Определение № 527 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 876/10.02.2020 година, подадена от П. В. Г., против част от решение № 8348/06.12.2019 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 5374/2019 година. Въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 534 650/14.11.2018 година на Софийски районен съд, гражданско отделение, 36-ти състав, постановено по гр. д. № 6138/2017 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от П. В. Г. против М. И. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за заплащане на сумата от 8512.58 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия по изпълнително дело № 20158380404642 и присъединените към него дела, заедно със законната лихва от 08.12.2016 година до окончателното плащане. В подадената касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната части вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от П. В. Г. против М. И. Б.- частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба М. И. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Третото лице-помагач на страната на М. И. Б., а именно „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД [населено място] е подало отговор на същата с вх. № 51 826/11.06.2020 година, с който е изразило становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 8348/06.12.2019 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 5374/2019 година в обжалваната му част, поради което такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. П. В. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.01.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 16 876/10.02.2020 година, като 09.02.2020 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че чрез две последователни сделки-дарение и продажба П. В. Г. е придобил правото на собственост върху 1/2 идеална част от имот с идентификатор № ... по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], одобрен със заповед № РД-18-54/30.08.2010 година на Изпълнителния директор на АГКК [населено място], като към момента на придобиването на собствеността върху идеалната част е била наложена възбрана по изпълнително дело № 20158380404642/2015 година по описа на М. И. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. С молби с вх. № 64 277/25.09.2015 година, вх. № 64 278/25.09.2015 година и вх. № 6487/28.09.2015 година, подадени от взискателя по изпълнително дело № 20158380404642/2015 година същият поискал присъединяването на изпълнителен лист от 21.08.2015 година, издаден на основание заповед за изпълнение от 27.03.3013 година по гр. д. № 11 205/2013 година по описа на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 75-ти състав; на изпълнителен лист от 30.07.2016 година, издаден на основание решение от 30.07.2015 година по гр. д. № 21 389/2013 година по описа на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 75-ти състав; на изпълнителен лист от 17.12.2013 година, издаден на основание заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 44 727/2013 година по описа на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 62-ри състав (приложен по изпълнително дело № 20158380405025); на изпълнителен лист от 25.09.2015 година, издаден на основание заповед за изпълнение от 08.05.2015 година по гр. д. № 19 049/2015 година по описа на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 70-ти състав и на изпълнителен лист от 06.12.2013 година, издаден на основание заповед за изпълнение от 22.10.2013 година по гр. д. № 39 686/2013 година по описа на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 24-ти състав. С постановления от 25.09.2015 година и от 28.09.2015 година съдебният изпълнител присъединил посочените вземания и разпоредил уведомяване на длъжника. С молба вх. № 649 09/29.09.2015 година, длъжникът С. В. А. представила платежно нареждане от 25.09.2015 година за кредитен превод на стойност 2406.63 лева като поискала вдигане на наложената възбрана върху идеалната част от имота. На същата дата, съдебният изпълнител разпоредил да се изчисли общият размер на задълженията по всички присъединени вземания и да се уведоми длъжника, а също и да се извърши разпределение на постъпилата сума. Последното било извършено с постановление от 08.10.2015 година. След извършването му с покана за доброволно изпълнение изх. № 69972/07.10.2015 година, получена на 12.10.2015 година, длъжникът С. В. А. била уведомена, че размерът на задълженията й по изпълнителното дело към 07.10.2015 година възлиза на сумата от 5154.41 лева. С уведомление изх. № 76 586/06.11.2015 година, получено на 10.11.2015 година, П. В. Г. бил уведомен, че срещу придобитата от него 1/2 идеална част от възбранения имот ще бъде насочено принудително изпълнение. Съставен бил протокол за опис на недвижими имущества от 11.11.2015 година. С молба вх. № 75 363/12.11.2015 