Определение № 4565 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 18/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №19796/23.07.2024г. на В. С. В. и И. С. В., чрез адв. С. срещу решение №767/28.06.2024г. по в. гр. д. №3672 по описа на Апелативен съд – София за 2020г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение №3166 от 20.05.2020г. относно уважените осъдителни искове, предявени срещу тях. Считат решението за недопустимо, евентуално за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват решаващите изводи на съда, като твърдят, че те са неправилни, необосновани и не кореспондират със събраните по делото доказателства, включително не съответстват на изложените в исковата молба правопораждащи спорното право обстоятелства и са в противоречие с относимата и задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления. В изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК поддържат наличието на основанията по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите формулират следните въпроси:

1. „При иск за заплащане на разходите за извършени подобрения и при констатиране липсата на конкретно посочване в исковата молба на извършените СМР по вид, количество и стойност, така и на времето на извършването им и при наличието на възражение за изтекла погасителна давност следва ли да се приеме, че исковата молба е нередовна?“, по който въпрос твърдят, че решението на въззивния съд противоречи на т.4 от Тълкувателно решение №1 от 17.07.2001г. на ВКС, т.5 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС, Решение №1 от 24.01.2014г. на ВКС по гр. дело №4717/2013г., Решение №131 от 01.07.2015г. на ВКС по гр. дело №6874/2014г., и Решение №509 от 11.06.2009г. на ВКС по гр. дело №5581/2007г.

2. „При установена от въззивния съд неправилна правна квалификация, вследствие на която на страните са дадени неточни указания, следва ли той служебно, с цел да обезпечи правилното приложение на материалния закон, да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?“, по който считат, че решението противоречи на т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №148 от 15.07.2014г. на ВКС по гр. дело №852/2014г., Решение №29 от 04.03.2015г. на ВКС по гр. дело №5189/2014г., Решение №377 от 29.07.2019г. по т.дело №520/2018г.

3. „За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения иск за заплащане на разходите за извършени подобрения, длъжен ли е въззивният съд да констатира наличието, съответно да изследва каква е била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него, включително и при наличието на възражение за недоказаност?“, по който твърдят, че решението противоречи на т.2 от Постановление №6/27.12.1974г., постановено по гр.дело №9/1974г. на Пленума на ВС.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, включително да мотивира защо изключва от доказателствения материал доказателства, които е приобщил към делото?“, по който считат, че решението противоречи на Решение №161 от 04.10.2016г. на ВКС по т.д. №2220 /2015г., Решение №212 от 01.02.2012г. на ВКС по т. д. №1106/2010г., Решение №108 от 21.10.2020г. на ВКС по т.д. №1287/2019г., Решение №155 от 18.12.2017г. на ВКС по т.д. №2382/2016г., т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение №125 от 15.01.2020г. на ВКС по т. д.№1204/2018г., и Решение №160 от 07.11.2017г. на ВКС по т.д. №2217/2016г.

На следващо място според касаторите е налице и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК. Молят изложените от тях основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК да бъдат разгледани и като такива по чл.280, ал.2 от ГПК поради наличието на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба -В. В., чрез адв.Н., изразява становище за нейната неоснователност. Излага, че изводите на апелативния съд са правилни, съобразени със закона и съдебната практика, съответстват на събраните по делото доказателства, поради което счита, че не са налице основания за допускане до касация на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по евентуално съединени искове с правно основание чл.72, ал.1 от ЗС и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, предявени от В. В. В. срещу В. В., И. В. и Р. М. за солидарно заплащане на сумата от 77 555,78 лева, представляваща извършени подобрения в чужд имот, както и иск с правно основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД против В. В. и И. В. за заплащане на сумата от 5000 лева, представляваща платен от ищцата задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Приет за съвместно разглеждане е и насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, предявен от В. В. и И. В. срещу В. В. за заплащане на сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за ползването на собствения им недвижим имот от ответника по насрещния иск В. В. за периода от 04.10.2014г. до 13.04.2017 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска – 05.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

От приетия предварителен договор от 31.01.2017г. се установява, че В. С. В. и И. С. В., като продавачи, и В. В. В., като купувач, са постигнали съгласие продавачите да продадат собствения си, придобит в режим на СИО АПАРТАМЕНТ №18, в [жилищен адрес] в[жк], [населено място], заедно с мазе 18 за сумата от 90 000 лв., платима както следва: 5 000 лв. – задатък, платим на датата на сключване на предварителния договор по банкова сметка на продавачите, респ. остатъкът от 85 000 лв. - при нотариалното изповядване на сделката, като е договорено, че владението на имота се извършва във вида, в който се намира при сключване на предварителния договор, а окончателният такъв следва да се сключи в срок до 28.02.2017г.

От представената нотариална покана на В. С. В., адресирана до В. М. В., връчена му на 18.07.2016г., е видно, че последният е поканен да освободи заеманото от него на безвъзмездно основание жилище - ап. 18, находящ се в [жилищен адрес] в[жк], вх. А, ет. 7, в 10-дневен срок от връчване на поканата.

По делото e представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №47, том I, рег. №693, дело №39 от 2017г., от който е видно, че на 23.02.2017г. В. В. и И. В. са продали процесния апартамент на Р. М. М..

От приетата СТЕ, изготвена от в.л. Г. Ц., се установява, че вследствие на направените в имота подобрения неговата стойност се е увеличила със сумата от 43 882 лв. В заключението е посочена стойността на всяко от претендираните /съобразно приложения към исковата молба опис/ подобрения по пера, както и, че пазарната наемна стойност на имота за периода от 04.10.2014г. – 13.04.2017г. възлиза на 9 712, 35 лв. Според втората, приета СТЕ, изготвена от вещото лице П. Я., стойността на описаните и претендирани с исковата молба движими вещи, като извършени подобрения, възлиза на сумата от 31 993 лв.

При тези доказателства, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота от 2010г. със знанието и съгласието на неговите собственици, като ползването е било предоставено временно и безвъзмездно, т.к. уговорката е била впоследствие да се прехвърли правото на собственост. Изложил е, че този извод се подкрепя и от представената по делото нотариална покана от собственика В. В., връчена на 18.07.2016г. на бащата на ищцата В. В., с която лицата, ползващи имота се поканват да го напуснат и предадат ключовете, и от чието съдържание става ясно, че ищцата и нейните родители са били настанени в процесния апартамент за безвъзмездно ползване. Според съда посочените договорености разкриват белезите на правоотношение по заем за послужване по смисъла на чл. 243 от ЗЗД, като квалифицираните от първоинстанционния съд като „търпими действия“, отнасящи се до лице, допуснато в имот със съгласие на собственика с уговорка за ползване, не могат да намерят приложение в настоящия казус.

Съобразно направения извод, че развилите се между страните отношения са по договор за заем за послужване, въззивният съд е посочил, че приложима е разпоредбата на чл. 245 ЗЗД, според която заемателят е длъжен да поема обикновените разноски по поддържане, запазване и използване на вещта, а ако се наложи да извърши необходими разноски, т.е. такива без които вещта съществено би се повредила или погинала, заемателят има право да иска възстановяването им от заемодателя. Изложил е, че липсва регламентация за полезните разноски, каквито от заключението на съдебно-техническата експертиза се е установило, че ищцата е реализирала в имота, т.е. такива, с които се е увеличила неговата стойност, но които не са били нито обикновени, нито извънредни. Приел е, че отношенията, касаещи подобренията, извършени от заемател по договор за заем за послужване следва да бъдат уредени по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, тъй като заемателят, допуснат да ползва вещ на заемодателя на доверие и безвъзмездно, всъщност е превишил грижата си към имота доколкото негово задължение е било само да предпочете запазването на вещта, но не и да я подобрява.

Въззивният съд е посочил, че извършените подобрения, които увеличават стойността на имота, обективно водят до неоснователно разместване на блага, което следва да бъде отстранено, но като се държи сметка дали заинтересованият е дал съгласието си за подобренията или се е противопоставил, като в първия случай полезните разноски се дължат на основание чл.61, ал.1 от ЗЗД, а във втория – по чл. 61, ал. 3 от ЗЗД. Доколкото обаче съдът не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, а следва да направи такава съобразно въведените в исковата молба фактически твърдения, въззивната инстанция е квалифицирала предявените при условията на евентуалност исковете като такива по чл. 61 от ЗЗД, а не по чл.59, ал.1 от ЗЗД.

