Определение № 1828 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2147/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от З. З. Б. и Б. З. К., представлявани от адв. И. Ц. срещу решение №280 от 07.12.2023 г., постановено по в.гр.д. № 329/2023 г. по описа на Окръжен съд- Монтана в неговата цялост.

С решение № 280 от 07.12.2023 г. Окръжен съд – Монтана е потвърдил решение № 327 от 21.07.2023 г. на Районен съд-Монтана, постановено по гр. дело № 833/2022, с което е отхвърлен предявеният от З. З. Б. и Б. З. К. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване по отношение на Община Монтана, че ищците са собственици по давност и наследство на имот с идентификатор * по КККР на гр. Монтана, находящ се в [населено място], местност „П.“ с площ от 1692 кв.м., както е отхвърлен и предявеният иск срещу М. В. М. с правно основание чл.108 ЗС, за установяване по отношение на този ответник, че ищците са собственици по давност и наследство на гореописания имот и да им се предаде владението върху имота и построените в него вилна сграда с площ 35 кв.м. с идентификатор и две стопански постройки с идентификатори и **.

Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение като се сочи, че въззивното решение попада в приложното поле за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Поддържа се, че с решението съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, които е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, представляващи основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е съобразил всички представени по делото доказателства и не е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба относно приетото в първоинстанционното решение за собствеността на сградата с идентификатор **** и не е мотивирал защо счита, че сградата по приращение е собственост на собственика на терена, при условие, че по делото е установено, че е построена от наследодателя на ищците и че наследодателите на ищците са владяли тази сграда от възникването й като самостоятелен обект. Поддържат, че съдът не е обсъдил протокол № 1 от 1981 г. за това, че земята е извадена от земеделския фонд. Считат, че съвкупната преценка на доказателствата би довела до извод, че няма пречка земята да се придобива по давност. Поддържат, че съдът неправилно не е зачел презумпцията по чл.69 от ЗС, както и че са необосновани изводите му за придобиване на право на собственост от Община Монтана върху изградената вилна постройка. Заявяват още, че въззивният съд не е съобразил началния момента на завладяване на имота от наследодателите на ищците. Касационните жалбоподатели молят да бъде допуснато решението на Окръжен съд- Монтана до касация, да бъде отменено решението и да бъдат присъдени на жалбоподателите разноски.

В представено изложения към касационната жалба, озаглавено молба- основания касаторите поставят процесуален въпрос, по който молят да бъде допуснато въззивното решение до касация, а именно

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да мотивира крайните си изводи, като сочат практика, в противоречие, с която въззивният съд е постановил решението си- решение № 1338/2009 г. на ІV г.о. на ВКС и решение 4265/2014 г. на ІV г.о. на ВКС.

Поставят и материалноправен въпрос, с оглед на заявено придобиване по давност на права, а именно

2. кой е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява субективния елемент на владението- достатъчно ли е субективния елемент да съществува при възникване на правното основание и отпада ли добросъвестността на владелеца при последващо узнаване, че не е собственик. По този въпрос поддържа, че въззивното решение противоречи с решение № 11/2018 г. по гр.д. № 1451/2017 г. на І г.о., решение № 52/2018 г. по гр.д. № 1455/2017 г. на І г.о. на ВКС, решение № 60117/2021 г. по гр.д. № 3680/2020 г. на І г.о. на ВКС.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация М. В. М., чрез процесуален представител адв. С. Т., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените два въпроса не са включени в предмета на спора, въззивният съд не се е произнасял по посочените въпроси и въпросите не обуславят крайните изводи на съда. Поддържа, че изложението не е точно и мотивирано, че не е посочено в какво се състои противоречието между обжалваното въззивно решение и посочената съдебна практика и не е налице противоречие на решението с цитираната от касаторите практика на ВКС. Поддържа, че въззивният съд е изложил свои мотиви, произнесъл се е по оплакванията на жалбоподателите и е съобразил границите на въззивния контрол на първоинстанционното решение. Поддържа, че вторият от поставените въпроси за допускане до касация не е обсъждан от въззивната инстанция.

Ответникът по касационната жалба Община Монтана не депозира отговор.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С обжалваното решение Окръжен съд- Монтана е приел, че е сезиран с искове по чл.124 от ГПК и чл.108 от ЗС. От фактическа страна е приел за установено,че ищците са наследници на Ц. А. К., починала на 26.07.2020 г. и З. М. К., починал на 17.05.2007 г. Съдът е проследил хронологично статута на процесните земи съобразно събраните по делото доказателства. Установил е ,че с решение № 73 от Протокол № 9/1981 г. е утвърден протокол № 1/1981 г. на общинска комисия, с който са картотекирали 5188 дка слабопродуктивни и маломерни земи за раздаване по смисъла на Постановление № 1 на Министерския съвет, от които 4300 дка в местност „П.“, в която се намира и процесния имот. Приел е, че процесният имот е земеделска земя, попадаща в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът е приел за установено от изслушаната съдебно-техническата експертиза, че през годините процесния имот е делен и обединяван и е бил земеделска земя и като негов собственик е записвана само Община Монтана. През 1998 г. З. М. К. е подал молба за извършване на оценка на процесния имот с цел закупуването му. Със заповед № 2862 от 26.05.2006 г. кмета на Община Монтана е отказал на ползвателя З. М. К. да придобие собствеността по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Установил е, че имотът е актуван с Акт за частна общинска собственост № 5930/2019 г. Въззивният съд е приел, че през 2019 г. Общинския съвет в [населено място] е взел решение да обяви за продажба процесния имот чрез публичен търг с явно наддаване. След проведената процедура на 05.02.2020 г. Община Монтана е продала на ответницата М. М. процесния имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] в местност „П.“, с площ от 1692.00 кв.м., за сумата от 3720.00 лева. Съдът е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, като е приел,че от показанията на св. С. и св. Д. се установява, че З. и Ц. К. обработвали процесния имот и гледали различни животни в него. Двамата живели в имота, докато З. починал през 2007 г. От показанията на св. П. съдът е установил, че З. е построил вила в процесния имот, като същият живял там заедно със съпругата си Ц.. Имал лозе и градина, за които се грижил. От показанията на св. Б. М. е установил, че З. ползвал процесния имот до преди да почине през 2007 г. След неговата смърт други две семейства идвали и започнали да садят домати и чушки в имота, като това продължило до 2013 г., след което имотът не се обитавал от никой. Свидетелката установява още, че чула от съседа В., че мястото е дадено на З. за ползване по силата на постановление. От показанията на св. Г. съдът е установил, че от 2016 г. имотът бил запустял. Свид. Д. установил, че от 2014 г., заедно с майка си М. са търсели имот в района, че процесният имот по това време бил буренясал и не се обитавал от никой. Свидетелят установил, че съседката В. му заявила, че през 2015 г. искала да закупи процесния имот, свързала се с Ц., но тя й казала, че няма документи за имота и не могла да го продаде, тъй като е общински, а не нейна собственост.

При така установената фактическа въззивният съд е приел, че спорен въпрос по делото е дали наследодатели на ищците са били владелци по смисъла на чл.68 от ЗС. Приел е, че от изложената фактическа обстановка несъмнено установява, че процесният имот е собственост на Община Монтана, а наследодателите на въззивниците са ползвали имота, като държатели. Приел е, че процесния имот е земеделска земя, попадаща под режима на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което се потвърждавало от показанията на св. М., която посочва, че имотът е даден на наследодателите на въззивниците по силата на постановление. Този факт съдът е приел за подкрепен и от подадената по-късно молба от З. К. за оценка на имота с цел закупуването му, като е посочил,че именно § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ предоставя възможност на гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земи по § 4 да придобият правото на собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята, а се установявало по делото, че наследодателите на въззивниците са построили вилна сграда в имота. Фактът, че наследодателите са били държатели на имота според съда се потвърждавал от подадената молба до общината, която доказвала, че липсва субективния елемент на владението, тъй като същата установявала, че З. К. не е третирал себе си като собственик на имота. Въззивният съд е приел извод, че Ц. К. не се установява да е владяла имота въз основа на показанията на св. Д., от които се установява, че Ц. е знаела, че имота е общински и поради тази причина нямало как да го продаде. Съдът е приел за неустановено наследодателите на ищците да са превърнали с едностранни действия държането им във владение. Според въззивния съд Ц. К. и З. К. са построили вилната постройка в имота без учредено право на строеж. С построяването на сградата върху чуждо място те не са придобили правото на собственост върху сградата, а сградата по силата на приращението е станала собственост на собственика на земята. Съдът е приел, че презумпцията на чл.92 от ЗС не е оборена. Приел е, че доколкото през 2020 г. общината е продала само процесния имот с идентификатор ***, без изрично в договора да изключи построената в него вилна сграда, то следва да се приеме, че М. М. е придобила всичко, което е построено в него, като в този смисъл се е позовал на съдебна практика- решение № 529 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о. Съдът е приел извод, че по делото не се установява нито наследодателите на ищците, нито ищците да са придобили по давност, съответно по наследствено правоприемство право на собственост върху процесните имоти. Недоказано било твърдяното закупуване на имота от З. К. през 1974 г. Община Монтана е била собственик на имота и съответно на основание сключеният между нея и М. М. договор за продажба ответницата е придобила правото на собственост върху имота.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Не са налице съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

По първия поставен въпрос/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да мотивира крайните си изводи/- въпросът касае правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и винаги е обуславящ решението на въззивния съд. По въпроса за правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, включително посочените от касатора, както и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, подобно на тази на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждането на установените факти под съответната материалноправна норма. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. В съответствие с цитираните законови разпоредби и създадената практика във връзка с тяхното приложение въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, посочил е кои доказателства кредитира, ценил е събраните свидетелски показания в тяхната съвкупност и е обосновал собствени изводи по делото. Съдът е приел, че с молба от 1998 г. наследодателя на страните е признал, че не свои процесните земеделси земи, като е поискал да му бъде разрешено изкупуването им по реда на пар.4 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗСПЗЗ. Приел е, че наследодателите на ищците са били държатели на имота, поради което и построената сграда в имота, поради необорената презумпция на чл.92 от ЗС, също е станала собственост на собственика на земята- Община Монтана.

По делото е установено, че спорният имот представлява земеделска земя по смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ, която е била ползвана от наследодателите на ищците. Не се установява по делото правно основание за това ползване. От представените писмени доказателства и неоспорената СТЕ по делото се установява, че процесните земи попадат в границите на територия по §. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за която е изработен ПНИ, одобрен през 2006 г. Константна е практиката на ВКС, че лице, което не е ползвател на имот, нито е собственик на подлежащ на възстановяване имот би могло да придобие поземлен имот в територия на ПНИ или по силата на извършено в негова полза разпореждане от лице, което се легитимира като собственик на такъв имот или въз основа на изтекла придобивна давност, като давността започва да тече след влизане на ПНИ в сила. В този смисъл са решение № 130/2025 г. по гр.д. № 3718/2023 г. на II г.о., решение № 60138 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1609/2021 г. на I г. о., определение № 202 от 14.02.2023 г. по ч. гр. д. № 230/2023 г. на II г. о., в което се разграничава възможността за придобиване по давност на имот, попадащ в границите на ПНИ, ако имотът е обособен като самостоятелен обект на вещно право и претендиращият за собственост по давност заявява претенцията си против лица, които не черпят правата си от одобряване на ПНИ. Посочената практика се споделя от настоящия съдебен състав. По делото се установява, че ищците и техните наследодатели са ползвали земя, която първоначално е била държавна/социалистическа/ собственост- чл.2 от ЗС в редакциите преди ДВ бр. 31/1990 г./ и съответно не е била годен обект на давностно владение- чл.86 от ЗС, в редакцията за същия период. След този период, земеделската земя отново не е било възможно да бъде придобита по давност поради възприетото тълкуване на закона за невъзможност да се придобива по давност земеделска земя, попадаща в територия, за която следва да бъде изработен ПНИ преди влизането му в сила. В настоящия случай ПНИ влиза в сила през 2006г / заповед №30/07.02.2006 г. на областния управител на област М./. От одобрения план на новообразуваните имоти се установява, че процесните земи остават общинска собственост и съответно тяхното владение и придобиване по давност е засегнато от действия мораториум по пар.1 от ЗД на ЗС/ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г./

