Определение № 336 от 28.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3824/26.05.2020 г. по регистъра на ВКС /Върховен касационен съд/, подадена от ЕТ „Джорджо Георги Йорданов Виолета Йорданова“, чрез адвокат И. И. срещу определение № 149 от 04.03.2020 г. по гр. дело № 3720/2019 г. на ВКС, IV г. о. /гражданско отделение/, с което е оставена без разглеждане подадената от ЕТ „Джорджо Георги Йорданов – Виолета Йорданова“ касационна жалба с вх. № 103045/14.08.2019 г. по регистъра на СГС /Софийски градски съд/, срещу решение № 4727/27.06.2019 г. по в. гр. дело № 16705/2018 г. на СГС и производството по същото дело е прекратено. Ответницата по частната жалба – С. А. Д. чрез процесуалния си представител – адвокат К. Д. в отговора по чл. 276 ГПК поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. При разглеждане на частната жалба, настоящият състав установи следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за обявяване недействителността на договор за аренда от 28.02.2012 г., вписан в Службата по вписванията – [населено място], с рег. № 1385/05.03.2012 г., акт № 134, том № 4, сключен от името и за сметка на С. А. Д., в качеството на арендодател, и В. Г. Й., действаща като ЕТ „Джорджо Георги Йорданов – Виолета Йорданова“, в качеството на арендатор, като сключен без представителна власт от страна на пълномощника на арендодателя – Н. П. Р.. С въззивно решение № 4727/27.06.2019 г. по в. гр. дело № 16705/2018 г. на СГС е потвърдено първоинстанционно решение № 390496/20.04.2018 г. по гр. дело № 75595/2016 г. на СРС /Софийския районен съд/, с което предявеният иск е уважен и е прогласена на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД недействителността на договора за аренда от 28.02.2012 г. Подадената срещу въззивното решение касационна жалба е оставена без разглеждане с обжалваното пред настоящата инстанция определение. ВКС е мотивирал изводи за процесуална недопустимост на касационната жалба. Съгласно същите изводи, цената на предявения иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е определена по реда на чл. 70 ГПК – с разпореждане от 30.12.2016 г. и определение № 18703/27.01.2017 г. по гр. дело № 75595/2016 г. на СРС, при съобразяване разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, и същата е в размер на 3 422.40 лв. Цитирани са обективираните в ТР № 8/31.10.2012 г. на ОСГК на ВКС разрешения, съгласно които така определената цена на иска остава неизменна за цялото производство. Предвид наличието на предпоставки за приложение на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК, предвиждащ необжалваемост на решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, ВКС е оставил подадената касационна жалба без разглеждане и е прекратил производството по делото. Частната жалба е неоснователна поради следните съображения: Цената на иска се определя при предявяването му, като въпросът може да се повдига от ответника или служебно от съда по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК най – късно в първото заседание за разглеждане на делото. В случая с разпореждане от 30.12.2016 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца необходимост от довнасяне на допълнителна държавна такса за разглеждане на подадения от него иск в размер на 81.90 лв., а с определение № 18703/27.01.2017 г. е определил по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цена на иска в размер на 3 422.40 лв., като е съобразил, че по делото е предявен иск за установяване съществуването на договор за аренда на 28.520 дка земеделска земя за срок от 6 г. при уговорено арендно плащане в размер на 20 лв. на декар за година, или 570.40 лв. на година, или 3 422.40 лв. за целия срок на договора. В първото открито съдебно заседание пред първа инстанция, проведено на 07.02.2018 г., въпросът за цената на иска не е поставян по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК. Поради това цената на предявения иск, определена с разпореждане от 30.12.2016 г. и определение № 18703/27.01.2017 г., е стабилизирана и е останала неизменна за цялото производство в посочения размер. В този смисъл са и разясненията в ТР № 8/2012 от 31.10.2012 г. на ОСГК на ВКС, които макар и да се отнасят до тълкуването на чл. 282, ал. 2, т. 2 ГПК, засягат общо и въпроса за начина на определяне на цената на иска по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК. С оглед горните изводи за правилност на мотивите в обжалваното определение на ВКС относно цената на иска, следва да се приемат за законосъобразни и изводите на ВКС за приложението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК относно недопустимостта на касационната жалба. Незаконосъобразни са доводите в частната жалба за допустимост на касационната жалба независимо от цената на предявения иск, тъй като според частният жалбоподател било налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвиждащо обжалваемост на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти. Въззивното решение не е постановено по иск за вещно право върху недвижим имот. Решението на въззивната инстанция е постановено по иск за прогласяване за относително недействителен спрямо С. А. Д. на договор за аренда от 28.02.2012 г., вписан в Службата по вписванията – [населено място], с рег. № 1385/05.03.2012 г., акт № 134, том № 4, сключен от името и за сметка на С. А. Д., в качеството на арендодател от страна на Н. П. Р., като пълномощник на С. А. Д., от една страна и В. Г. Й., действаща като ЕТ „Джорджо Георги Йорданов – Виолета Йорданова“, в качеството на арендатор от друга страна, поради факта, че пълномощникът на С. А. Д. не е имал правото да я представлява при сключването на договора. Като постановено по иск за съществуването на договор, респективно за недействителност на договор, въззивното решение не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвиждащи обжалваемост на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти. Ползването на имота е реализирано въз основа на договор за аренда. Договорът за аренда е облигационен договор по повод ползването на земеделска земя и/или недвижимите и движимите вещи за земеделско производство, съгласно легалното определение в чл. 2, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/, с който арендодателят предоставя временното ползване на обекта на договора, а арендаторът заплаща определено с договора арендно плащане. Породеният във връзка с действителността му спор е предмет на иск за недействителност на договор, а не иск за вещно право върху недвижим имот, поради което решението не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Затова настоящата инстанция намира, че определението на предходния състав на ВКС е правилно и следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата по жалбата – С. А. Д. направените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение