Определение № 60654 от 02.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 179/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 72044/03.08.2020 г. от Столична община, представлявана от кмета Й. Ф., чрез процесуалния представители юрк. П. Г. против въззивно решение № 11640 от 21.07.2020 г., постановено по в.гр.д. № 1590/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, VII въззивен състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решения № 12322 от 16.11.2020 г. и № 10354 от 29.04.2021 г., постановени по същото гражданско дело, с което като е потвърдено решение № 8225 от 03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 2996/2019 г. по описа на СГС, I ГО, е осъдена Столична община да заплати на М. И. К. от [населено място] сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания, затруднения на движението на тялото и крайниците и невъзстановено увреждане на здравословното състояние и сумата от 2 541, 44 лв. - обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие травматично увреждане, изразяващо се в счупване на горния край на лява бедрена кост на 11.12.2018 г. в [населено място],[жк], причинено чрез бездействие във връзка със задължение на общинските служители за почистване и поддържане на уличната мрежа, ведно със законните последици. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Бланкетно се поддържат и основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Подържа се и основанието по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са обуславящи изхода на делото, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Допустимо ли е съдът да се произнесе по непредявен иск; 2/ Дали е основателно съдът да определи обезщетение в размер на 300 000 лв. за причинени неимуществени вреди от претърпян инцидент, по време на който ищцата си е счупила горния край на лявата бедрена кост и дали е обосновано съдът да пренебрегне и да вземе предвид фактическата обстановка - метеорологичните условия, като се има предвид, че настъпването на вредата по твърдения на ищцата е настъпило именно при и във връзка с конкретни условия в средата – наличието на лед по пътя. Ответницата по касационната жалба М. И. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С. от АК-София, е изразила становище за нейната неоснователност, както и за липсата на изложените основания за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 11.12.2018 г. ищцата е получила телесно увреждане – счупване на горен край на лява бедрена кост, вследствие на подхлъзване от тротоар и стъпване на улица, които са общинска собственост. При пресичане ищцата се подхлъзнала върху заледената и непочистена [улица], находяща се в [населено място],[жк], с посока на движение към [улица], загубила равновесие и паднала на земята, при което получила остра болка в крака и други минувачи й помогнали да се изправи. Била откарана във Военномедицинска академия - МБАЛ София, като на 14.12.2018 г. й била направена операция и поставен реконструктивен пирон на страйкер, проксимално застопорен и компресиран с трохантерен винт и дистално застопорен с два винта, като на 27.12.2018 г. била изписана от болничното заведение с указания за терапия и да ходи само с помощно средство- проходилка и отбременяване на оперирания крайник за срок от 60 дни, а впоследствие е било проведено лечение и рехабилитационни процедури в Банкя. Съдът е приел, че фактическият състав на чл. 49 ЗЗД включва следните елементи: вреди, причинени на пострадалия, които да са причинени виновно и противоправно от служител, да е при или по повод на възложената му работа, като отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия - възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Приел е за установено от фактическа страна, че ищцата е претърпяла травматично увреждане, изразяваща се в счупване на горен край на лява бедрена кост при подхлъзване от заледен тротоар и стъпване на улица, които са общинска собственост. Изложени са съображения, че съгласно чл. 30, ал. 3 ЗДвП Агенцията и общините осъществяват съвместно по взаимна договореност дейностите по изграждането, поддържането и ремонта на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии при условията и по реда, определени с правилника за прилагането на закона, а изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община, съгласно чл. 30, ал. 4 ЗДвП, като има задължение да почиства уличната мрежа съгл. § 7, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и да поддържа имотите и вещите, общинска собственост чрез лицата, на които е възложено тяхното управление, съгласно чл. 16 ЗОбС. Прието е, че задължение на общината е да поддържа пътищата и тротоарите и след като е имало лед по тях, следва че същите не са били поддържани от съответните служители, отговарящи затова. Като недоказани са приети възраженията на ответната община, че метеорологичната обстановка не е предполагала наличие на заледяване, тъй като не е задължително от същата да следва, че в този район през зимата не е имало условия за образуване на лед, още повече че общината не е твърдяла, че е извършила почистване. Въззивният съд е приел, че чрез лицата, на които е възложила почистването, ответната страна не е изпълнила задължението си да поддържа почистени пътищата, от което е последвало и падането и настъпването на травмите на ищцата. От показанията на разпитаните по делото свидетели е прието за установено, че ищцата е видяна на улицата, с болки в единия крак и подпираща се на контейнер, като й е била оказано помощ от трети лица, поради което е прието като доказано, че тя е паднала на посоченото място. Показанията на свидетеля М. установяват, че участъкът е бил заледен (тъй като живеел в този район - през лятото на улицата е била вода като река, а в зимно време е лед, като самият той често се е подхлъзвал на леда, тъй като не е било почистено), и при инцидента мястото не е било почистено, като посочва, че е видял ищцата изправена на един крак, подпряна на контейнер за смет, както и че други хора са й помагали да се изправи; извикал Бърза помощ и тя е откарала пострадалата в болница; изпитвала е силна болка (не можела да стои права или седнала) и е видял сълзи в очите й. Свидетелят К. /син на ищцата/ е дал показания, че майка му е била деен човек преди инцидента, работела е като лекар-рентгенолог във ВМА, а след инцидента в продължение на 6 месеца всяка сутрин е ходил да й носи храна, да я води до тоалетна, да я храни, посещавал я е и вечер; понастоящем продължавала да изпитва болки и да не можела да спи; имала голяма дупка на крака, където е операцията й; дали са съгласие да не се изважда ставата на крака й, която била многофрагментарно начупена, тъй като има остеопороза и рак на кръвта; приемала непрекъснато болкоуспокояващи; изморявала се и от всяко едно движение, изпитвала болка; първо е ходила с проходилка, а впоследствие с бастун; излизала е от жилището около 5-6 пъти. От заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е приел, че ищцата е получила на 11.12.2018 г. закрито счупване на горния край на лява бедрена кост, което наложило провеждане на оперативно лечение и причинило трайно затруднение движенията на левия крак за повече от 8 месеца. Здравословното й състояние не е възстановено понастоящем. При преглед на 01.10.2019 г. вещото лице е установило, че ищцата има болки и се движи бавно и трудно с помощна на бастун. Левият й крак е по-дълъг с 1,5 см, лявото бедро е по-слабо с 3 см. По външната повърхност на тазобедрена става се виждат белези от операция 2x2.5см и 1x3 см, в долната 14 на ляво бедро-2 белега х 3 см - спокойни. Лявата тазобедрена става може да извършва движения в обем по-малък от нормата 32 %. От направена рентгенова снимка личи фрактурната ивица от счупването. На ищцата й предстои нова операция за изваждане на металните импланти от костта и след извършването й може да се прецени в каква степен ще се възстанови. С оглед характера и местоположението на травматичната увреда, възрастта й, проведеното лечение, установеното й състояние при прегледа и предстояща операция, вещото лице е посочило, че пълно възстановяване на здравословното състояние няма да настъпи. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ответната страна отговаря за вредите, които са причинени на ищцата, тъй като не е въвела възражения, че увреждането може да е настъпило и по друг начин, което да установи чрез пълно и главно доказване, за да се изключат други хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид тежестта на травматичното увреждане, продължителността на възстановителния период и причинените на ищцата болки, страдания, както и че ищцата е била е на 81 години към датата на инцидента, а полученото закрито счупване на горния край на лява бедрена кост, е причинило затруднения в движението на тялото и крайниците на ищцата и до момента; наложило се е оперативно лечение; възстановяването от него било бавно и трудно, а на ищцата й предстои втора операция; имала е значителните затруднения в движението след увреждането, както и е изпитвала силни болки; ползвала е помощ от нейни близки и няма положителна прогноза за пълното й възстановяване, тъй като с оглед възрастта, мястото и тежестта на травматичното увреждане, е невъзможно да настъпи, поради което е определил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 30 000 лева, ведно със законната лихва от 11.12.2018г. до окончателното изплащане на сумата по главницата. Като основателен е уважен и искът за заплащане на имуществените вреди, изразяващи се в разходи за лечението на ищцата, доказани с представени по делото платежни документи в общ размер на 2 649, 40 лева, поради което като основателен е уважил този иск в предявения размер от 2 541, 44 лева, като за имуществените вреди е определил, че периодът на дължимостта на законна лихва започва да тече от датите на направените разходи за лечение - съответно 27.12.2018 г. за сумата от 2400 лева и 19.02.2019 г. за сумата от 141,44 лева. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Освен заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като постановеното решение е очевидно неправилно като се е позовал на това, че съдът без да обсъди и анализира всички изложени доводи и приложени доказателства е приложил неправилно закона и е постановил незаконосъобразно решение. Първият правен въпрос, така както е формулиран има еднозначен отговор, а именно, че не е допустимо съдът да се произнесе по непредявен иск, но в случая въззивният съд не е извършил такова процесуално нарушение и не се е произнесъл по непредявен иск. Макар в диспозитива на въззивното решение да е допусната очевидна фактическа грешка по отношение на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди като вместо присъдените 30 000 лв. да е записал 300 000 лв., с решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е допусната поправка на тази очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението и размерът на присъденото обезщетение е в съответствие с изложените мотиви в него. За пълнота следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая паричното обезщетение е определено в съответствие с приетото разрешение със задължителната съдебна практика - ППВС № 4 от 1968 г., според която съдилищата трябва да преценяват при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършване, допълнителното влошаване на здравето, причинените морални страдания и др. Обезщетението за неимуществени вреди в резултат на деликт се определя глобално по справедливост. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. В случая при съобразяване и след преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд не е разрешил въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД в противоречие с това тълкуване, тъй като е отчел характера на увреждането, продължителността на възстановителния процес, възрастта на пострадалата и т.н., поради което решението не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и няма основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос. В мотивите на решението съдът е обсъдил обстоятелствата относно правно релевантните факти, като е приел, че ответната страна не е доказала възраженията си, че увреждането може да е настъпило и по друг начин, което да установи чрез пълно и главно доказване, за да се изключат други хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения от пострадалата. С оглед на изложеното, по поставените правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд по тях е в съответствие със задължителната и установена практика на ВКС, а касаторът не е обосновал противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз, както и че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната и установена съдебна практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,