Определение № 545 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2842/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 520 от 21.11.2019г. по гр.д. № 737/2019г. на Великотърновски окръжен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 37 от 19.06.2019г. по гр.д. № 316/2018г. на Еленски районен съд е постановено следното: 1/ признаване за установено по отношение на М. И. Е. и Х. Р. П., че Б. К. Б., И. Т. Б. и К. Т. Б. са собственици на 7/10 ид.ч. от дворно място с площ 1556 кв.м., съставляващо поземлен имот пл. № *, за който е отреден УПИ * в кв.7 по плана на [населено място], [община]; 2/ отхвърляне на предявения от Б. К. Б., И. Т. Б. и К. Т. Б. против М. И. Е. и Х. Р. П. иск за установяване собствеността върху 1/2 ид.ч. от жилищна сграда, построена в гореописаното дворно място. С решение от 28.01.2020г., постановено в производство по чл. 247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 21.11.2019г. като е постановено потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отменяне на основание чл. 537, ал.2 ГПК на два констативни нотариални акта, издадени през 2013г. и 2018г. в полза на М. И. Е. за 7/10 ид.ч. от дворното място и за 1/2 ид.ч. от жилищната сграда. Ответницата М. Е. е починала след постановяване на въззивното решение и на нейно място е конституиран наследникът й Р. Х. П.. Срещу решенията са подадени три касационни жалби. Ищците Б. К. Б., И. Т. Б. и К. Т. Б. чрез пълномощника си адв. Г. обжалват отхвърлянето на предявения от тях установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от жилищната сграда. Навеждат оплаквания срещу изводите на съда, че Х. Р. е придобил тази част по давност посредством добросъвестно владение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване формулират следните правни въпроси от значение за правилното решаване на делото: 1/ неточното и неправилно тълкуване на събраните гласни доказателства - показания на заинтересовани лица, опорочава ли изводите на съда; 2/ близката родствена връзка презюмира ли знание за факти, които имат значение за добросъвестността; 3/ липсата на т.нар. манифестиране на владение от несобственик - владелец и липсата на отричане на валидни собственически права, влияе ли на добросъвестността на владелеца. Допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 - 3 ГПК не са посочени. Ответниците Р. Х. П. и Х. Р. П. чрез пълномощника си адв. К. обжалват уважаването на иска за 7/10 ид.ч. от дворното място. Поставят правните въпроси: 1/ приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици когато съсобствеността им не произтича от наследяване; 2/ следва ли съдът да приеме за доказани факти, установени от заинтересован свидетел по чл. 172 ГПК, след като показанията му се подкрепят от други незаинтересовани свидетели и противната страна не е ангажирала насрещни доказателства за опровергаването им; 3/ необходимо ли е съсобственикът, който твърди, че е завладял идеалните части на другия съсобственик да манифестира пред него намерението си да свои тези идеални части при наличие на уговорка за доброволно предаване на владението от съсобственика на владелеца; 4/ изявлението на единия от съпрузите за доброволно предаване на владението на идеални части на съсобственик, обвързва ли другия съпруг; какъв характер има предаването на владението от собственика на владелеца - действие на управление ли е или на разпореждане. Спрямо последния въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика, а спрямо останалите въпроси - чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Същите лица - Р. Х. П. и Х. Р. П. са подали и касационна жалба срещу решението по чл. 247 ГПК. Изложените в жалбата съображения са по съществото на спора за собственост. Посочените към тази жалба основания за допускане на касационно обжалване се припокриват с тези в жалбата срещу основното решение. Страните оспорват взаимно жалбите си и молят да не бъде допускано касационно обжалване по тях. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и са допустими. Предявени са пред първоинстанционния установителен иск за собственост на 7/10 ид.ч. от дворно място и 1/2 ид.ч. от жилищна сграда. Ищците са наследници на Т. И. Б., съпруг на първата ищца и баща на останалите двама ищци, починал през 2006г. Първоначалната ответница М. Е. е сестра на Т. Б., а ответникът Х. Р. е неин внук. През 2005г. К. Т. Б. - майка на Т. Б. и на М. Е. е продала на сина си Т. по време на брака му с Б. Б. дворното място с едноетажната жилищна сграда. През 1997 г. Т. Б. и съпругата са прехвърлили на М. Е. 1/2 ид. част от жилищната сграда и 3/10 ид. части от дворното място срещу поето от нея задължение да гледа и издържа майката К. Б.. Не се спори, че от 1998 г. М. Е. се преместила да живее в [населено място] и е гледала и издържала майка си до смъртта й на 24.01.2003 г., както и че оттогава до смъртта си по време на процеса е живяла в спорния имот, поддържала го е, извършвала е ремонти и само тя, а по-късно и внукът й, са имали ключове от него. На 22.08.2013г. М. Е. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение върху 1/2 ид. част от жилищната сграда и на същата дата е дарила цялата жилищна сграда и 3/10 ид. части от дворното място на внука си - ответника Х. Р. П., като си е запазила правото да ползва и обитава имота докато е жива. На 17.08.2018г. М. Е. е се снабдила с констативен нотариален акт да собственост по давност и върху останалите 7/10 ид. части от дворно място и също ги е дарила на ответника Х. П.. Устновено е, че данъците за целия имот от 2011 г. насам са плащани от ответниците. Събраните гласни доказателства установяват, че през периода 2000г. - 2018г. ищците само инцидентно са посещавали процесния имот, като не са отсядали в него. Свидетелят П., съсед на имота, не е виждал наследодателя на ищците и самите тях да идват в имота след смъртта на К. през 2003г.; свидетелят И., който доскоро също е бил съсед на имота, също не е виждал ищците. Свидетелите на ответниците установяват, че те и съселяните им винаги са считали, че имотът е на М. Е. по наследство от майка й, защото тя я изгледала, останала да живее в имота и само тя го поддържала; не са чували да има някакви спорове за собствеността. Съпругата на ответника Х. П. сочи, че за първи път отишла в имота през 1995 г. Според нея Т. и М. имали уговорка имотът да остане за М., в този смисъл Т. се изказал на семейно събиране през 2001г. - заявил пред всички, че имотът остава за М., защото се грижи за майка им, а той не може да прави това, нито да поддържа имота. Според свидетелката Т. имал проблеми със съпругата си Б., която още при прехвърляне на половината къща през 1998г. един път не дошла за изповядване на сделката, а друг път си забравила личната карта; именно поради това нейно поведение братът и сестрата не успели да оправят документално собствеността. Свидетелката Й. потвърждава изявления на съседи, че братът на М. е казал, че къщата ще е за нея. При тези обстоятелства съдът е приел, че спорът се свежда до това дали М. Е. е придобила по давност идеалната част на брат си и снаха си, както и дали внукът й е придобил жилищната сграда посредством добросъвестно давностно владение с начален момент извършената в негова полза дарствена сделка. На първия въпрос съдът е дал отрицателен отговор. Възприел е разясненията в Тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че е необходимо съсобственикът, който е владелец на собствената си идеална част и държател на идеалните части на другите съсобственици, да превърне държането във владение като манифестира пред съсобствениците завладяването на техните части, т.е. да извърши действия, отблъскващи владението на последните и установяващи по несъмнен начин промяната в намеренията му спрямо имота. Позовал се е и на практиката, според която не е налице обективна невъзможност за такова манифестиране когато съсобствениците се познават, но някои от тях не проявяват интерес към имота, не го посещават, не извършват действия, с които пряко упражняват правото си на собственост. В случая е установено, че М. Е. от 1998 г. е упражнявала фактическа власт върху целия процесен имот - живяла е, полагала е грижи, извършвала е необходимите разходи за поддръжането му, докато ищците, включително и техният наследодател никога не са имали ключ от него, инцидентно са го посещавали без да отсядат в него, никога не са държали свои вещи там. Това е създало у всички съселяни представа, че Е. е единствен собственик на имота, която представа е още по-категорична поради известното им обстоятелство, че именно тя е гледала майка си и оттам са формирали извод, основан на обичаите в обществото и житейския опит, че е нормално, логично и справедливо тя да е получила имота. По делото обаче не е установено дори и с косвени доказателства тя да е манифестирала пред брат си и снаха си - до 2006 г. или впоследствие пред ищците, че счита имота само за свой. До смъртта на майка си тя е имала съзнанието, че е собственик само на половината къща, а от поведението й след това не може да бъде направен извод, че тя е демонстрирала спрямо ищците промяна в субективното си отношение към вещта. Плащането на данъците за целия имот и действията по поддръжка на имота не са от естество да формират представа у ищците, че се отричат правата им. Съдът не е кредитирал показанията на св. Н. П., син на ищцата И. Б., за разговор между ищеца К. и М. за уреждане на отношенията им за имота, воден няколко години след смъртта на Т., защото този свидетел също както и свидетелката Я. П. предвид родствените си отношения, не е безпристрастен. Дори да се приемат за достоверни показанията на св. Я. П. /съпруга на Х. П./, че през 2001г. Т. е направил изявление, че са се разбрали целият имот да остане за сестра му, то следва да се съобрази, че той не е единственият друг съсобственик, а притежава идеална част от имота заедно със съпругата си, а за нея няма данни да е изразявала съгласие делът им да бъде придобит от М., напротив още през 1998г. тя е демонстрирала нежелание да бъде прехвърлена на М. част от имота. Поради това съдът е приел, че М. Е. е владяла само своята идеална част от имота, т.е. 1/2 ид. част от къщата и 3/10 ид. части от дворното място, а на останалата част от процесния имот, която е предмет на спора, е била само държател. По отношение на дворното място към 2013г. тя дори не се е позовала на давностно владение пред нотариуса при съставяне на първия констативен нотариален акт за собственост, който има за предмет само жилищната сграда. При това положение Х. П. не е придобил изцяло имота по силата на извършеното от М. Е. дарение - той е станал собственик само на идеалната част от къщата и дворното място, собственост на праводателката му по силата на договора за издръжка и гледане от 1998г. На втория спорен въпрос - дали Х. П. е придобил идеалните части от сградата чрез добросъвестно давностно владение, съдът е дал положителен отговор. Посочил е, че ищците не са възразили на твърденията на П., че е добросъвестен владелец и не са сочили доказателства за установяване недобросъвестността му. По делото не е доказано последният да е знаел към 2013г., че праводателката му не е собственик на прехвърлената 1/2 ид. част от жилищната сграда, а презумпцията на чл.70 ал.2 ЗС възлага в тежест на ищците да ангажират доказателства, че той е бил наясно с горното обстоятелство. Само близката родствена връзка между прехвърлител и приобретател не предпоставя знание. Изповядването на дарствената сделка в същия ден, в който баба му се е сдобила с констативен нотариален акт за собственост, също не може да бъде разглеждано като факт, установяващ недобросъвестност. Така че, добросъвестното му владение е установено от датата на сделката - 22.08.2013 г. и 5-годишният давностен срок е изтекъл на 22.08.2018г., преди датата на завеждане на исковата молба - 26.09.2018 г./това е втората искова молба, която въвежда като предмет на делото 1/2 ид. част от жилищната сграда/. По отношение на дворното място съдът е приел, че Х. П. не е придобил чрез самостоятелно давностно владение 7/10 ид. части от него. С договора за дарение от 2013г. тези идеални части не са му прехвърлени. След като баба му не е била владелец, а само държател на идеалните части на другите съсобственици от двора, то и той е бил техен държател. Ако е искал да свои тези идеални части е следвало да манифестира намеренията си пред останалите съсобственици. Такива действия от него не са извършени. Поради това съдът е приел, че Х. П. е собственик на 1/2 д.ч. от сградата на основание чл.79, ал.2 ЗС и е отхвърлил иска за тази идеална част, а установителния иск за 7/10 ид.ч. от дворното място е уважил. По реда на чл. 247 ГПК съдът е постановил решение от 28.01.2020г., с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отмяна на двата констативни нотариални акта за собственост по давност от 2013г. и от 2018г., издадени в полза на М. Е.. При преценка на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. По жалбата на ищиците Б. К. Б., И. Т. Б. и К. Т. Б.. Формулираните правни въпроси се свеждат до два: а/ за преценката на свидетелските показания с оглед евентуалната заинтересованост на някои от тях и б/ за добросъвестността на владелеца по смисъла на чл. 70 ЗС и доколко върху нея оказва влияние близката родствена връзка с прехвърлителя и знанието, че той не е собственик на целия имот към момента на възникване на основанието. Спрямо никой от тези въпроси не е посочено допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Само това е достатъчно, за да бъде отказано допускане на касационен контрол - виж разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК. За пълнота следва да се посочи, че съдът е извършил преценка на свидетелските показания като е взел предвид родствената близост със страните както на свидетеля Н. П., посочен от ищците, така и на свидетелката Я. П., посочена от ответниците и поради това не е кредитирал изцяло всичко изнесено от тях. По този начин се е съобразил с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 172 ГПК. Що се отнася до качеството на Х. П. като добросъвестен владелец, съдът е приел на първо място, че от страна на ищците не е оспорена неговата добросъвестност и не са ангаржирани доказателства за оборване презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС. Освен това, при извършване на дарението прехвърлителката се е легитимирала като собственик - за 1/2 ид.ч. по сделка и за 1/2 ид.ч. по давност, поради което не може да се приеме, че надареният е знаел че тя не е собственик. Относно легитимиращото действие на констативния нотариален акт по чл.587 ГПК важат разясненията в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК. Поради това е несъстоятелна застъпваната от касаторите теза, че Х. П. знаейки, че праводателката му не е демонстрирала намерение за своене спрямо съсобствениците си, не може да бъде добросъвестен владелец. По въпроса дали роднинските връзки между прехвърлител и приобретател имат значение за добросъвестността на владелеца, решението на въззивния съд е съобразено с практиката по Решение № 37 от 02.07.2019г. по гр. д. № 1394/2018г. на І г.о., решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр.д. № 1981/2013 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 189 от 19.12.2013 г. по гр.д. № 933/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС, според които близките родствени отношения между страните по сделката не съставляват обстоятелство, оборващо установената в чл.70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност. Цитираната разпоредба свързва добросъвестността с незнанието от приобретателя на определени обстоятелства - че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; за да се обори презумпцията това знание трябва да се докаже по несъмнен начин. На основание изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване по тази жалба. По жалбата на Р. Х. П. и Х. Р. П. срещу основното решение. По въпроса дали е приложима презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици когато съсобствеността им не произтича от наследяване, съдът се е съобразил с указанията в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК. Даденото разрешение е, че когато основанието, на което е установена фактическата власт показва съвладение и съсобственикът владее своята идеална част, но държи вещта като обща, то презумпцията се счита оборена. Обратно, презумпцията се прилага когато съсобственикът е започнал да упражнява фактическа власт на основание, което изключва владението на останалите - тогава намерението му за своене се предполага. В настоящия случай не е установено именно такова основание, което да изключва владението на другите двама съсобственици. Т. и Б. Б. са били собственици на целия поземлен имот и са прехвърлили на М. Е. 3/10 ид.ч. от него, при което упражняваната от нея фактическа власт съставлява владение на собствената идеална част, но има характер на държане за частите на брат й Т. и снаха й Б.. Въпросът за преценката на показанията на заинтересован свидетел по чл.172 ГПК, също не е решен в отклонение от практиката на ВКС. Съдът не е отказал да кредитира напълно изнесеното от свидетелката Я. П., съпруга на Х. П., а само го е подложил на съмнение. Приел е, че и други, незаинтересовани свидетели, изнасят данни /макар не от лични впечатления/ за уговорка между Т. и М. имотът да остане за нея, но е счел, че наличието на такава уговорка, дори да е доказано от Я. П., не е достатъчно, защото не е установено такова съгласие да е дадено от страна на съпругата на Т. - Б., която е собственик на 7/10 ид.ч. заедно с него. При тези мотиви въпросът не е определящ за изхода на спора. Същото може да се каже и за третия поставен въпрос - необходимо ли е манифестиране на намерението за своене пред другия съсобственик, ако е налице уговорка за доброволно предаване на владението от съсобственика на владелеца. Съдът е приел, че такава уговорка не е доказана /доколкото в нея не е участвала Б. Б./, т.е. този въпрос не кореспондира с мотивите на съдебния акт. От значение за изхода на спора е четвъртият въпрос - дали изявлението на единия от съпрузите за доброволно предаване на владението върху притежаваните в съпружеска имуществена общност идеални части, обвързва и другия съпруг. Тук следва да се отчете, че предаването на владението не е формален акт, то може да стане с конклудентни действия или да се изрази с думи. Последица от подобно предаване е установяването на самостоятелна фактическа власт, противопоставима на предалите владението лица, при което упражняващият фактическата власт не е длъжен да демонстрира последваща промяна на намерението. При тези последици е ясно, че воля за такова предаване на владението следва да е изразена /изрично или конклудентно/ от всички останали съсобственици, включително от двамата съпрузи в хипотеза на съпружеска имуществена общност. Поради това изводите на въззивния съд са в съответствие с практиката по Решение № 19 от 28.01.2019г. по гр.д. № 1298/2018г. на Върховен касационен съд, I г.о. и Решение № 75 от 03.07.2019г. по гр.д. №2871/2018г. на II г.о., според които за установяване на самостоятелно владение е необходимо още при възникването на фактическата власт единият от съсобствениците да владее само за себе си по изрично съгласие с другия съсобственик, който счита, че собствеността на имота следва да остане само за владеещия. Макар и тези решения да не разглеждат хипотеза като настоящата, при която идеалната част от имота е притежание на двама съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност, то разрешението е приложимо, тъй като е несъмнено, че се изисква съгласие за доброволно предаване от всички съсобственици. Поради това не се налага допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По жалбата на Р. Х. П. и Х. Р. П. срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка. С това решение, съдът е приел, че е налице несъответствие между мотиви и диспозитив, тъй като в мотивите е формирана воля да бъде потвърдено първоинстанционното решение и в частта по уважените искания по чл.537, ал.2 ГПК, а в диспозитива на постановеното решение липсва произнасяне в този смисъл. В касационната жалба срещу това решение и в придружаващото я изложение не са направени никакви оплаквания срещу преценката на съда дали е налице допусната очевидна фактическа грешка, а всички доводи и съображения касаят приетото в основното решение, че М. Е. не е придобила идеалните части на Б. по давност. Както бе посочено, в изложението са повторени правните въпроси, които се съдържат в жалбата срещу основното решение. С оглед на това, тъй като изобщо не се поставят въпроси, относими към предмета на производството по чл. 247 ГПК, то касационно обжалване по тази жалба не може да се допусне. В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационен контрол и по трите жалби. При този изход разноски на страните не следва да се присъждат. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.