година, Г. поискал отново от съдебния изпълнител да вдигне наложения запор с мотив, че дългът е бил погасен. С разпореждане от същата дата, съдебният изпълнител отказал да заличи възбраната до изплащане на всички задължения. Имотът бил изнесен на публична продан, приключила с постановление за възлагане от 09.12.2016 година, с което същият бил възложен на Ч. М. Е. за сумата от 11 112.00 лева. Постъпилата сума била разпределена с протокол от 19.01.2017 година като остатъкът от 2599.42 лева бил преведен по сметка на П. В. Г.. С молба от 10.02.2017 година взискателят поискал прекратяване на изпълнителното производство поради изплащане на цялото задължение. С постановление от 10.02.2017 година производството било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК, което не било обжалвано и влязло в сила на 07.03.2017 година. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 441 ал. 1 от ГПК, частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, в каквато насока била и разпоредбата на чл. 74 ал. 1 от ЗЧСИ, според която съдебният изпълнител отговарял за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. За да е основателен предявеният иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД следвало кумулативно да са налице следните предпоставки: противоправно деяние, вина, вреда и причинна връзка между деянието и вредата. Липсата дори и на една от така изброените предпоставки водела до неоснователност на предявения иск. Причинната връзка не се предполагала, тя трябвало да бъде доказана във всеки конкретен случай. Спорът по настоящото дело се концентрирал върху фактическия въпрос дали плащането на дълга от страна на ищеца предшества хронологично подадените молби за присъединяване на други вземания към същия длъжник, както и върху правния въпрос до кой момент е допустимо да бъде извършено присъединяването. С оглед отговора на тези въпроси, следвало да се прецени дали действията на частния съдебен изпълнител са законосъобразни. Упражняването на правото на присъединяване предполагало неприключило или непрекратено производство („Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание-2017 година.“-стр. 1248). Във въззивната жалба били наведени оплаквания, че частния съдебен изпълнител не бил прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК (изм. ДВ, бр. 86 от 2017 година). Въпреки, че законът употребявал само понятието прекратяване на изпълнителното производство, то в обхвата на тази разпоредба попадали и случаите на приключването на изпълнението, което преди измененията с бр. 86 на ДВ от 2017 година не било регламентирано в ГПК, а само в чл. 115 ал. 1 от ПАС. При погасяване на вземанията, описани в изпълнителния лист, изпълнителното дело се приключвало, тъй като изпълнителният процес бил достигнал до типичния си и закономерен резултат-притезанието на взискателя било удовлетворено. Така, както при прекратяването, и при приключването частният съдебен изпълнител постановявал констативен акт, с който слага край на производството. Вдигането на всички наложени обезпечителни мерки се извършвало след постановяване на този акт. Въпросът, който възниквал при това положение, бил в какъв срок след постъпване на сумите от длъжника по сметка на частния съдебен изпълнител, съгласно чл. 455, ал. 1 от ГПК, следвало съдебният изпълнител да приключи производството и да вдигне обезпеченията. Преди постановяване на крайния акт съдебният изпълнител следвало да е извършил удовлетворяване на интереса на взискателя, като му е превел дължимите суми. Именно това заключение следвало от текста на чл. 456, ал. 1 от ГПК, а срокът за превеждане на сумите на взискателя бил определен в чл. 455, ал. 2 ГПК и бил седмодневен. Този срок започвал да тече от разпределението на събраните суми. Това бил и най-късният момент за присъединяване на нови кредитори или както било в случая на нови вземания на първоначалния кредитор. Разпределение по смисъла на закона се изготвяло само при постъпване на сума от изпълнителни действия, която била недостатъчна за покриване на конкуриращи се вземания, т. е. при наличие само на един взискател липсвала необходимост от разпределение на вземания, поради което правото за присъединяване можело да бъде упражнено само преди момента на насочване на събраната сума за плащане към първоначалния взискател по реда на чл. 455, ал. 2 ГПК. Тук следвало да се има предвид, че сумите, внесени по сметката на съдебния изпълнител, били на длъжника, докато не бъдат изплатени на взискателя, а до размера на внесените суми длъжникът имал вземане срещу съответната банка, но не можел да се разпорежда с него, защото то се считало запорирано до удовлетворяване на взискателите. Със сумите по сметката се разпореждал съдебният изпълнител, който издавал до съответната банка нареждания за плащания (чл. 455, ал. 2 от ГПК) и отбелязвал плащането върху изпълнителния лист (чл. 455, ал. 2, изр. 2 от ГПК). Именно понеже сумите били на длъжника, съдебният изпълнител можел да удовлетвори с тях взискателите. Плащането се смятало за получено от взискателя не от деня на платежното нареждане, а от получаване или от превеждане на сумата. Плащането погасявало задължението на длъжника, защото то удовлетворявало взискателя, а изпълняемото право преставало да съществува, но плащането погасявало не само материалноправното отношение, а и изпълнителното процесуално отношение. С плащането съдебният изпълнител изпълнявал последното свое задължение по висящия изпълнителен процес („Българско гражданско процесуално право“-Живко Сталев, девето допълнено и преработено издание). Затова, той приключвал след плащането поради това, че е постигнал своята цел. В процесния случай не било спорно, а и било установено от приложеното изпълнително дело № 20158380404642/2015 година по описа на М. И. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, че плащането на дължимите суми по първоначалния изпълнителен лист било направено на 25.09.2015 година по сметката на частния съдебен изпълнител, като на същата дата била депозирана молба от взискателя за добавяне на вони изпълнителни титули. С оглед на това съставът на Софийски градски съд приемал, че частният съдебен изпълнител законосъобразно присъединил на основание чл. 456 от ГПК новите вземания на първоначалния взискател преди насочване на постъпилите суми за плащане, т. е. не било налице противоправно и виновно поведение от страна на съдебния изпълнител-липсвала една от предпоставките за ангажиране на отговорността на съдебния изпълнител. Направеното възражение за несъразмерност на предприетите изпълнителни способи, с оглед размера на първоначалното задължение, било преклудирано, тъй като същото било въведено за първи път с въззивната жалба (чл. 266, ал. 1 от ГПК). Доводите на П. В. Г. в жалбата му, че прехвърлянето на възбранения имот било недействително само до размера на дълга, също били заявени за първи път пред въззивната съдебна инстанция, поради което не следвало да бъдат разглеждани. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. В. Г. е поискал решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правните въпроси: o Кога приключва принудителното изпълнение-със събиране на вземането и разноските по изпълнението, т. е. с постъпването на сумите по сметка на съдебния изпълнител или с привеждането на сумите по сметка на взискателя? o Когато не се извършва разпределение, тъй като взискателят е един и постъпилите суми са достатъчни да покрият вземането на взискателя по изпълнителното производство до кой момент е допустимо присъединяването на нови вземания по реда на чл. 456 от ГПК и допустимо ли е това да стане след като вземането е било събрано? o Допустимо ли, след като първоначалното вземане, обезпечено с възбрана върху недвижим имот на длъжника е било събрано, съдебният изпълнител да насочи изпълнение върху имота за принудително събиране на присъединени вземания, след като длъжникът е изпълнил задълженията си? o Необходимо ли е при приключване на изпълнителното производство частният съдебен изпълнител да постанови констативен акт за прекратяване на производството? o Необходимо ли е за извършването на продажбата към момента на публичната продан имотът да е бил собственост на длъжника? По отношение на горепосочените въпроси се поддържа съществуването на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, като по отношение на четвъртия от тях се сочи и противоречене с решение № 238/30.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1668/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 42/26.02.2016 година, постановено по гр. д. № 1812/2015 година по описа на ВКС, ІV г. о. Такова противоречие се твърди и по отношение на петия от посочените по-горе въпроси, като в тази връзка се сочи решение № 124/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 905/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Освен това е поискано решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите: o За задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет по делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, произтичащи от характера на въззивното производство? o За това необходимо ли е обсъждане на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните свързани с твърденията им? По отношение на тези въпроси се твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване като по отношение на първия се сочи противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС и решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., а по втория се сочи противоречие с решение № 334/23.04.2010 година, постановено по гр. д. № 427/2009 година, решение № 298/28.04.2010 година, постановено по гр. д. № 3972/2009 година, решение № 331/19.05.2010 година, постановено по гр. д. № 257/2009 година и решение № 815/15.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1713/2009 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол на основание чл. 290, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на първия от тях е съобразено установеното в теорията и практиката разграничение между прекратяването на изпълнителното производство и приключването на същото. Съгласно тях прекратяването на изпълнителното производство е налице когато към момента на образуването му изпълняемото право е било погасено, поради което или поради друго основание не е съществувало правото на взискателя да реализира вземането си по пътя на принудителното изпълнение или същото е отпаднало в хода на производството, което е пречка да предприемане на изпълнителни действия. За разлика от прекратяването при приключването на принудителното изпълнение правото на взискателя да реализира вземането си по пътя на принудителното изпълнение съществува по време на същото, поради което не са налице пречки за извършване на изпълнителни действия за това. В този случай изпълнителното производство приключва с удовлетворяване на вземането на взискателя в резултат на предприетите изпълнителни действия. Това разграничение между прекратяването и приключването на изпълнителното производство е намерило отражение и в изменението на чл. 433 от ГПК обнародвано в ДВ бр. 86/27.10.2017 година, с което вече установеното в теорията и практиката разграничение на двете понятия-прекратяване и приключването на изпълнителното производство е нормативно установено. Удовлетворяването на взискателя в изпълнителното производство се извършва с предаването на предмета на изпълняемото право на взискателя. В случаите, когато предмет на изпълняемото право е парична сума удовлетворяването на взискателя се извършва с превода на събраната в изпълнителното производство парична сума и постъпването й по сметката на взискателя. Внасянето на паричната сума от длъжника по сметката на съдебния изпълнител не удовлетворява взискателя, тъй като съгласно установената практика, тези суми принадлежат на длъжника и за тях той има вземане към банката. Длъжникът обаче не може да се разпорежда с тези суми, тъй като те се считат запорирани в полза на взискателя. Разпореждането с тях се извършва от съдебния изпълнител, който от името на длъжника ги превежда на взискателя, съгласно чл. 455, ал. 2 от ГПК. Получаването на сумите от взискателя има погасителен ефект за съответната част от задължението на длъжника. При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е съобразил така установената практика по първия от поставените по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК правни въпроси. Това се отнася и до втория и третия от тях. По отношение на него е съобразено, че по отношение на един и същи длъжник се образува едно общо изпълнително дело, когато срещу него се изпълняват няколко притезания на един или няколко взискатели. Съгласно чл. 456, ал. 1 от ГПК през всяко време на изпълнението, докато разпределението не е изготвено, в производството могат да се присъединят и други кредитори на същия длъжник. Наистина разпределение по смисъла на чл. 460 от ГПК се извършва, когато взискателите по изпълнението са повече от един, но това не означава, че присъединяването по чл. 456, ал. 1 от ГПК не се допуска в изпълнителни производства с един взискател. Възможността за присъединяване е поставена в зависимост от изготвянето на разпределението, тъй като с влязлото в сила такова се определя кой взискател какво вземане притежава, неговата привилегия и размерът до който то ще бъде удовлетворено. Присъединяването на нов кредитор след този момент би наложило изготвянето на ново разпределение, което би довело до съществено затруднение на изпълнителното производство. Нов взискател може да се присъедини в изпълнителното производство и след изготвянето на разпределението, ако след това и след заплащане на предвидените в него суми са останали неудовлетворени вземания и производството не е приключило. Затова от значение за присъединяването на кредитор по реда на чл. 456, ал. 1 от ГПК, в изпълнителни производства с един взискател (когато не е необходимо изготвянето на разпределение) е моментът на приключването на изпълнението, т. е. присъединяването може да се извърши до момента, в който съдебният изпълнител е наредил превеждането на събраните по делото суми на взискателя. Разпоредбата на чл. 456, ал. 1 от ГПК говори за присъединяването на друг взискател в изпълнителното производство, различен от първоначалния такъв, но не урежда изрично присъединяване на други вземания на първоначалния взискател, които не са били включени в молбата за образуването на производството. Спазването на правилото за едно производство срещу един