Определение № 268 от 03.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 2122/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балимекс травел“ООД, депозирана чрез процесуален представител адв.Б. П., против решение №511/19.05.2021г. по в.гр.д.№3032/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение от 26.06.2020г. по гр.д.№14037/16г. по описа на Софийски градски съд и е прекратено производството по предявения иск като недопустимо. С първоинстанционното решение П. С. И. е осъден да заплати на „Балимекс травел“ ООД сумата 22 000 лв. на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноски, като в останалата част до пълния му размер от 46 675 лв. искът е отхвърлен като неоснователен и съразмерно на тази част в тежест на ищеца са възложени разноските, направени от ответника. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост, необоснованост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила, като се претендира неговата отмяна и уважаване на иска изцяло, след допускане разглеждането му по същество. Касаторът счита,че е сезирал съда с валиден и допустим иск,поради което, прекратявайки производството по него, въззивната инстанция е допуснала отказ от правосъдие.Тъй като с него се нарушава правото на защита на търговското дружество, според касатора, постановеният от нея акт е недопустим. Същият намира извода на апелативния съд, че за всеки един случай на предявяване на иск срещу управителя е необходимо решение на Общото събрание, за направен в противоречие с материално-правните разпоредби на Търговския закон и при неправилно тълкуване на дружествения договор, който буквално възпроизвежда нормата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, а по приложението на последната е налице практика на ВКС, според която решение е необходимо само в случаите на искове по чл.145 ТЗ. Същият извод, според касатора, е в нарушение на процесуалните правила, тъй като води до неоснователно ограничаване възможностите за правна защита на дружеството срещу ответника,в чийто патримониум са преминали парични средства на дружеството, без да е налице правно основание за това имуществено разместване. Необосноваността на обжалвания съдебен акт е аргументирана в жалбата с твърдения за липса на изложени от състава на САС мотиви и несъобразяване на факта,че искът е предявен от другия управител на дружеството, което изключва наличието на колизия между интересите на дружеството и втория му управител – ответника. В писменото изложение по чл.284 ал.3 ГПК касаторът поставя три въпроса, които счита за разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на делото начин: 1. Представлява ли решението на Общото събрание на съдружниците по чл.137 ал.1 .8 ТЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск за неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД срещу управителя на дружество с ограничена отговорност?; 2. Ако текстът на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ е възпроизведен буквално в клауза от дружествения договор, то от това възниква ли основание нормата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ да се тълкува разширително, т.е. да регулира и правото на иск и за хипотези, различни от деликти, осъществени от управителя? и 3. Възможно ли е клауза от дружествения договор на ООД да обоснове наличие на решение на Общото събрание на съдружниците като абсолютна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на всички възможни искове срещу управителя? Първият въпрос, според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №76/12.02.2019г. по ч.т.д.№2125/18г. на първо т.о. на ВКС. По останалите два въпроса искането си за допускане на проверка по същество на решението касаторът поддържа на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, твърдейки,че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, тъй като към настоящия момент липсва съдебна практика по тях, както и за развитието на правото, необходимостта от което е обоснована с наличието на непълнота в закона – липсваща законова разпоредба, изрично регламентираща хипотезите, при които решението на Общото събрание на съдружниците ще има характер на абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск срещу управителя, когато същият неоснователно се е обогатил за сметка на дружеството. Поддържат се в изложението към касационната жалба и основанията за допускане на обжалването по чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Последната е обоснована с неправилно извършено от апелативния съд разширително тълкуване на разпоредбите на закона и дружествения договор, което е довело до прилагането им в техния несъществуващ смисъл. Ответникът П. С. С., в подадения от процесуалния му представител адв.Д. Л. писмен отговор, е оспорил наличието на визираните от касатора предпоставки за извършване на селекцията, твърдейки,че сочената от касатора съдебна практика е неотносима. Излага съображения срещу основателността на предявения иск, който, според него, намира правното си основание в разпоредбата на чл.145 ТЗ. Моли да не бъде допускано решението до касационен контрол,а в случай, че такъв се допусне – то да бъде потвърдено. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК, съставът съобрази следното: Софийски градски съд е бил сезиран с искова молба,предявена от Балимекс травел“ ООД, чрез единия от управителите на дружеството – Т. П., в която са изложени твърдения за наличие на непрекратен към момента на завеждането на иска договор за възлагане на управлението на дружеството с ответника П. С., в който не е предвидено заплащане на възнаграждение; за извършено от последния на 28.03.2016г. действие – нареждане на вътрешнобанков превод, с който от сметката на дружеството в „Уникредит Булбанк“АД е прехвърлена по негова лична сметка сума в размер на 46 675 лв. с вписано основание „заплати“. При твърдение за начална липса на правно основание за извършването на превода, ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да възстанови на дружеството посочената сума, ведно със законната лихва и разноските по делото. Ответникът е поддържал становище за наличие на правоотношение между страните, което изключва прилагането на института на неоснователното обогатяване; за липса на положителна процесуална предпоставка на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ – взето от Общото събрание на съдружниците решение за предявяване на иск срещу него, предвид качеството му на управител на дружеството, както и за наличие на допълнителна уговорка между него и дружеството за плащането на месечно възнаграждение за осъществяваната от него дейност като управител. Ответникът не е оспорил твърдението за липса на такова решение, но е застъпил тезата,че такова не е необходимо в хипотезата на предявен иск за неоснователно обогатяване. Първата инстанция е разгледала иска на правно основание чл.55 ал.1 т.1 ЗЗД, като го е уважила частично – за 22 000 лв., доколкото, изследвайки отношенията между страните с предходно извършвани плащания по банков път на суми, посочени в банковите извлечения като възнаграждение, е намерила, че за превода на останалата част от претендираната сума е налице правно основание. Решението е обжалвано и от двете страни, както в осъдителната, така и в отхвърлителната му част. За да приеме,че така предявеният иск е недопустим, съдът се е позовал на неспазване на разпоредбата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ и на чл.17 т.8 от дружествения договор на дружеството, чиито текстове регламентират, че Общото събрание на съдружниците взема решение за предявяване на искове от името на дружеството срещу управителя и назначава представител за водене на процес срещу него, поради което е без значение дали в конкретния случай искът е с правно основание чл.145 ТЗ или се основава на чл.55 ЗЗД – при разместване на имуществени блага, без наличие на основание за разместването. Въззивният състав е констатирал, че на проведено ОСС не е било взето решение за освобождаването на С. като управител на дружеството, а, според вписванията в Търговския регистър към датата на завеждането на исковата молба същият не е бил заличен като действащ управител. Поради това е заключил, че предявяването на иска от името на дружеството по едноличното решение на втория управител обосновава липса на процесуална предпоставка за допустимост на иска, която рефлектира върху постановеното първоинстанционно решение, което подлежи на обезсилване, а образуваното по исковата молба производство – на прекратяване. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда общ и допълнителни критерии за допустимост,които следва да са конкретно посочени и обосновани в писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. За да се произнесе касационната инстанция по искането за допускане в изложението касаторът следва да е поставил конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд да е изложил мотиви и именно те да са обусловили крайния резултат по спора. Както е посочено и в задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото и да е разрешен в обжалваното въззивно решение, което означава същият да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Първият от формулираните от касатора въпроси е обуславящ, предвид това, че съставът на апелативния съд е намерил първоинстанционното решение за недопустимо, поради липса на решение на ОСС на ищцовото дружество за завеждането на иска срещу управителя П. С., наличието на което е счел за положителна процесуална предпоставка за допустимост. Необоснована е допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която следва да е в кумулативна обвързаност с наличието на общия критерий за допустимост. Соченото като съдебна практика определение №76/12.02.2019г. по ч.т.д.№2125/18г. на първо т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, съдържа отговор на правен въпрос относно значението на решението на ОСС по чл.137 ал.1 т.5 ТЗ – за освобождаване на управителя от имуществена отговорност, като възприетото разрешение е,че то няма отношение към допустимостта на исковете на дружеството за реализиране на отговорността на управителя по чл.145 ТЗ и за връщане на получено без основание от управителя по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД. Направеният в казуалната част на това определение извод за неприложимост на разпоредбата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ по отношение на евентуално предявения по делото иск по чл.55 ал.1 т.1 ЗЗД, като предпоставка за допустимост на последния, не може да бъде отнесен и към настоящата хипотеза, предвид констатирано различие между двете. По частното дело е разглеждан казус по предявен иск за неоснователно обогатяване срещу бивш управител, което изключва колизията между интересите на дружеството и неговия изпълнителен орган, докато в настоящия претенцията е насочена срещу действащ управител по еднолично решение на другия, а доколкото и двамата са изпълнителни органи, представляващи търговското дружество, в случая такава колизия е налице. Поради това изводът в обжалваното решение не може да се приеме като противоречащ на съдебната практика на ВКС. Останалите два въпроса не осъществяват общия критерий за допустимост, тъй като не обуславят решаващите изводи на съда. При постановяването на решението си съставът не е тълкувал нито императивната норма на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, нито клаузата на чл.17 т.8 от дружествения договор /идентична на тази разпоредба/ разширително, а ги е приложил буквално, доколкото те не правят разграничение във вида на исковете, които ще се водят срещу управителя на дружеството. Сочената от касатора практика на ВКС, приемаща еднозначно и непротиворечиво,че наличието на решение по чл.137 ал.1 т.8 ТЗ е процесуална предпоставка за предявяване на иска за вреди, причинени на дружеството от неговия управител /чл.145 ТЗ/ не съдържа различно тълкуване на посочената норма, ограничавайки приложимостта й само до този иск, каквато теза поддържа касаторът. Наличието на съдебна практика по приложението на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, приемаща, че решението на ОСС е процесуална предпоставка за упражняване правото на иск от вида на този за вреди по чл.145 ТЗ срещу управител, при липса на изрично ограничение в нормата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ само за тези искове, изключва приложимостта на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК Въпреки липсата на обосновани обща и допълнителна предпоставки за допускане на касационния контрол, с оглед т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г., за състава е налице задължение да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако съществува вероятност то да е недопустимо, за да бъде извършена съответна проверка с решението по същество. В случая такава вероятност не се констатира и не може да бъде обоснована. Доводът на касатора за наличието на основанието по чл. 280 ал. 2 предл. 2 ГПК не може да бъде споделен. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискано от ищеца и когато се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим; решението е недопустимо и когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество - при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В случая наличие на някоя от тези хипотези на недопустимост на въззивния акт не се констатира. Соченият в касационната жалба и изложението порок на съдебното решение /нарушение на задължението му по чл.2 ГПК да разгледа и разреши молбата му за защита и съдействие/ не е от естество да обуслови извод за недопустимост, доколкото законоустановено задължение на съда /чл.130 ГПК/ е преди да даде разрешение по същество на предявения пред него иск, да извърши преценка дали искът, с който е сезиран е допустим /което включва и проверка за наличие на изискуемите от закона положителни предпоставки и отсъствие на процесуални пречки/ и в случай на недопустимост, да се десезира, като прекрати производството. В случай, че по недопустимия иск е постановено решение,то се обезсилва, което и е направил въззивният съд с постановеното от него решение. Не е обосновано и твърдяното наличие на хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението в тази му част. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба на процесуалния закон, решението следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Т.е. наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. под. Не могат да бъдат споделени аргументите на касатора, че съдът е приложил разширително тълкуване на нормата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, при което я е приложил в несъществуващия ѝ смисъл, доколкото поддържаната от самия него интерпретация на законовата разпоредба, предполага нейното ограничително тълкуване. Изложеното обуславя постановяване на определение,с което да бъде отказан на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение