Определение № 1516 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4773/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7419/10.08.2022 г., подадена от Р. Д. Г. срещу решение № 238 от 06.07.2022 г. по гр. д. № 341/2022 г. на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 560 от 05.05.2022 г. по гр. д. № 5252/2021 г. на Районен съд – Русе.

С потвърденото първоинстанционно решение е унищожен, на основание чл. 56 ЗН, в полза на И. И. Х., заявеният от Р. Д. Г., със заявление вх. рег. № 1792/14.05.2021 г., и допуснат до вписване по ч. гр. д. № 1008/2021 г. на Районен съд – Хасково отказ от наследство, останало след смъртта на майка му С. М. Д., починала на 22.03.2015 г., бивш жител на [населено място].

Въззивният съд е съобразил, че производството пред Районен съд – Русе е образувано по искова молба на И. И. Х. срещу Р. Д. Г., с която е предявен иск по чл. 56 ЗН за унищожаване по отношение на ищеца на отказа от наследството на С. М. Д., починала на 22.03.2015 г., бивш жител на [населено място], направен от ответника със заявление от 14.05.2021 г., който отказ е вписан в особената книга на Районен съд – Хасково, съгласно определение по ч. гр. д. № 1008/2021 г.

Приел е, че от представените по делото доказателства се установява, че срещу Р. Г. е издаден в полза на ищеца изпълнителен лист № 260755/29.03.2021 г. въз основа на присъда № 260035/23.02.2021 г. по НЧХД № 1872/2020 г. по описа на РС - Русе, за заплащане на сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и 1500 лв. - деловодни разноски. За събиране на вземанията ищецът е образувал изп. д. № 285/2021 г. по описа на ЧСИ В. М.. При извършената проверка на имуществото на длъжника, ЧСИ е установил, че по наследство от майка си С. М. Д., починала на 22.03.2015 г., Г. притежава и е декларирал 1/4 ид. ч. от недвижими имоти в [населено място]: апартамент на [улица], ет. 9, ап. № 25, с площ от 91 кв. м, и гараж в[жк]от 20 кв. м. Вторият имот, съгласно Справка за вписвания, отбелязвания и заличавания в СВп - Хасково, е продаден от Р. Г. и баща му Д. Г. Д. на 12.11.2019 г. По отношение на апартамента, на 01.04.2021 г. е вписана възбрана в полза на ищеца и с разпореждане от 09.04.2021 г. на помощник ЧСИ П. К. изп. д. № 285/2021 г. е изпратено за продължаване на действията на ЧСИ З. З., с район на действие ОС - Хасково, при който делото е образувано под № 299/2021 г. По същото е постъпила молба от длъжника Р. Г. за това, че със заявление от 14.05.2021 г. същият се е отказал от наследството, оставено от наследодателката му С. М. Д., като отказът му от наследство е допуснат от съда по ч. гр. д. № 1008/2021 г. и е вписан в специалните за това книги на PC - Хасково по чл. 52, във вр. с чл. 49 ЗН. Съгласно съдебно удостоверение изх. № 52-498, издадено на 14.05.2021 г. от РС – Хасково, Р. Д. Г. е направил отказ от наследството, оставено от наследодателката му С. М. Д., починала на 22.03.2015 г., бивш жител на [населено място], който отказ е вписан в особената книга на Районен съд - Хасково, съгласно определение по ч. гр. д. № 1008/2021 г.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил обжалваното пред него първоинстанционно решение за уважаване на иска по чл. 56 ЗН за правилно, като е изложил следните съображения:

Съгласно чл. 56, ал. 1 и ал. 2 ЗН кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. Искът за това може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа. В случая отказът от наследство е извършен на 14.05.2021 г., а исковата молба е депозирана в съда на 27.05.2021 г., т.е. в едногодишен срок от извършване на отказа. В първоинстанционното производство И. Х. е установил качеството си на кредитор на Р. Г., ангажирал е доказателства за наличието на имущество в патримониума на наследодателката, както и за извършения отказ от наследника Г., с който той уврежда интересите на своя кредитор. Отказът от наследство е направен на 14.05.2021 г. - след издаване на изпълнителен лист № 260755/29.03.2021 г. Ответникът по иска не е посочил доказателства за това, че към деня на настъпване на изискуемостта на задължението му по влязлата в сила присъда по НЧХД № 1872/2020 г. по описа на РС - Русе и към деня на направения от него отказ от наследство е разполагал с имущество, достатъчно да удовлетвори вземанията на ищеца-кредитор. Обратно, от множеството справки по приложените изпълнителни дела се установява, че ответникът няма друго имущество, върху което да може да се насочи принудително изпълнение, освен закупения от него през 2002 г. лек автомобил марка „ВАЗ“. Освен това, съгласно практиката на ВКС, ответникът може да възразява, че притежава достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора, поради което не следва да се уважава предявеният срещу него иск по чл. 56 ЗН, но тези твърдения са в негова полза и той следва да ги установи пред съда, каквито доказателства по делото не са представени от Р. Г.. От данните по изпълнителното дело е видно, че не са постъпили никакви суми за погасяване на задължението.

Предвид изложеното, Окръжен съд – Русе е намерил за правилни изводите в обжалваното пред него решение, че към момента на направения отказ от наследство ищецът се явява кредитор на ответника, който не разполага с достатъчно имущество, от което да удовлетвори вземането на ищеца по образуваното изпълнително дело. Заключил е, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 56 ЗН.

Въззивният съд е приел за изцяло неоснователни доводите във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение по съображения, че Районен съд - Хасково е компетентният съд, който следва да се произнесе по иска. Посочил е, че искът по чл. 56 ЗН се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника (чл. 105 ГПК), а освен това Р. Г. в отговора на ИМ е направил възражение за неподсъдност на делото пред PC - Хасково, поради което и образуваното пред този съд гр. д. № 1120/2021 г. е било изпратено по подсъдност на РС - Русе с влязло в сила определение.

Относно наведените от Г. твърдения, че е налице висящност на наказателното дело, предвид подадена от него жалба до ВКС за възобновяване на същото, Окръжен съд – Русе е изложил, че счита същите за неоснователни. Посочил е, че въз основа на влязла в сила присъда ищецът се е снабдил с годен изпълнителен титул по чл. 404 и сл. ГПК, във вр. с чл. 412 НПК. Съгласно чл. 420 НПК само осъденият за престъпление от общ характер може да направи искане за възобновяване на наказателното производство, като искането за възобновяване не спира изпълнението на присъдата. Освен това, производството по възобновяване е било прекратено с протоколно определение от 18.05.2022 г. по н. д. № 328/2022 г. на ВКС, I н. о., представено пред въззивния съд.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. „ При тази фактическа обстановка по настоящето производство, отказът от наследство трябва ли да се обяви за нищожен или следва да се иска унищожаването му “;

2. „Приемането на наследство, следва ли да се вписва изрично в особената книга на Районните съдилища“;

3. „Задължително условие ли е, първо да се провери а бсолютно прецизно и всестранно за притежание на налично друго имущество от лицето, отказало се от наследството, за да бъде постановено унищожаването на отказа от наследство“.

Жалбоподателят твърди, че не е приемал наследството от своята майка. Счита, че направената проверка на притежаваното от него имущество е непълна и не е всестранна, като не е изследвано дали той не притежава и друго имущество.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По нито един от трите въпроса не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно т. 4 на визираното по-горе тълкувателно решение.

Същевременно първият въпрос от изложението не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка, предвид служебното си задължение да следи за допустимостта на въззивното решение, настоящият съд намира, че с исковата молба е предявен иск по чл. 56 ЗН, като са изложени и съответните обстоятелства, на които той се основава – наличие на парично задължение на ответника към ищеца по силата на влязла в сила присъда; направен след възникване на задължението отказ от наследство; липса на достатъчно имущество на ответника за покриване на задълженията му към ищеца. Предвид диспозитивното начало на гражданския процес, съдът е разгледал и се е произнесъл именно по иска, с който е сезиран. За пълнота следва да се отбележи, че производството по предявения иск за прогласяване нищожността на отказа от наследство е прекратено с влязло в сила определение на първоинстанционния съд.

Вторият въпрос не е разгледан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Освен това разпоредбите на чл. 49 ЗН са ясни и конкретни в това отношение и по тях е налице утвърдена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.

По третия въпрос е налице непротиворечива практика на ВКС, която също няма нужда да бъде променяна или осъвременявана. Съгласно нея в производството по иска по чл. 56 ЗН в тежест на ответника е да докаже, че притежава собствено имущество, достатъчно да покрие вземането на кредитора (решение № 1281/21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/2007 г., ІІ г. о., решение № 273/10.09.2010 г. по гр. д. № 382/2009 г., ІV г. о. и др.). Въззивното решение е съобразено с тази практика. Още с доклада по чл. 146 ГПК на Р. Г. е било указано от първоинстанционния съд, че той следва да установи наличието на собствено имущество, извън полученото по наследство, от което кредиторът може да се удовлетвори, като Окръжен съд – Русе е заключил, въз основа на събраните по делото доказателства, че Г. не разполага с достатъчно имущество.

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба не е заявил искане за присъждане на разноски пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,