Определение № 589 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4011/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, подадена чрез процесуален представител държавен инспектор Е. С. против решение № 831/16.06.2025г. постановено по в.гр.д. № 3226/2024г. по описа на Апелативен съд – София в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 266396/13.10.2024г. по гр.д. № 7113/2020г. по описа на Софийски градски съд. С този съдебен акт на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата на ищеца КОНПИ за изменение на постановеното решение в частта за разноските – на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника сумата от 5000 лева /адвокатско възнаграждение/ и на СГС сумата от 5792 лева /държавна такса/. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила и отправя искане обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и вместо него да се постанови определение, с което молбата за изменение да се уважи с извод, че ищецът КОНПИ е освободен от заплащане на държавна такса в производствата за отнемане на незаконно придобито имущество на основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ и се ползва от привилегията по чл. 84, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК, както и за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение и неговото намаляване. В изложение към частната касационна жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ Предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? 2/ Зависи ли фактическата и правна сложност на делото единствено и само от характера на производството /в случая по реда на ЗОНПИ/ или съдът следва да прецени реално извършения обем на правна защита и спецификата на конкретното дело и основателно ли е възражението за прекомерност в този смисъл? В отговор на жалбата ответникът Х. С. Ш., чрез процесуален представител адв. П. Б. оспорва доводите в нея и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По същество поддържа, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, като отправя искане за недопускане на касационно обжалване, а евентуално за оставяне на частната касационна жалба без уважение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд установил, че производството пред Софийски градски съд е било образувано по предявени с искова молба от 17.07.2020г. от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество срещу Х. С. Ш. искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество по чл. 153, ал. 1 от ЗОНПИ с първоначална цена на иска от 144 850 лева, а след допуснато изменение на иска – на обща стойност 98575 лева. С решение № 260391/28.06.2024г. постановено по гр.д. № 7113/2020г. по описа на Софийски градски съд, потвърдено с решение № 831/16.06.2025г. постановено по в.гр.д. № 3226/2024г. по описа на Апелативен съд – София предявените искове са били отхвърлени. При този резултат Комисията е осъдена да заплати за първоинстанционното производство държавна такса в размер на 5792 лева и разноски на ответника в размер на 5000 лева. Подадената от ищеца молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските, основана на доводи за недължимост на заплащането на държавната такса от Комисията и за прекомерност на присъденото адвокатското възнаграждение на ответника е оставена без уважение от първият съд. При тези данни позовавайки се на практиката на ВКС, за да потвърди определението на СГС, въззивният съд приел, че при действието на разпоредбите на чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ /отм./ и чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ е формирана актуална към настоящия момент съдебна практика, според която КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Съобразил даденото разяснение, че Комисията е публично държавно учреждение, но вземането предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по - висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. От друга страна приел, че присъденото на ответника адвокатско възнаграждение не е прекомерно след като е отчел обстоятелството, че делото се отличава с изключително висока правна и фактическа сложност; пред първата инстанция и по същото са провеждани множество открити съдебни заседания, на които процесуалният представител на ответника е участвал; изготвил е отговор и множество писмени становища по делото, проучвайки писмени доказателства. С тези мотиви постановил и крайния си акт. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Първият поставен в изложението въпрос е във връзка с поддържания от частния жалбоподател довод, че в производството по реда на ЗОНПИ Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество в качеството й на държавно учреждение е призвана да защитава държавен интерес от по-висш порядък, поради което съдебно предявеното право има характер на публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК, а Комисията следва да се ползва от привилегията по чл. 84, т. 1 от ГПК. Доводът е разгледан от въззивния съд, а даденото решение е обусловило и произнасянето в обжалваното определение. Налице е общо основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но липсва специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 или по т. 3 от ГПК. В практиката си Върховният касационен съд е разяснил, че в производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Разяснено е, че приложимият специален закон съдържа изрични норми относно присъждането на държавните такси и разноските – разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ предвижда, че с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. На основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ Комисията – ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. при подаването на жалби, като дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на делото – чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Предвид и изричната разпоредба на чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ е несъстоятелен доводът, че КОНПИ не дължи държавна такса в това производство. Няма основание Комисията да се счита освободена от това задължение на основание особения случай по чл. 84, т. 1 от ГПК. Прието е в практиката още, че държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата и в случая тя изрично го е предвидила и спрямо КОНПИ в производството по ЗОНПИ, с нарочна разпоредба. Възприето е също, че съдебната такса има и възпиращ ефект за ограничаване на напълно неоснователните искания, вкл. жалби, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент – това са мерки, с които се ограничава неоснователното претендиране на права и разхищението на държавен ресурс, вкл. за разноски спрямо насрещните страни. В този смисъл освен цитираната от въззивния съд практика на ВКС е и определение № 5852/15.12.2025г. по ч.гр.д. № 4655/2025г., III ГО; определение № 2833/04.10.2023г. по ч.гр.д. № 3948/2023г., III ГО; решение № 147/16.09.2019г. по гр.д. № 1998/2018г., IV ГО и др. Даденото от въззивния съд правно разрешение по повдигнатия въпрос е в съответствие с практиката на ВКС и не е налице поддържаното противоречие съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на установена практика по обуславящия въпрос, необходимостта от промяна или осъвременяване на която не е обоснована от жалбоподателя, изключва специалният селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът дали фактическата и правна сложност на делото по реда на ЗОНПИ зависи от характера на производството е некоректно формулиран и изисква отговор дали в конкретния случай е основателно или не заявеното от ищеца възражение за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение. Така поставен въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. От друга страна в частната касационна жалба, както и в изложението към нея жалбоподателят поддържа единствено, че определеното възнаграждение е прекомерно. Това оплакване е от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежи на преценка в стадия за селектиране на частната касационна жалба. В този смисъл са и принципните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъжда специфичната за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК допълнителна предпоставка, поддържана от касатора. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това, нито е налице друго основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. На основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ вр. чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата от ГПК, Комисията следва да заплати по сметка на ВКС сумата в размер на 7.67 евро, равняваща се на 15.00 лв. и представляваща държавна такса за произнасяне по частната касационна жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение