Определение № 60509 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1075/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Търговска банка Д“ АД срещу решение № 116/09.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 316/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 101/15.04.2020 г. по гр. дело № 758/2019 г. на Добричкия окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу С. Р. С., осъдителни искове с правно основание чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 42 187.84 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, причинени на касатора-ищец от незаконно изпълнение, проведено от ответника като частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 739 по изп. дело № 20107390401086, и на сумата 17 958.57 лв., претендирана като обезщетение за забавено изпълнение на горното главно парично задължение, в размер на законната лихва върху него за периода 19.08.2015 г. - 28.10.2019 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на банката-жалбоподател, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: следва ли при отменено по реда на чл. 419 от ГПК разпореждане за незабавно изпълнение, обективирано в заповед за изпълнение, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК (без обезсилване на самата заповед за изпълнение), и обезсилен изпълнителен лист вследствие отмененото разпореждане за незабавно изпълнение, в противоречие с нормата на чл. 419 от ГПК, която не предвижда обезсилване на изпълнителния лист, и успешно проведен установителен иск по чл. 422 от ГПК, да бъде издаден друг (нов) изпълнителен лист след приключване на исковото производство по реда на чл. 422 от ГПК с влязло в сила решение изцяло в полза на ищеца – кредитор в заповедното производство. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от апелативния съд в противоречие с решение № 141/06.11.2014 г. по търг. дело № 2706/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа и че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно, и конкретно – изводът на апелативния съд, че банката-ищец следвало да се снабди с друг (нов) изпълнителен лист. В тази връзка се изтъква, че в ГПК не съществува разпоредба, която да задължава кредитора да се снабди с друг (нов) изпълнителен лист след спечелване на делото с влязло в сила решение, постановено по реда на чл. 422 от ГПК, след като заповедта за изпълнение е била издадена на основание чл. 417 от ГПК. Ответникът С. С. в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Другият ответник по касационната жалба – третото лице – помагач на ответника по иска С. – „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД не е подало отговор на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма. Въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: Ответникът ЧСИ С. е провел изпълнително производство по процесното изп. дело № 20107390401086 с първоначален взискател „Варнафарма холдинг“ ООД и длъжници „Камея-7“ ООД, М. К. и К. К.. Принудителното изпълнение е било насочено върху недвижим имот на дружеството-длъжник, върху който имот в полза на банката-ищец (сега касатор) е била учредена трета по ред договорна ипотека за обезпечение на вземането ѝ по договор за банков кредит към същите длъжници, и срещу които в полза на банката е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 28.12.2010 г. по гр. дело № 19154/2010 г. на Варненския районен съд (ВРС). Въз основа на изпълнителния лист от 28.12.2010 г. банката е образувала изпълнително дело пред друг ЧСИ, след което по молба от 27.01.2011 г. тя се е присъединила по реда на чл. 456, ал. 2 от ГПК като взискател по процесното изпълнително дело на ответния ЧСИ. С определение № 1427/11.04.2011 г. по възз. търг. дело № 702/2011 г. Варненският окръжен съд (ВОС) е отменил разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в заповедта за изпълнение, издадена от ВРС, и е обезсилил издадения изпълнителен лист от 28.12.2010 г. Банката-ищец е предявила иск по чл. 422 от ГПК, по който е било образувано търг. дело № 733/2011 г. на ВОС, приключило с решение № 1736/10.12.2012 г., влязло в сила на 14.03.2014 г., с което е признато за установено съществуването на вземането на банката-ищец спрямо длъжниците по изпълнителното производство. Преди приключването на това исково производство, по процесното изпълнително дело ответникът ЧСИ С. е извършил публична продан на ипотекирания в полза на банката имот, а получената от проданта сума е била разпределена между взискателите с разпределение, влязло в сила на 18.09.2012 г., по което в полза на банката е била заделена сумата 42 187.84 лв. (равняваща се на процесната) за изплащане след представяне на изпълнителен лист. На 19.12.2012 г. по заявление на длъжника „Камея-7“ ООД е вписано заличаване на учредената в полза на банката-ищец ипотека върху имота, предмет на публичната продан; а на 27.12.2012 г. ответникът ЧСИ е съобщил на ипотекарния кредитор – ищеца, че съобразно отмяната на обезпечението и липсата на представен изпълнителен лист, припадащата му се по разпределението сума 42 187.84 лева ще бъде върната на длъжника. Сумата е върната от съдебния изпълнител на длъжника на 27.12.2012 г. С молба от 28.12.2012 г. банката-ищец е възразила срещу връщането, но в отговор от 09.01.2013 г. ответният ЧСИ е посочил, че сумата е вече преведена на длъжника в съответствие с разпоредбата на чл. 459 от ГПК, поради заличаване на ипотеката. С молба от 19.08.2015 г. банката-ищец е поискала от ответния ЧСИ изплащане на заделената ѝ по разпределението сума, като с молбата си е представила обезсиления изпълнителен лист от 28.12.2010 г. Молбата не е уважена, като в писмо от 26.08.2015 г. ответният ЧСИ е посочил, че в издадените удостоверения по чл. 175, ал. 2 от ЗЗД изрично е било записано, че никой от ипотекарните кредитори и купувачът не са поискали запазване на ипотеката, както и че заличаването на ипотеката представлява отмяна на обезпечението, водещо до погасяване на правото върху заделената сума. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни изводи: Към датата на разпределението банката-ищец е имала качеството само на присъединен по право взискател с правата по чл. 459, ал. 2 от ГПК, защото издаденият в нейна полза изпълнителен лист от 28.12.2010 г., с който тя се е присъединила по чл. 456 от ГПК, е бил обезсилен. Правото на банката по чл. 459, ал.2 от ГПК, като ипотекарен кредитор, се изразява във възможността ѝ при разпределение на суми от продажбата на ипотекирания имот, заради привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, да ѝ бъде заделена съответна сума за обезпеченото вземане, до снабдяване с изпълнителен лист, което в случая ответникът ЧСИ С. е сторил. Последният обаче незаконосъобразно е върнал на длъжника заделената по разпределението за ищеца процесна сума 42 187.84 лв., като за този свой извод апелативният съд е изложил подробни съображения, че заличаването на ипотеката на основание чл. 19, ал. 2 от ПВп, поради погасяването ѝ, настъпило заради извършената публична продан на имота, не означава отпадане на обезпечението по смисъла на чл. 459, ал. 1, изр. последно от ГПК. Въззивният съд е приел, че това незаконосъобразно действие на ответния ЧСИ обаче не стои в причинна връзка с твърдяните процесни вреди от страна на ищеца. За този свой извод апелативният съд е изложил съображения, че за изплащането на заделената сума на кредитора – банката-ищец, последната следва да представи изпълнителен лист. Именно и затова, докато кредиторът не се снабди с изпълнителен лист за обезпеченото с ипотеката вземане, припадащата му се част от сумата от продажбата на ипотекирания имот се задържа при съдебния изпълнител, т.е. сумата се запазва по сметката на съдебния изпълнител и се предава на обезпечения кредитор, след като той представи изпълнителен лист. Представеният от ищеца, с искането за изплащане на сумата, изпълнителен лист обаче е бил обезсиленият такъв от 28.12.2010 г., като различен от този изпълнителен лист за същото вземане не е бил представен на ответния ЧСИ, нито е бил издаван в хода на настоящото производството, включително и след приключването на установителното исково производство по чл. 422 от ГПК. Въззивният съд е изтъкнал и че с постановяването на решението по този установителен иск, не се е възстановило действието на обезсиления изпълнителен лист от 28.12.2010 г. С оглед на това съдът е приел, че щом присъединеният взискател – банката-ищец не е представила изпълнителен лист, легитимиращ я като носител на правото да получи изплащане на заделената ѝ по разпределението сума, ответният ЧСИ не е имал задължението да ѝ я преведе, което положение важи и към момента, доколкото изпълнителен лист не е налице. Приел е също, че щом заделената сума отново не би била предадена на ищеца, то той не търпи вреди от липсата на превода ѝ към момента; следователно – дори и тази сума да бе останала при ответника, тя и до настоящия момент не би била предадена на ищеца, поради непредставянето на изпълнителен лист за вземането му. В заключение въззивният съд е приел, че и на настоящия етап незаконосъобразното действие на ответния ЧСИ не е увредило ищеца. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че не може да се приеме и че поради връщането на сумата вече е станало невъзможно ищецът да я получи, защото се касае до други бъдещи факти, като в случая предмет на предаване са парични средства; респ. – ищцовата банка-взискател не е реално и пряко увредена от незаконосъобразното действие по чл. 459, ал. 1 от ГПК, извършено от страна на ответния ЧСИ. По тези съображения апелативният съд е достигнал и до крайния си извод за липсата на елемент от фактическия състав на отговорността на ответния ЧСИ, респ. – и за неоснователност на иска по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ; като обусловен от последния, за неоснователен е намерен и иска по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. В посоченото от касатора решение № 141/06.11.2014 г. по търг. дело № 2706/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС е прието следното: С решението по установителния иск по чл. 422 от ГПК се формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането, но с изпълнителна сила се ползва издадената заповед за изпълнение. Ако с решението по иска бъде признато съществуването на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила и вземането подлежи на изпълнение. Изпълнителният лист се издава на основание чл. 404, т. 1, пр. 3 от ГПК ако заповедта е по чл. 410 от ГПК; респ. – изпълнителните действия продължават ако заповедта е по чл. 417 от ГПК, без да се издава нов изпълнителен лист. Ако с решението искът бъде отхвърлен, то заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК не влиза в сила и въз основа на нея не се издава изпълнителен лист; а ако заповедта е издадена по реда на чл. 417 от ГПК изпълнението се прекратява съгласно чл. 422, ал. 3 от ГПК, без да е необходимо обезсилване на издадената заповед за изпълнение и изпълнителния лист. Обезсилване на заповедта за изпълнение и на издадения изпълнителен лист е допустимо в хипотезата по чл. 415, ал. 2 от ГПК, както и при прекратяване на производството по установителния иск (т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС). С преминаването от установителен към осъдителен иск не се постановява прекратяване на производството по делото, както и изменението на иска в този случай не би могло да се разглежда като непредявяване на установителен иск в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК. В тази хипотеза заповедта за изпълнение не е обезсилена поради липсата на законовите предпоставки за това, но и същата не би могла да влезе в сила на основание на решението по осъдителния иск, предвид на изричното разпореждане, че същата влиза в сила с влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането. Правният интерес от предявения по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК установителен иск би отпаднал само ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезите по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК, по чл. 415, ал. 2 от ГПК с актове на съда в заповедното производство, респ. на въззивния съд, според разясненията в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Тези актове следва да се влезли в сила до приключване на съдебното дирене в първата инстанция в производството по установителния иск, за да са налице предпоставките на чл. 214 от ГПК за преминаване от установителен към осъдителен иск. В посочените хипотези подлежи на обезсилване и издаденият изпълнителен лист, но обезсилването на изпълнителния лист не е обуславящо за преценката за наличието или липсата на правен интерес от установителния иск по чл. 422 от ГПК. Отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 от ГПК няма за последица обезсилване заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист. С отмяната на това разпореждане заповедта по чл. 417 от ГПК не подлежи на изпълнение до влизане в сила на решението по установителния иск, поради което производството по иска по чл. 422 от ГПК не подлежи на прекратяване и съответно не е отпаднал правният интерес от иска. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с цитираното решение на ВКС, посочено от жалбоподателя. Това е така, защото в решението на ВКС е посочено законосъобразното развитие на производството по чл. 419 от ГПК, а именно – че отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 от ГПК няма за последица обезсилване заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист. Имено при такова законосъобразно развитие, ВКС е приел и че при уважаване на установителния иск по чл. 422 от ГПК изпълнителните действия продължават, ако заповедта за изпълнение е по чл. 417 от ГПК, без да се издава нов изпълнителен лист. В случая по настоящото дело обаче, ВОС с определението си от 11.04.2011 г. освен, че е отменил по реда на чл. 419 от ГПК разпореждането за незабавно изпълнение, наред с това, е и обезсилил изпълнителния лист от 28.12.2010 г. Това определение на ВОС, макар и неправилно в частта му за обезсилването на изпълнителния лист, е влязло в сила, поради което е очевидно, че обезсиленият с него изпълнителен лист не е годен да легитимира банката-ищец (сега касатор) – в качеството ѝ на присъединен взискател по процесното изпълнително дело пред ответния ЧСИ, за да получи тя заделената ѝ при разпределението сума, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение; респ. – приел е и че след влизането в сила на решението, с което е уважен искът му по чл. 422 от ГПК, ищецът е следвало да се снабди с нов изпълнителен лист, тъй като този от 28.12.2010 г. е вече обезсилен. При това положение, приетото в посоченото от жалбоподателя решение на ВКС е неотносимо към настоящия случай. С оглед изложеното – при липса на противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената от касатора практика на ВКС, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирания в изложението процесулноправен въпрос (в този смисъл е и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото при доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът не се сочи нещо различно в сравнение с горното, то очевидно не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Претендираните от ответника С. разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат, тъй като не се установява той да е направил такива – в тази насока няма доказателства по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение