Определение № 554 от 26.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 94/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. А. Б., А. О. Б. и С. О. Б. срещу решение №2022 от 05.08.2019 г. по в.гр.д.№5746/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №2850 от 08.05.2018 г. по гр.д.№12641/2016 г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от О. А. Б., А. О. Б. и С. О. Б. иск по чл.134 от ЗЗД, вр. чл.199 „а“, вр. чл.242 от КЗ за заплащане от „Фи Хелт застраховане“ АД на „Първа инвестиционна банка“ АД на сумата от 23 293.94 лв., представляваща застрахователна сума по договор за групова застраховка „Живот“ на кредитополучатели на кредити на „Юнионбанк“ АД по повод настъпило застрахователно събитие - смърт на кредитополучателя А. С. Б. по договор за ипотечен кредит „Домът“ №312-326 от 31.05.2012 г. в размер на остатъка от главницата /редовна и просрочена/ по договора за кредит към момента на настъпване на застрахователното събитие - 29.12.2015 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и поради необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроса „Дали договорът за застраховка, сключен между застрахованото лице и „Фи Хелт застраховане“ АД в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД се явява нов договор или същият внася само промяна в имената на кредитора и застрахователя по сключения предходен договор от 31.05.2012 г.“, както и по следния въпрос, уточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения“. Спрямо първи въпрос е въведено селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а спрямо втория – основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно. „Първа инвестиционна банка“ АД не заявява становище. Ответникът по касация „Фи Хелт застраховане“ АД поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е предявена искова претенция с правно основание чл.134 ЗЗД, вр. чл.199а от КЗ /отм./, с която ищците - наследници на кредитополучател по договор за кредит, претендират да се осъди застрахователното дружество да заплати на банката застрахователно обезщетение по договор за застраховка за настъпил риск „смърт“ на кредитополучателя, съставляваща остатъчната сума по договор за кредит, като обосновават процесуалната си легитимация с факта, че продължават да изпълняват задълженията на наследодателя си по договора за кредит и се явяват кредитори на банката, тъй като са недължимо заплатили тези суми. Посочил е, че наследниците притежават правен интерес и активна процесуалноправна легитимация да предявят иск срещу застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение в полза на банката, тъй като е достатъчно да твърдят, че са кредитори на банката по отношение на правото/задължението на кредитната институция да претендира по съдебен ред изплащането на застрахователното обезщетение и че банката бездейства за търсене по съдебен ред на дължимата застрахователна сума от застрахователя по договор за застраховка „Живот“. Изложил е съображения, че при наличие на сключена застраховка „Живот“ на кредитополучател в полза на банка за обезпечение на задължението на физическо лице, банката има едновременно качеството на застраховащ и на ползващо се от сключената застраховка лице, а кредитополучателят, дал съгласието си за сключване на такава застраховка „Живот“, представлява застраховано лице, върху чийто живот се сключва застрахователният договор. Счел е, че основен спорен въпрос по делото е следва ли да се ангажира отговорността на застрахователното дружество и основателно ли е правоизключващото му възражение за отказ за плащане на обезщетение поради наличието на изключен риск. Изразил е становище, че съгласно ал.4 на чл.184 от КЗ/отм./ застрахователят може да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума само ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на събитието, като при всички основания за отказ следва, че тяхното законосъобразно приложение е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, неговото установяване от застрахователя, размера на вредите, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото или техният размер да бъде намален. Посочил е, че доказването на пряка причинната връзка /съгласно константната практика на ВКС/ е в тежест на застрахователя, като същата не се презюмира, дори и в застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго, вкл. и, че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Приел е, че с оглед разпоредбата на чл.188, ал.2 от КЗ /отм./, че съществени /от значение за риска/ са онези обстоятелства, за които