След като е съобразил, че липсват данни за противопоставяне от собствениците на процесните СМР, а ищцата от своя страна е извършила същите с намерение да придобие имота в бъдещ момент, въззивният съд е приложил чл. 61, ал.2 от ЗЗД, според който ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му. Предвид което и съобразявайки стойностите, дадени в СТЕ, е присъдил на ищцата сумата 43 882 лв., представляваща увеличена стойност на имота вследствие на направените в същия подобрения.

За основателен е счетен и искът с правно основание чл.93, ал.2 от ЗЗД за сумата от 5000 лева, представляваща платен от ищцата задатък, заплащането на който се установява от сключения между страните на 30.01.2017г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Доколкото е било уговорено окончателен договор да бъде сключен до 28.02.2017 г., а такъв до изтичането на този срок не само не е сключен, а продавачите по него – настоящи въззивници още преди неговото изтичане са продали имота на третия ответник, съдът е приел, че са налице всички изискуеми кумулативно предвидени предпоставки на разпоредбата на чл. 93 ал.2 от ЗЗД.

По отношение на насрещния иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, въззивната инстанция е споделила фактическите констатации и формираните въз основа на тях правни изводи на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК е препратила към мотивите му. Приел е за безспорно, че фактическата власт върху имота е упражнявана от ответницата по насрещния иск и нейните родители, считано от 2010г. до 13.04.2017г. при наличие на основание, което е отпаднало с връчването на нотариалната покана, с която те са поканени да освободят имота. Доколкото за периода от 29.07.2016г. /когато е изтекъл предоставения десетдневен срок за освобождаване/ до 30.01.2017г. липсва основание същият да се владее, държи или ползва, насрещният иск по чл. 59 ЗЗД е бил уважен като основателен за сумата от 1880 лв.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос касаещ посочването в исковата молба на претендираните СМР по вид, количество, стойност и време на извършването им, не се констатира произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с цитираните от касаторите решения. Действително, процесните СМР са описани в 12 броя таблици, приложени към исковата молба, но това не може да се квалифицира като нередовност на исковата молба, тъй като в същата е изложено, че в периода от 01.01.2010г. – 13.04.2017г. в имота са извършени подобрения в размер на 77 555.78 лв. – с мебели, а без последните- в размер на 59 225.78 лв., след което са посочени сумите за отделените помещения, като изрично е отбелязано, че към исковата молба се прилагат таблица за извършените по вид и количество СМР в имота на ответника. Т.е. е претенцията по чл.72 ЗС е достатъчно конкретизирана според константната съдебна практика, след като ищецът е посочил в обстоятелствената част на исковата молба общата сума и сумите, дължими за отделните помещения, а в табличен вид е индивидуализирал извършените строително-ремонтните работи по вид, количество и стойност. Относно датите на тяхното извършване и стойността им, въззивният съд е съобразил показанията на разпитаните свидетели и заключенията по приетите СТЕ. Несъгласието на касаторите с направените от съда изводи се отнася до правилността на решението, която не може да се преценява в тази фаза на производството, касаеща само преценка на наличието на основанията по чл. 280 ГПК.

По следващия въпрос, относим към приетата за неправилна от въззивния съд правна квалификация, не се констатира основание за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Според константната съдебна практика, обобщена в решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №415/2015г., в основанието на претенцията за присъждане на стойността на извършени подобрения в чужд имот е забраната за неоснователно обогатяване. Отношенията между подобрителя и собственика на имота могат да попадат в различните хипотези, уредени в чл. 72 и чл. 74 ЗС, чл. 60 - 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност по приложението на материалния закон, която съдът извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Чрез твърденията си ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда.

Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество и в съответствие с приетата за правилна правна квалификация на предявения иск, а не да обезсилва обжалваното решение поради неправилна правна квалификация /решение №73/23.05.2014г. по гр. д. №73/2014г.; решение №139/16.06.2016г. по гр. д. №3400/2014г.; решение №406/14.01.2014г. по гр. д. №1585/2013г./. Според посочената практика, определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който съобразява както изложените обстоятелства, формиращи основанието на предявения иск, така и заявения петитум. Спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право са аналогични. При непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска, в случай че въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание. Правната квалификация е свързана с допустимостта на постановеното решение единствено при произнасяне извън предмета на делото и обхвата на търсената защита. При липса на горното нарушение, направената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация, той следва да реши спора по същество с произнасяне по основателността на иска. Именно по такъв начин е процедирал и въззивният съд. В цитираното в изложението Решение №148 от 15.07.2014г. по гр. д. №852/2014г., ВКС е посочил, че квалификацията на иска е част от решаващата дейност на съда и когато приеме, че правното основание на иска е различно от определеното от районния съд, въззивният съд не следва да обезсилва първоинстанционното решение, а да реши делото по същество като при неточен доклад, даде указания на страните да ангажират необходимите доказателства. В следващото решение №29 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2014г. също е посочено, че при установена от въззивния съд неправилна правна квалификация, вследствие на която на страните са дадени неточни указания, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Не се констатира действията на въззивния съд да са в отклонение с тази практика. Доколкото не се е налагало събирането на допълнителни доказателства във връзка с дадената различна правна квалификация, то въззивният съд не е имал задължение да извърши нов доклад или да разпределя доказателствената тежест. Оплакванията във въззивната жалба са съдържали посочени конкретни пороци на обжалваното решение, по които въззивният съд се е произнесъл, като е приел същите за неоснователни.

Следва да се отбележи, че въпреки възприетата различна правна квалификация, предявеният иск е бил приет за основателен за същата сума, предвид което въззивният съд е изложил изрични съображения, че „поради съвпадение на крайните изводи двете съдебни инстанции макар и с различни мотиви, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно“. Предвид горното, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос досежно дадената от него различна правна квалификация.

Не се констатира разрешението на въззивния съд по поставения трети въпрос да е в противоречие с разясненията в т.2 от Постановление №6/27.12.1974г. по гр.дело №9/1974г. на Пленума на ВС. Според константата съдебна, отношенията на държателя по повод извършени в чужд имот подобрения следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В този случай, ако той е действал и в свой интерес /например за да осигури годно за обитаване за себе си жилище/, собственикът отговаря за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването им - чл.61, ал.2 ЗЗД. Приема се, че отговорността на собственика при водене на чужда работа без пълномощие се ограничава до по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на имота. Именно в съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че се дължи заплащане на подобренията само до размера на обогатяването, тоест до размера, с който се е увеличила стойността /43 882 лв./ на вещта, а не в размера на вложените от държателя средства /44 325 лв./ за тези подобрения.

По последния въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други, както и да обсъди всички доводи на страните и развитите оплаквания във въззивната жалба, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с позоваване на Решение №161 от 04.10.2016г. на ВКС по т.д. №2220/2015г., Решение №212 от 01.02.2012г. на ВКС по т. д. №1106/2010., Решение №108 от 21.10.2020г. на ВКС по т.д. №1287/2019г., Решение №155 от 18.12.2017г. на ВКС по т.д. №2382/2016г. и др. решения, както и на т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, а е действал в съответствие с нея, като по претенциите за извършените СМР, индивидуализирани по пера и стойност, е обсъдил всички събрани доказателства и е изложил съображения защо кредитира показанията на разпитаните свидетели; посочил е кои от извършените строително-ремонтни и монтажни дейности приема за подобрения и тяхната стойност, определена със заключение на вещо лице към момента на извършването им; каква е правната квалификация на възникналите между страните правоотношения по повод на тези подобрения с оглед качеството, в което подобрителят ги е извършил, и знанието/незнанието, респ. съгласието/противопоставянето от страна на ответниците по иска. Изводът му, че претенцията не е погасена по давност съответства на приетото за установено чрез свидетелските показания, че основните СМР са извършени през 2013г. и през 2015г. Изразеното от касаторите несъгласие с достигнатите от съда изводи се отнася до правилността и обосноваността на въззивното решение, която преценка може да бъде извършена само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване.

Не се установява решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. и свидетелските показания във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въззивният съд е дал правна квалификация на предявените искове, отговаряща на формулираните претенции на страните в контекста на установените по делото факти. Не са налице допуснати нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, ответникът по жалбата, направил такова искане има право да му се присъдят разноски. Според приетото в т.1, т.2 и т.9 от Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, условие за присъждане на разноските е те действително да са направени, и извършването им да е доказано, като изрично се посочва, че договорът за правна защита и съдействие доказва извършването на разноски за адвокатско възнаграждение. Ако възнаграждението е заплатено в брой, това обстоятелство следва е отразено в договора за правна помощ и същият е приложен по делото. Доколкото в представения към отговора договор за правна защита и съдействие не е посочен точен размер на дължимото възнаграждение, като липсват доказателства същото да е било заплатено по банков път, както е договорено, то разноски в полза на ответника не следва да се присъждат.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,