Дори и да се приеме, че наследодателите на ищците са били ползватели на процесния имот на правно основание- договор- за каквото основание са налице свидетелски показания по делото, че имотът им е бил индивидуализиран с граници и че заявяват претенция срещу лице, което не се ползва от ПНИ, то отново в тяхна ползва не може да се приеме, че е изтекла придобивна давност и те са станали на това основание собственици на процесните земи. Това е така, защото с молба от 1998 г. наследодателят на ищците З. К., адресирана до Кмета на община Монтана признава, че същият е ползвател/държател/ на процесния имот. Дори от този момент наследодателите на ищците да са обърнали своето държане във владение, да са започнали да своят имота и да са демонстрирали това свое собственическо отношение/данни, за което по делото няма/, то давностен срок в техна полза не е изтекъл и те не са владяли процесния имот в продължение на 10 години спокойно, явно и необезпокоявано, поради наложения и действащ мораториум за придобиване на земи, общинска собственост, по давност в периода от 31.05.2006 г. до 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г.

След като по делото не се установява ищците /техните наследодатели/ да са придобили по давност процесната земеделска земя, следва да се приеме, че ако те са изградили сграда на тази земя, без да им бъде учредено право на строеж от собственика на земята, че тази сграда става собственост на собственика на земята. Както е посочил въззивния съд в обжалваното решение презумпцията на чл.92 от ЗС не е оборена, поради което следва да се приеме, че построените сгради в спорния сега имот са станала собственост на Община – Монтана.

Община – Монтана се легитимира като собственик на процесните земя и сгради и правомерно се е разпоредила със своята собственост в полза на ответника по делото М. М..

При така изложените мотиви е ясно, че документът на който се позавават касаторите- решение № 73 на ИК на ОкрНС-Михайловград, с което земи, в това число и процесната земеделска земя, са определи за раздаване по Постановление №1 на МС няма значение по делото.От това решение не могат да се направят други изводи освен възприетия вече такъв, че процесните земи попадат в територия, чийто статут се урежда от пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съответно не могат да се направят изводи в различен смисъл от гореизложените.

Поставеният от касаторите въпрос, видно от изложените мотиви, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика от касаторите, както и с тази, служебно известна на касационната инстанция, поради което не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

По втория поставен въпрос / кой е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява субективния елемент на владението- достатъчно ли е субективния елемент да съществува при възникване на правното основание и отпада ли добросъвестността на владелеца при последващо узнаване, че не е собственик./ - съдебният състав приема, че този въпрос няма характеристика на правен въпрос, съгласно ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Така поставеният въпрос не е обсъждан от въззивната инстанция и не е обусловил възприетите от съда изводи. Въззивната инстанция е приела, че наследодателите на ищците са били държатели на имота, поради което не е обсъждала кой е началния момент на тяхно владение и какво е било отношението на наследодателите на ищците към имота в различни моменти. Цитираната от касаторите съдебна практика е неотносима към разглеждания спор. Поставеният въпрос не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касация.

Решението на Окръжен съд- Монтана не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.