застрахователят, изхождайки от собствения си интерес, е поставил съответни въпроси, като е установил от процесното съгласие – сертификат, че кредитополучателката е заявила, че не страда от заболявания, за които изрично й е поставен въпрос от застрахователя и същата е декларирала, че през последните 5 години не е лекувана, не е хоспитализирана, няма оплаквания вследствие на злокачествени тумори, а в случая като основна причина за настъпването на застрахователния риск-смъртта на кредитополучателката в съобщение за смърт е посочена карцином на млечната жлеза, генерализирани метастази. Относно спорния по делото въпрос, кога наследодателката на ищците е подписала и върнала тази декларация е достигнал до извод, че съгласието-сертификат й е връчено на 01.07.2015 г., след като й е била връчена окончателната диагноза от хоспитализацията й в болнично заведение на 29.06.2015 г., че страда от злокачествено заболяване, като именно тази дата следва да се приеме за валидна относно узнаването на наследодателката на ищците за заболяванията й, тъй като вещото лице е разяснило, че поставената диагноза на 09.06.2015 г. е била временна, но окончателната диагноза е поставена при изписването на болната. Навел е съображения, че доводите на ищците, че съгласието-сертификат е връчено на 18.06.2019 г. и е подписано на тази дата, преди наследодателката им да е знаела за поставената диагноза, не са доказани, тъй като от документите, издадени от куриерската фирма, се установява, че пратката е доставена на 01.07.2015 г. на получателя. Намерил е за неоснователни и доводите, че представената по делото разпечатка от куриерската фирма не носи характеристиките на товарителница и не е подписана от получател, тъй като от представените доказателства се установява, че в електронната система са извършени отбелязвания, че пратката е доставена на 01.07.2015г. и е отчетена на „Фи Хелт застраховане“ АД на 02.07.2015 г. Предвид изложеното въззивният съд е счел, че са налице условията на чл.189, ал.4 от КЗ /отм./ и отговорността на застрахователя не следва да се ангажира, тъй като застрахованото лице съзнателно е премълчало наличието на заболяване, за което изрично му е бил зададен въпрос и е декларирало, че не страда от такова, а впоследствие се установява, че към датата на декларирането същото е било с поставена диагноза за злокачествено заболяване и метастази, както и че заболяването е в пряка –причинна връзка с настъпването на смъртта. С оглед изложените в решението мотиви, поставеният от касаторите първи въпрос не е формирал правната воля на въззивния съд - в решението становище по този въпрос не е изразявано, респективно не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и поддържаната от касаторите очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Както бе посочено, за да отхвърли иска въззивният съд е приел, че доводите на ищците, че съгласието-сертификат е връчено на 18.06.2019 г. и е подписано на тази дата, преди наследодателката им да е знаела за поставената диагноза, не са доказани, тъй като от документите, издадени от куриерската фирма, се установява, че пратката е доставена на получателя на 01.07.2015 г. Същевременно обаче, още преди първото по делото заседание пред първоинстанционния съд, е направено доказателствено искане да бъде разпитан свидетел за установяване на обстоятелството, кога действително е била връчена пратката, с оглед своевременно наведените твърдения от ищците, че същата е доставена по-рано от 01.07.2015 г. - на 18 или 19.06.2015 г., а документите, вкл. процесният сертификат са подписани в деня на доставянето, но са престояли повече от десет дни, преди да бъдат взети отново от куриера. Това искане е оставено без уважение от първата инстанция, като във въззивната жалба, позовавайки се на допуснато процесуално нарушение, ищците са направили отново искане за допускане на същия свидетел за същото обстоятелство, но искането отново е оставено без уважение по съображения, че датата на доставка се установява с писмените документи от куриерската фирма. Изложеното води до извод, че въпросът, длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, е обусловил правната воля на въззивния съд, като решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на възприетото от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение №167 от 26.10.2017 по гр.д.№209/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отделение и в решение №35 от 14.03.2017 г. по гр.д.№60126/2016 г. на ВКС, ГК, Трето отделение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,