длъжник налага всички вземания на взискателя спрямо този длъжник, съществуващи към момента на образуването или възникнали в хода на производството да бъдат реализирани в него. Не съществува законова забрана взискателят съобразявайки се с изискването за едно общо дело спрямо длъжника да поиска присъединяване в изпълнителното производство на други свои вземания спрямо същия длъжник, поради което това е допустимо. В този случай взискателят не може да бъде третиран по-неблагоприятно от взискателите, които се присъединяват по реда на чл. 456, ал. 1 от ГПК. На последните е призната възможността да се ползват от извършените до присъединяването изпълнителния действия, като извършените от длъжника действия със запорирано или възбрането имущество на относително недействителни и по отношение на тях. Няма законово основание първоначалният взискател, който е присъединил друго свое вземане против същия длъжник да бъде третиран по-неблагоприятно в сравнение с присъединилите се кредитори. С оглед на това след като възбраната обезпечава и вземането на присъединилите се по реда на чл. 456 от ГПК кредитори, тя с още по-голямо основание обезпечава и присъединените вземания на първоначалния взискател, още повече, че тя се вписва за обезпечаване на всички вземания предмет на принудителното изпълнение. Поради това съдебния изпълнител може да насочи принудително изпълнение върху възбранения недвижимия имот за всяко едно от присъединените вземания, като вписаната възбрана обезпечава всички вземания. Петият от поставените по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Съгласно закона и установената съдебна практика публичната продан на недвижим имот е деривативен придобивен способ, поради което длъжникът трябва да е собственик на имота към момента на извършване на проданта. От това правило обаче има изключение уредено в чл. 452, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ГПК. Както е посочено в т. 4 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС според чл. 452, ал. 2 от ГПК когато изпълнението е насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания. От логическото тълкуване на посочените разпоредби следва изводът, че разпоредителните действия на длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната. По силата на процесуалния закон това лице може да се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка, без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството присъединен кредитор в изпълнителното производство. Поради тази непротивопоставимост лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, може да осъществи принудително изпълнение върху възбранения имот или запорираната движима вещ или вземане, но за него липсва правен интерес от иск за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане. По идентичен начин е разрешен въпросът и в решение № 124/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 905/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., на което се позовава касатора. Тази съдебна практика е била съобразена от Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение, поради което не е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на този въпрос. Що се отнася до четвъртия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК той също не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, доколкото въззивният съд (противно на твърдяното от касатора) е приел, че както при прекратяването, така и при приключването на изпълнителното производство актът на съдебния изпълнител за това има само констативно действие, т. е. производството не се прекратява или приключва с акта на съдебния изпълнител, а с осъществяването на предвидените в закона предпоставки за това. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. В. Г. правни въпроси свързани с искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК също не обосновават допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с установеното си от закона и обвързващата съдебна практика задължение да се произнесе по спорния предмет по делото след като прецени всички наведени от страните и относими към спорното право доводи и възражения относими и след обсъждане на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност да посочи кои от доводите и възраженията приема за доказани и кои не като отрази тази своя дейност и произтичащите от нея изводи в мотивите към решението си. При това мотивите на въззивния съд трябва да отразяват собствените му изводи по съществото на спора, а не да се изразяват в проверка на решението на първата инстанция. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8348/06.12.2019 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 5374/2019 година, по подадената против него от П. В. Г. касационна жалба с вх. № 16 876/10.02.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение