Определение № 3309 от 24.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1276/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Т. К., В. М. О., К. Т. О., П. Т. Б. и М. Т. О., представлявани от адв. Я. Д., срещу решение № 1300 от 11.12.2024г. по в.гр.д. № 1113/2024г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав в частта, с която е потвърдено решение № 905 от 15.02.2024г. по гр.д. № 12317/2022г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-28 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против ЗАД „Алианц България“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата на присъдените 50 000 лева до 150 000 лева за всеки един от тях, заедно със законната лихва, считано от 14.11.2022г., представляващи обезщетение за причинени от ПТП на 12.08.2022г. неимуществени вреди.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат съображения, че определеният от решаващия съд принос на пострадалия, възлизащ на 2/3, е необоснован, тъй като не е установено поведение на пешеходеца, което да е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Позовават се на САТЕ, съгласно която шофьорът на лек автомобил „Шкода Октавия“ с рег. [рег.номер на МПС] не е съобразил поведението си на пътя със законовото задължение да бъде внимателен и към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците. Позовават се също на дадените от вещото лице уточнения, че ръстът на пешеходеца е бил 172 см., а средната височина на един лек автомобил е между 140 см. и 160 см., както и че не е имало обекти, които да ограничават видимостта на водача, с оглед на което пешеходецът е бил видим за водача на лекия автомобил от навлизането му в лявата пътна лента. Излагат, че при навлизане в пътното платно пешеходецът е бил със светлоотразителна жилетка на кръста. Позовават се на САТЕ относно възможността на водача да предотврати удара чрез предприемане на аварийно спиране. Намират за неправилно становището на вещото лице, че моментът на възникване на опасността е моментът на пресичане на лентата за движение от пешеходеца в обратна посока вместо моментът, в който за първи път водачът е имал техническа възможност да забележи пострадалия. Навеждат доводи, че водачът не се е съобразил със задължението си по чл.20, ал.2 ЗДвП, съгласно който при възникване на неочаквана внезапна опасност, каквато е неправомерното пресичане на пешеходец, водачът е длъжен да направи всичко възможно, за да намали скоростта и в случай на необходимост да спре. Твърдят, че скоростта на движение на лекия автомобил от 62 км./ч., изчислената опасна зона от 50,73 м. и скоростта на движение на пешеходеца от 10,5 км./ч. са от такова естество, че при предприето аварийно спиране е можело да се избегне ударът. Считат, че съпричиняването на пешеходеца не е надвишаващо по степен нарушението на водача на лекия автомобил, тъй като при навлизане в кръстовището на [улица]последният не е съобразил скоростта, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост и не е предприел маневра „спиране“. Навеждат доводи, че въззивният съд не е направил доказателствен анализ и не е изложил мотиви относно критериите за наличие на съпричиняване.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Какви са предпоставките, при които следва да се отчете съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, и в частност при ПТП необходимо ли е поведението на пострадалия да нарушава правноустановено правило за движение по пътищата?

2. Какви са предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия? Следва ли при определяне на степента на съпричиняването при настъпило пътнотранспортно произшествие да се изследва и оцени видът и характерът (тежестта) на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

Касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 171 от 18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 04.12.2024г. по т.д. № 243/2024г. на ВКС, ТК, I т.о.

Ответникът ЗАД „Алианц България“ АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанциония съд, като е изложил и самостоятелни съображения. Приел е за безспорно, че на 12.08.2022г. около 21:30 часа в [населено място], в района на кръстовището, образувано от [улица]и [улица], е настъпило ПТП, при което движещият се по [улица](околовръстен път) лек автомобил „Шкода Октавия“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Ф. Ланге, е ударил пресичащия отляво надясно пътното платно с четири ленти за движение Т. Б. О., който вследствие на получените от удара увреждания е починал. Приел е, че пешеходецът е нарушил правилата, установени в чл.113 и чл.114 ЗДвП, като е пресякъл пътно платно с четири ленти за движение на МПС на място, което не е обозначено за пресичане на пешеходци, тичайки с 10,5 км./ч. между автомобилите в първите две ленти за движение, които са се движели насрещно спрямо посоката на застрахования водач с включени фарове и са го заслепявали; не се е установил на място да изчака и да пресече пътното платно на разрешаващ движението му зелен сигнал на светофарната уредба, каквото е имало наблизо; не е съобразил зеления сигнал на светофарната уредба, разрешаващ движението на МПС, отстоянието на автомобила до мястото, където е бил на пътното платно, както и скоростта, с която се е движел; в кръвта му е установено наличие на 0.42 ‰ алкохол, близка до степента на концентрация на алкохол в кръвта 0.5 ‰, над която законът и съдебната практика приемат наличие на пияно състояние. С оглед установената концентрация на алкохол и гореизложеното поведение на пешеходеца решаващият съд не е кредитирал приетата в първоинстанционното производство медицинска експертиза, като е изтъкнал, че посочените данни за поведението на пешеходеца въобще не са обсъдени от вещото лице и съпоставени с установената субклинична степен на алкохолно опиване, при която медицината и съдебната практика приемат, че е било налице отслабване на фините координационни движения, отслабване на вниманието, съобразителността и възприятията.

Въззивният съд е приел за установено, че срещу водача е водено наказателно производство, приключило с осъдителна присъда по НОХД № 4573/2024 г. на Софийски градски съд, с която е прието, че Ф. Ланге е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл.20, ал.2 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Т. Б. О. – престъпление по чл.343, ал.1, б.„в“ НК. Приел е за безспорно, че отговорността на водача на процесния лек автомобил е била предмет на сключена със ЗАД „Алианц България“ застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна към деня на ПТП, както и че жалбоподателите са отправили искане до застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, което не им е изплатено от ответника.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение за основателен. Взел е предвид, че във въззивното производство не се прави оплакване досежно определените от съда размери на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди – 150 000 лв., а спорът е сведен само до наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и оттам – наличие на основание за редуциране на определените от съда обезщетения.

Въззивният съд е намерил, че поведението на пешеходеца е в пряка причинна връзка с настъпилите вредни за него последици, т.е. налице е съпричиняване в съотношение 1/3 за водача и 2/3 за пешеходеца.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените два материалноправни въпроса са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посочените от касаторите, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като, противно на твърденията на касаторите, е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия, изразяващо се в пресичане на нерегламентирано място на пътно платно с четири ленти за движение, без съобразяване на преминаващото на зелен сигнал на светофарна уредба МПС, при наличие на алкохол в кръвта, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди и обективно е повлияло на обема им. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, който подробно е посочил в какво се състои допуснатото от делинквента нарушение и каква е тежестта му, приемайки, че водачът не е управлявал автомобила със съобразена скорост, но поведението му е при разрешителен за него сигнал на светофарната уредба, а ПТП е настъпило не в зоната на самото кръстовище, регулирано от светофара, а след него, където в много по-малка степен е обосновано от водача да предвижда неправомерно пресичане на пешеходец, и с оглед на това е формирал извод за значително по-голям принос на последния. Несъгласието на касаторите с този извод на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост, което не може да обоснове допускане на касационен контрол. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение