетено не можело да се възприеме от съда като основателно, тъй като нотариалният акт се ползвал с обвързваща съда доказателствена сила, която не можела да се разколебае от посочените показания на свидетелите. Правилно първоинстанционния съд бил направил своите изводи въз основа на показанията на нотариус Т. П. и на адвокат Д. присъствала на четенето на нотариалния акт. Липсвали други официални документи, които да опровергават съдържанието на нотариалните актове.

Относно възраженията свързани с нищожност на договорите породи липса на съгласие–чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, правилно първоинстанционния съд бил приел, че липсата на съгласие се преценявала към момента на сключване на договорите. Твърдението на М. И. Г. и К. К. Г., че били знаели, че сключват договор за залог, а не договор за продажба не било подкрепено с никакви доказателства. Нотариалните актове били прочетени от нотариуса и записаното в тях било одобрено и подписано от страните по договорите. Именно такъв договор бил вписан и в молбата до нотариуса, в която К. К. Г. и М. И. Г. са се били посочили и подписали като продавач, а С. М. С., като купувач по договорите относно имота, представляващ УПИ [№], в кв. 15, с площ от 1540.00 м 2, заедно с построените в имота жилищна сграда и гараж, а в молбата си за другия имот с идентификатор [№] било записано, че К. К. Г. продава на С. М. С. този имот, като в нея са се били подписали като продавач и купувач. От събраните доказателства по никакъв начин не било установено, че при окончателното сключване на договорите пред нотариуса, волята им била за сключване на договори за залог. В показанията на свидетелката П., на които се позовавали Г., същата била твърдяла, че страните били говорели за връщането на парите по договорите от 25 000.00 лева с лихвата от 27 000.00 лева, а после на имотите. Същата била заявила, това което били обсъждали със К. и баща му К. К. Г., а именно желанието им да теглят кредит срещу залог, но същата нито била изготвяла нотариалния акт, нито била присъствала на самата сделка, а само била пресъздала това което били казвали клиентите й, поради което и показанията й не можели да се ползват за установяване на друга воля на продавачите към момента на изповядване на сделките.

По отношение на евентуалния иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД-привидност на договорите твърденията на М. И. Г. и К. К. Г. били за наличието на относителна симулация. Същите били обсъдени от първоинстанционния съд, като нови възражения не били въведени, включително такива за наличието на извършени нарушения от първоинстанционния съд. Поради това и същите не следвало да се обсъждат повторно, като изводите за този иск на първоинстанционният съд били правилни и въззивният съд препращал към тях на основание чл. 272 от ГПК. Самият първоинстанционен съд приемал, че привиден (симулативен) бил онзи договор от който страните, които го били сключили, не желаели да бъдат обвързани, независимо дали се прикривал някаква друга сделка или не. В случая, страните по процесните договори се били съгласили да си разменят престации, като С. М. С. бил изпълнил задължението си да плати цената по договорите. В съдебния процес, в тежест на страната, която претендирала, че сделката била привидна, било да докаже симулацията, а в тежест на страната, която претендирала, че съществува прикрито съглашение, било да докаже неговото съдържание. В случая от ангажираните по делото от страна на К. К. Г. и М. И. Г. писмени и гласни доказателства не се установявало (а единствено се твърдяло), че била налице прикрита сделка за предоставяне на кредит срещу обезпечение ипотека (залог) на недвижими имоти, както и конкретното какво било неговото съдържание. Твърденията за наличие на такава прикрита сделка изхождали единствено от Г., които твърдения били били споделени от тях и пред разпитаните по делото свидетели П. и К., които твърдения свидетелите на свой ред възпроизвеждали пред съда, но същите, тези твърдения, не се подкрепяли от събраните по делото доказателства. Фактът на предаване на парична сума от К. К. Г. на С. М. С., както и това че С. бил изявил воля да „върне“ имотите, след като му бъдат върнати парите, сами по себе си не обуславяли извод, че към датата на сключване на атакуваните като симулативни сделки било била налице конкретна прикрита сделка. Всяка една промяна във волята на която и да от страните след сключването на договорите не била основание да се счита, че е била налице прикрита сделка и че към 20.05.2021 година. страните по тогава сключените договори за покупко-продажба не са имали воля да се обвържат с тях. От своя страна показанията на свидетеля К. К. К. следвало да се ценят с оглед обстоятелството, че същият бил син на Г., както и това, че същият реално бил получил парите заплатени по двете сделки и естествено имал пряк интерес от изхода на делото. От друга страна той бил трето по процесните сделки лице и както сам заявявал, по време на изповядване на сделките в нотариалното производство, същият не бил чувал какво си говорят страните по процесните договори за покупко-продажба.

По евентуалния иск по чл. 29, ал. 1 от ЗЗД– унищожаемост на договора поради измама то от доказателствата по делото не било установено С. М. С. да бил въвел М. И. Г. и К. К. Г. в заблуждение относно вида на сделките и техните правни последици. Във въззивната жалба отново не били въведени оплаквания относно приетото от първоинстанционния съд, а само правни конструкции и твърдения, които по нищо не променяли крайния извод на съда за неоснователност на жалбата. Отделно във въззивната жалба били изложени твърдения, че именно тежкото финансово положение, в което били поставени М. И. Г. и К. К. Г., безспорно било довело до ограничаване на възможността им обективно да преценяват фактите, като били станали податливи на внушение и са си били изградили невярна представа за вида на договорите, каквито твърдения нямало в исковата молба, което било недопустимо. Домогването на М. И. Г. и К. К. Г. да докажат със свидетелски показания, че в продължение на месеци са изплащали на С. М. С. лихви по „кредита от 25 000.00 лева“ за който кредит имотите, предмет на сделките за покупко-продажба били служили като залог не било доказано по делото. По същото въобще не бил установен именно факта на сключен такъв договор за заем от страна на сина на М. И. Г. и К. К. Г. с дружеството, в което бил работил С. М. С., по който да била плащана лихва. В обясненията си М. И. Г. била заявила, че имали изтеглен кредит към „К. груп“, по който идвали да ги притискат за пари, за лихви върху заема, който заем бил техен, а не на синът им. Оставането да живеят в продаденото жилище било станало въпреки противопоставянето на купувача С. М. С., видно от показанията на свидетелите Господин Б. и П. А., противно на твърденията на Г.. Свидетелите Д. и Б. били заявили, че след продажбата С. е бил помолен от Г. да ги остави да живеят в имота в [населено място], докато изнесат багажа си, но после отказали да освободят имота, твърдейки че бил техен, даден в залог за отпуснат им от С. кредит, по който плащали лихви. От показанията на свидетелите Д., Б., К. К., П. и обясненията на К. К. Г. дадени по реда на чл. 176 от ГПК била доказана причината поради която М. И. Г. и К. К. Г. били взели решение да се разпоредят с имотите си чрез продажба, а именно че синът им се нуждаел от пари, по повод наследство, което очаквал да получи от Америка. Въззивната инстанция напълно споделяла изводите на първоинстанционния съд в мотивите си относно недоказаността на иска по чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, като на основание чл. 272 от ГПК препращала към тях. Други доводи за неправилност или необоснованост на първоинстанционното решение не било посочени в жалбата. С оглед на посоченото не можело да се обоснове извод за наличието на договор за залог, вместо договор за покупка-продажба. По този иск първоинстанционният съд е посочил, че основната причина за сключване на договор в тази хипотеза, били неверните представи, които били формирани в една от страните по него. За да можело такъв тип сделка, да бъдела унищожена, било необходимо тя да отговаряла на някое от следните изисквания: да било налице умишлено заблуждение от другата страна, чрез внушаване на неверни представи за сделката, скриване на факти или поддържане на неверни представи в другата страна; лицето, сключило сделката да било доведено умишлено от насрещната страна в състояние да не можело да ръководи действията си, чрез употреба на алкохол, упойващи вещества, хипноза и други; въвеждане във заблуждение на страната по договора от трето за сделката лице. В случая М. И. Г. и К. К. Г. били на възраст, която предполагала изградени психична и емоционална устойчивост, натрупан житейски опит и липсвали данни обуславящи извод те да са били поставени умишлено от С. М. С. в състояние да не разбират своите действия. Видно от материалите от нотариални преписки с № 178/2021 година и № 179/2021 година, приложени по делото, нотариалните производства били инициирани от К. К. Г. и М. И. Г. по делото, като по тях двамата били заявили, че били сключили договори за продажба на процесните недвижими имоти и изрично били поискали от нотариуса издаване на нотариален акт. Същите били подписани от Г. в качеството на продавачи и тяхната автентичност не била оспорена, тоест те сами били твърдели пред нотариуса подавайки молбите, че били сключили договор за продажба на процесните имоти, а не някакъв друг вид договор. На свой ред събраните по делото гласни доказателства в съвкупност не доказвали, напротив опровергават твърденето на Г., че нотариалните актове не са им били прочетени от нотариуса и в този смисъл, така предявените искове били недоказани в настоящото производство и като такива следвало да се отхвърлят. Първоинстанционният съд е посочил също така, че в случая се касаело за продажба на недвижими имоти като представените нотариални актове, които се атакували от Г., не съдържали реквизити, които да обосновавали извод, че върху имотите предмет на спора по делото, била учредена законна или договорна ипотека, съответна както се твърди залог. На свой ред по делото не било доказано по безспорен начин да бил налице сключен договор за паричен заем между ответника С. М. С. и свидетелят К. К. К., син на Г.. Договорът за заем бил реален договор и за да се установявало неговото съществуване било необходимо да се установи елемента „предаване в собственост“ пари или други заместими вещи, който по конкретното дело не бил доказан. Сумата от 25 000.00 лева общо по двата договора за продажба били предадени от С. М. С. на К. Г., а не на свидетеля К. К. К.. Последяващото предаване на сумата от К. К. Г. на неговия син касаело техни вътрешни правоотношения, които не влияели на характера на сделките. От събраната доказателствена съвкупност не можело да се изведе безпротиворечив извод, че С. бил кредитор по договор за заем сключен между него и свидетеля К. К. К., както и че бил съгласен да сключи привидна сделка с трети лица за залог/ипотека на притежавани от последните недвижими имоти. Също недоказано по делото било, че била налице уговорка за това че С. М. С. щял да стане собственик на имотите ако парично задължение на свидетеля К. К. К. не бъде изпълнено лично или от третите лица, с евентуална уговорка за обратно изкупуване. Следвало още да се посочи, че продажба с уговорка за изкупуване била приложима само за търговските продажби, като същата следвало да бъде в писмена форма и да определяла срока, в който правото на изкупуване можело да бъде упражнено

С изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК М. И. Г. и К. К. Г. са поискали въззивното решение на Окръжен съд Ямбол да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси:

1. при категорично приемане от страна на съда, че една нотариална сделка е редовна съгласно нейната форма и подписи на страните, с какви доказателствени средства, освен със свидетелки показания може да се докаже действителната воля на страните и наличието на измама?;

2. при наличието на вече много измамни сделки, които съдът приема формално за действителни, ВКС да излезе с тълкувателно решение как да се тълкуват свидетелските показания, които доказват липсата на изразената воля на страните в един нотариален акт?;

3. при противоречие между доказателствените средства (свидетелски показания) длъжен ли е съдът да изследва въпроса защо в едно производство за покупко-продажба ще участва представител на заложна къща, станал и собственик на недвижимите имоти, предмет на спора?;

4. индиция за извършено престъпление—измама, ли е заплащането на суми към кредитната къща мотивирани като лихви при наличие на сделка за покупко-продажба?;

5. как следва ищците да докажат, че умишлено са въведени в заблуждение за последиците на сключената процесна сделка, при положение, че действително са искала да получат заем срещу ипотека, а не покупко-продажба на лицето, от което търсят заем?;

6. налице ли е опорочена воля от страна на касаторите, поради умишленото им въвеждането в заблуждение от ответника относно последиците на сключваната от него сделка?;

7. налице ли е нарушение на служебното начало в случай, че нито първоинстанционният нито въззивният съд са анализирали действителната воля страните от така предявените искове, според описаните в исковата молба факти и обстоятелства? и

8. нарушен ли е принципът на служебното начало в случай, че въззивният съд в мотивите си самостоятелно предполага факти цитирайки само закона, а не обсъжда свидетелските показания на незаинтересовани свидетели в процеса?

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е направено искане за допускане на касационното обжалване по така поставените въпроси по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК, без обаче да са посочени обстоятелства, от които да е видно, че отговорът на тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Искането се обосновава с оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Само това е достатъчно исканото касационно обжалване да не бъде допуснато, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Освен това обаче трябва да се посочи, че вторият от въпросите по своето естество не представлява въпрос, а искане за постановяване на ТР от страна на ВКС, което искане не е равнозначно на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Такова искане може да бъде разглеждано и евентуално уважено, като бъде предложено произнасянето на съответната колегия/колегии на ВКС с ТР, само когато се отнася до правен въпрос, който ес разрешава противоречиво от съставите на съда. Тази хипотеза обаче не е налице в случаите когато се касае до разрешаване различни самостоятелни спорове, решението по всеки един от които зависи от конкретната фактическа обстановка, установена по него.

Четвъртият въпрос въобще не е свързан с разрешаваните от въззивния съд при постановяване на решението му въпроси, тъй като той не е компетентен да се произнася дали евентуално установено в гражданското производство действие представлява престъпление, съответно сочи на такова. В такъв случай съдът може само да спре производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК и да изчака произнасянето на компетентните органи. В конкретния случай обаче по делото не са установени обстоятелства сочещи на извършено престъпление, от което зависи изхода на делото. Затова този въпрос не обосновава допускането на въззивното решене на Окръжен съд Ямбол до касационно обжалване.

Седмият и осмият от въпросите се основават на твърдения за допуснати от съдилищата по същество нарушения при установяване на фактите по делото и преценката на съответните доказателства, поради което не отговорят на изискванията за въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същевременно следва да се посочи, че въззивният съд са анализирали всички събрани по делото доказателства, като с оглед на това са преценявали установени ли са сочените от страните по делото факти и твърденията им за връзките между тези факти, като с оглед на това са правени изводи относно приложимите правни норми. Съдилищата не са игнорирали показанията на разпитаните по делото свидетели, а са обсъждали същите както поотделно така и в тяхната съвкупност, като е посочено защо не се дава вяра на някои от тях. Обстоятелството, че М. И. Г. и К. К. Г. се позовават именно на свидетелите, на които съдът не е дал вяра и считат показанията им за достоверни не е основание за допускане на касацията. Такова основание не представлява и петия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като така както е зададен предполага еднозначен отговор, който е в съответствие с тезата на М. И. Г. и К. К. Г., но съдът не е приемал, че те са били въведени в заблуждение от страна на С. М. С. относно правните последици от договорите и въпреки това не е налице измама.

Третият от посочените по-горе въпроси е свързан с конкретно оплакване на М. И. Г. и К. К. Г. срещу процесуалните действия на въззивния съд, поради което не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не може да бъде разглеждан на сегашния етап от производството. Останалите два въпроса-първи и пети-са поставени общо, без обосноваване на връзка с конкретното производство, поради което не предполагат даването на отговор, който да е свързан с производството. В този случай наличието на такава връзка ще следва да бъде установена и обоснована от съда, което е недопустимо, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, от което пък следва, че въз основа на тези въпроси не може да бъде допуснато исканото от М. И. Г. и К. К. Г. касационно обжалване. Невъзможността им да докажат твърденията си в исковото производство или допуснатите от тях грешки и пропуски, по отношение на доказването, когато не се дължат на процесуални нарушения на съда, не могат да бъдат поправяни в касационното производство.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. И. Г. и К. К. Г. са поискали въззивното решение на Окръжен съд Ямбол да бъде допуснато до касационен контрол и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от М. И. Г. и К. К. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Ямбол.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 129/05.08.2025 година на Окръжен съд Ямбол, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 80/2024 година, по подадената срещу него от М. И. Г. и К. К. Г., касационна жалба с вх. № 4764/28.08.2025 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение