Определение № 1469 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1842/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответниците Б. Г. Д. и П. Д. Д., и двамата чрез адв.В.Волева и насрещна касационна жалба от ищеца „Юробанк България“ АД, чрез адв.Н.М. срещу различни части от решение №49 от 11.04.2023г., постановено по в.гр.д. №69/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас, както и по жалба от Б. Г. Д. и П. Д. Д., чрез адв.В.Волева срещу решение №92 от 05.07.2023г., постановено по в.гр.д. №69/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас, с което е оставена без уважение молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение №49 от 11.04.2023г. С обжалваното въззивно решение е отменено решение №260065/05.08.2022г., постановено по т.д. №211/2013г. по описа на Окръжен съд- Бургас, поправено по реда на чл.247 ГПК, допълнено и изменено в частта на разноските по реда на чл.248 ГПК с решение №260072/24.10.2022г. и поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №260085/164.12.2022г., в частта, с която е прието за установено в отношенията между „Юробанк България“ АД, като кредитодател и ответниците Б. Г. Д. и П. Д. Д., като кредитополучатели, че ответниците дължат солидарно на „Юробанк България“ АД главница в размер над 70 369.19 швейцарски франка /сбор от падежирала главница от 3 711,93 швейцарски франка и предсрочно изискуема главница от 66 657.26 швейцарски франка/ до уважения от първоинстанционния съд размер от 75 389.82 швейцарски франка, както и в частта, с която е прието за установено, че ответниците дължат законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК /19.02.2013г./ до нейното окончателно изплащане, като вместо това е отхвърлен като неоснователен искът на „Юробанк България“ АД за приемане за установено, че Б. Д. и П. Д. дължат солидарно на банката главница в размер над 70 369.19 швейцарски франка /сбор от падежирала главница от 3711.93 швейцарски франка и предсрочно изискуема главница от 66 657.26 швейцарски франка) до уважения размер от 75 389.82 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL25581 от 31.07.2007г., дължими по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на Банката, валиден към датата на усвояване на кредита – 15.08.2007г., за които вземания е издадена по ч.гр.д.1182/2013 г. по описа на РС – Бургас Заповед №752 от 20.02.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК; прието е за установено, че Б. Г. Д. и П. Д. Д. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД законна лихва върху падежиралата главница, считано от 19.02.2013г., както следва: върху 132.05 швейцарски франка, считано от 19.02.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 132.65 швейцарски франка, считано от 10.03.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 133.22 швейцарски франка, считано от 10.04.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 133.86 швейцарски франка, считано от 10.05.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 134.46 швейцарски франка, считано от 10.06.2013г. до окончателното заплащане на главницата; както и законна лихва върху остатъка от главницата - предсрочно изискуема главница от 66 657.26 швейцарски франка, считано от 05.07.2013г. до окончателното изплащане на главницата. Потвърдено е решение №260065/05.08.2022г., постановено по т.д. №211/2013г. по описа на Окръжен съд- Бургас, поправено по реда на чл.247 ГПК, допълнено и изменено в частта на разноските по реда на чл.248 ГПК с решение №260072/24.10.2022г. и поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №260085/164.12.2022г., в останалата обжалвана част, с която е прието за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищеца главница в размер на 70 369.19 швейцарски франка, договорна лихва за периода 10.11.2011г. - 18.02.2013г. в размер на 10 449.68 швейцарски франка и такси за периода 17.08.2009г. - 18.02.2013г. в размер на 216,17 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL25581 от 31.07.2007г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №752 от 20.02.2013г. по ч.гр.д. №1182/2013г. по описа на РС- Бургас, като са осъдени ответниците Б. Д. и П. Д. да заплатят на „Юробанк България“ АД сумата от 2 975.85 лева, представляваща направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от 2 736.09 лева - разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете. Потвърдено е решение №260072/24.10.2022г., поправено с решение №260085/16.12.2022г., постановено по т.д. №211/2013г. по описа на Окръжен съд- Бургас, представляващо неразделна част от решение №260065/05.08.2022г., постановено по същото дело в обжалваната част, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №260065 от 05.08.2022г., като в диспозитива на решението, на стр.16, ред 19 от горе надолу, след „договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL25581/31.07.2007г., се чете „дължими по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката, валиден към датата на усвояване на кредита -15.08.2007г.“ и е осъдено „Юробанк България“ АД да заплати на ответниците съдебни разноски за въззивното производство съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на 1 307 лева. Решението е постановено при участието на трето лице помагач - „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК[ЕИК]. В касационната жалба от Б. Д. и П. Д. срещу въззивно решение №49 от 11.04.2023г. се твърди, че в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените срещу тях искове, е недопустимо- постановено по недопустими искове и свръх петитум, евентуално неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Касаторите поддържат доводи, че ищецът не е бил активно процесуално легитимиран да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК, респ. да предяви искове по реда на чл.422 ГПК, тъй като процесните вземания са му прехвърлени с договор за цесия от лице, което не е от кръга на посочените в чл.417, т.2 ГПК. Считат, че въззивният съд се е произнесъл и по незаявена претенция, тъй като е приел, че предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор за банков кредит е настъпила с връчване на ответниците на препис от исковата молба, каквото твърдение не се е поддържало от ищеца в исковата молба. Касаторите излагат оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения като без да измени доклада по делото е приел различна от сочената от ищеца дата на предсрочна изискуемост; че е достигнал до незаконосъобразен и необоснован извод, че са настъпили обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; че в нарушение на закона и практиката на СЕС е счел допълнителните споразумения към договора за изцяло нищожни, без да отчете интересите на ответниците като потребители; че неправилно е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на преписите от исковата молба; че неправилно е приел, че вземанията следва да бъдат присъдени в претендираната от ищеца валута- швейцарски франкове, а не в евро, в която валута е договорен и получен кредитът; че неправилно е определил и размерът на дължимата главница и началната дата на законната лихва, както и неправилно е счел, че се дължи договорна лихва за периода 10.11.2011г.-18.02.2013г. и такси за периода 17.08.2009г.-18.02.2013г. Молят да бъде обезсилено, евентуално отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъдат изцяло отхвърлени предявените установителни искове. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Налице ли е процесуалноправна легитимация на банката, в качеството й на кредитор по сключен договор за кредит, да предяви установителен иск по реда на чл.422 ГПК, при условие, че преди издаването на заповедта за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК, вземането по договора за кредит е било цедирано в полза на трето лице, а впоследствие отново придобито от страна на банката? - с твърдение за противоречие с практиката на ВКС /определения по ч.т.д. №865/2012г., ч.т.д. №506/2010г. и ч.т.д. №720/2012г./; 2. Допустимо ли е ищецът /банка/ в производството по чл.422 ГПК да уточнява предявените искове /в частност- да посочва нова дата, на която е настъпила предсрочната изискуемост на кредита/ едва във въззивната инстанция /в писмения отговор на подадена от длъжника- ответник въззивна жалба/?; 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася и да обосновава решението си на твърдения, направени от ищеца едва в писмения отговор на въззивна жалба, след като същите не попадат в изключенията по чл.266, ал.2 ГПК?- с твърдение за противоречие по последните два въпроса с практиката на ВКС /ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС/; 4. При въвеждане на нови твърдения в хода на въззивната инстанция от страна на банката-ищец в производство по чл.422 ГПК, задължен ли е въззивният съд да даде указания до страните в процеса относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими към изложените нови твърдения доказателства и ангажиране на доказателствени искания?- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС /ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС/; 5. Нищожно ли е допълнително споразумение към договор за банков кредит, сключен с потребител, ако само някои клаузи от същото са нищожни и може да се предположи, че то би било сключено и без недействителните му части?- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС /решение №94 от 13.09.2016г. по т.д. №3768/2014г., II т.о./; 6. Преценката дали договор/ допълнително споразумение, съдържащ/-о неравноправна клауза да се обяви за нищожен/-но в неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната клауза, следва ли да се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС /решение №146 от 01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г., I т.о./ и с практиката на СЕС /решение по дело С-618/10 и решение по дело С-23/13/; 7. Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 и чл.146 Закона за защита на потребителите клауза в договор за банков кредит, сключен с потребител, съгласно която разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в чужда валута, но кредитополучателят не може ефективно, реално да се разпорежда с авоара в чужда валута по блокираната сметка, а тази сума служебно се превалутира от банката в националната или резервната валута, вследствие на което, от една страна се прехвърля изцяло в тежест на потребителя валутният риск при съществена, радикална промяна в курсовите разлики, а от друга, кредитната институция получава за сметка на потребителя неуговорена облага? и 8. При положителен отговор на горния въпрос може ли съдът да приеме, че кредитът в действителност е уговорен в националната или резервната валута, в случай че установи, че само привидно кредитът е уговорен и усвоен в чужда валута- чрез заверяване на „блокирана“ валутна сметка на кредитополучателя, вследствие на което банката служебно превалутира тази сума в националната или резервната валута?- с твърдение, че последните два въпроса за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и наличието на основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост /чл.280, ал.2, пр.2 ГПК/, както и поради очевидна неправилност /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Третото лице помагач „С.Г.Груп“ ЕАД не подава отговор в законоустановения срок. В насрещната касационна жалба от „Юробанк България“ АД се твърди, че въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен частично искът за главница в размер над 70 369.19 швейцарски франка, до 75 389.82 швейцарски франка, е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд е достигнал до незаконосъобразен и необоснован извод, че от дължимата главница следва да се приспаднат получените от длъжника в производството по принудително изпълнение суми. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде изцяло уважен искът за главница. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпрос, обусловил изхода на спора: „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и по специално по отношение на факти на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС /ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Ответниците Б. Д. и П. Д. оспорват насрещната касационна жалба, като считат, че не са налице основания за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол. Излагат доводи, че решението в обжалваната от банката част е правилно и следва да бъде оставено в сила. В касационната жалба от Б. Д. и П. Д. срещу решение №92 от 05.07.2023г., с което въззивният съд е оставил без уважение искането им за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение №49 от 11.04.2023г., се излагат доводи за неговата неправилност. Касаторите твърдят, че в мотивите на въззивното решение съдът е допуснал техническа грешка при изписване стойността на валутния курс на швейцарския франк спрямо еврото към датата на усвояване на кредита /вместо „1.648“ е записано „5.45%“/, като предвид обвързващата сила на тези мотиви съдът е следвало да уважи молбата по чл.247 ГПК. Молят да бъде отменено решението и да бъде уважено искането им по чл.247 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят два правни въпроса- 1. Представлява ли очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247, ал.1 ГПК техническа грешка, допусната в мотивите на решението при изписването на стойността на валидния и приложим към процесния казус валутен курс? и 2. Приложимо ли е в производството по чл.247 ГПК спрямо очевидна фактическа грешка, допусната в мотивите на решението при изписването на стойността на приложимия към процесния казус валутен курс на швейцарския франк към евро, при положение, че същият е от значение за определяне на евровата равностойност на задължението по кредита?- с твърдение, че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/. Поддържа се и твърдение, че решението е очевидно неправилно /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/. Ответникът „Юробанк България“ АД и третото лице помагач не представят отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби от Б. Д. и П. Д., с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Насрещната касационна жалба от „Юробанк България“ АД е редовна- подадена в законоустановения срок от надлежна страна, като разглеждането й е поставено в зависимост от допускането до касационно обжалване на въззивното решение по основната касационна жалба. По касационната жалба от Б. Д. и П. Д. срещу решение №49 от 11.04.2023г ., постановено по в.гр.д. №69/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас: Производството е образувано по исковата молба на „Юробанк България“ АД за приемане за установено по отношение на ответниците Б. Д. и П. Д., че дължат солидарно на ищеца следните суми: 132 368.85 швейцарски франка - главница; 10 449.68 швейцарски франка - договорни лихви за периода от 10.11.2011г. до 18.02.2013г.; 749.54 швейцарски франка - такси за периода от 17.08.2009г. до 18.02.2013г., на основание договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL25581 от 31.07.2007г. и допълнителни споразумения към него от 24.02.2009г., 25.03.2010г., 30.09.2010г. и 30.08.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК - 19.02.2013г. до окончателното плащане, за които вземания по ч.гр.д. №1182/2013г. по описа на РС- Бургас е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №752 от 20.02.2013г. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени претенциите с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за главница в размер на 70 369.19 швейцарски франка, договорна лихва за периода 10.11.2011г. - 18.02.2013г. в размер на 10 449.68 швейцарски франка и такси за периода 17.08.2009г. - 18.02.2013г. в размер на 216.17 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL25581 от 31.07.2007г., дължими по курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката, валиден към датата на усвояване на кредита- 15.08.2007г., както и в частта, с която е прието е за установено, че Б. Г. Д. и П. Д. Д. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД законна лихва върху падежиралата главница, както следва: върху 132.05 швейцарски франка, считано от 19.02.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 132.65 швейцарски франка, считано от 10.03.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 133.22 швейцарски франка, считано от 10.04.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 133.86 швейцарски франка, считано от 10.05.2013г. до окончателното заплащане на главницата; върху 134.46 швейцарски франка, считано от 10.06.2013г. до окончателното заплащане на главницата; както и законна лихва върху остатъка от главницата - предсрочно изискуема главница от 66 657.26 швейцарски франка, считано от 05.07.2013г. до окончателното изплащане на главницата, въззивният съд, на първо място, намира за неоснователни възраженията относно допустимостта на предявените искове, на следващо място, излага подробни мотиви относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните, неизпълнение на задълженията на ответниците- кредитополучатели за връщане на получените в кредит суми, договорни лихви и такси, настъпване на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията в уважените размери и настъпване на предсрочната изискуемост с получаване от длъжниците на препис от исковата молба. Апелативният състав, като споделя цитираната съдебна практика на ВКС /решение №2 от 01.03.2022г. по т.д. №2310/2020г., I т.о.; решение №58 от 17.06.2020г. по т.д. №1131/2019г., ІІ т.о./, счита, че ищецът е активно процесуалноправно легитимиран да предяви исковете по реда на чл.422 ГПК, като евентуалната липса на предпоставки за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не спрямо допустимостта на исковото производство. Счита също така, че производството за издаване заповед за изпълнение, инициирано от субект, включен в кръга на изчерпателно изброените в чл.417, т.2 ГПК, какъвто е "Юробанк България" АД, е процесуално допустимо. Съдът намира за неоснователно и възражението за недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му по незаявена искова претенция, по-конкретно- поради приемане, че предсрочната изискуемост по кредита е настъпила с връчване на ответниците на препис от исковата молба, без такова твърдение да е въведено от ищеца в исковата молба и в хода на първоинстанционното производство. Решаващият състав приема, че няма произнасяне свръх петитум поради приемане на по-късна дата на настъпване на предсрочната изискуемост от посочената от ищеца, като съобразява уточнението, направено от ищеца с отговора на въззивната жалба, както и обстоятелството, че към момента на подаване на заявлението и на исковата молба, ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което се отрича автоматичното настъпване на предсрочна изискуемост, все още не е било постановено. Въззивният съд приема за безспорно установено сключването на процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL25581/31.07.2007г., по силата на който банката предоставя на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75 000 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на Банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателите се задължават солидарно да върнат кредита заедно с дължимите лихви на 420 равни месечни вноски от по 659.72 швейцарски франка; усвояването на кредита на 15.08.2007г. съгласно уговореното в чл.1 и чл.2 от договора; сключването на договор за цесия на 12.09.2007г., с който "Българска пощенска банка" АД прехвърля на "Бългериън Ритейл Сървисис" АД процесното вземане; подписване между цесионера и ответниците-кредитополучатели на четири допълнителни споразумения към договора за кредит- на 24.02.2009г., на 25.03.2010г., на 30.09.2010г. и на 30.08.2011г. Въззивният съд приема за установено, че на 08.10.2012г. "Бългериън Ритейл Сървисис" АД е цедирал обратно на "Юробанк и Еф Джи България" АД всички свои вземания по процесния договор, като кредитополучателите са уведомени за извършеното прехвърляне, а на 30.06.2021г. "Юробанк България" АД е прехвърлила вземането си против ответниците на „С.Г.Груп“ ЕАД, конституирано като трето лице-помагач на страната на ищеца. Като безспорно е прието, че с влязло в сила решение №256187 от 01.11.2017г. по гр.д. №4489/2013г. по описа на РС- София са обявени за недействителни клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22 от процесния договор за кредит №HL25581, като е отхвърлен искът за обявяване за недействителна на клаузата по чл.3, ал.1 от същия договор. Апелативният съд намира, че е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на горецитираните клаузи, като тази недействителност не влече недействителност на целия договор, тъй като той би бил сключен и може да действа и без тях. С оглед обявената нищожност на изброените клаузи, съдът счита, че последващите промени във валутния курс на евро спрямо швейцарски франк, не се отразяват на договореното правоотношение, като от значение за изпълнение на задължението за връщане на кредита е стойността на валутата по договора към евро към датата на сключване на договора. Съдът приема, че допълнителните споразумения, сключени в периода 24.02.2009г.-30.08.2011г., с които страните са констатирали размера на задълженията на кредитополучателите към момента на подписването им, допуснатите просрочия на задълженията по договора /в допълнителните споразумения от 30.09.2010г. и 30.08.2011г./ и са договорили режим на облекчено погасяване на общия дълг, като непогасената част от просрочените вземания е прибавена към дължимата главница, са нищожни. След обстоен анализ на съдържанието на споразуменията, вкл. договорените условия за влизането им в сила, формирането на дължимите главници, размера на договорните лихви, сроковете и начина на погасяване, съдът намира, че са уговорени периоди на облекчено погасяване с месечни вноски в намален размер, както и намален БЛП, след чието изтичане обаче върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през този период лихва, която е и в завишен размер спрямо първоначално договорения. Съдът стига до извод, че в резултат от тези споразумения е налице увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, т.е. не се постига облекчаване изпълнението на задълженията на кредитополучателите, а се утежнява тяхното положение. Акцентира, че са налице уговорки във вреда на кредитополучателите, имащи качеството потребители, водещи до значително неравновесие между техните права и задължения и тези на банката, поради което същите са неравноправни, респективно нищожни. Отделно от това намира, че уговорките в допълнителните споразумения от 30.09.2010г. и от 30.08.2011г. за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, поради което са нищожни на основание чл.26, ал.4, вр.чл.10, ал.3 ЗЗД. Независимо от гореизложените мотиви, въззивният състав счита, че доколкото няма доказателства за съобщаване на договора за цесия от 12.09.2007г., с който "Българска пощенска банка" АД е прехвърлила на "Бългериън Ритейл Сървисис" АД вземането си против ответниците по процесния договор за жилищен кредит, четирите допълнителни споразумения не са породили действие и в частта на уговорените периоди на облекчено погасяване на дълга. Излага и доводи, че тези периоди са уговорени във връзка с определени условия /в допълнителното споразумение от 24.02.2009 г. – извършването на плащане на определен падеж на цялата дължима сума от кредитополучателите е условие за влизане в сила на споразумението, което не е реализирано/, а в останалите допълнителни споразумения- с оглед договореното натрупване на начислената, но непогасена през периода лихва върху дълга. С оглед установената нищожност на клаузите в допълнителните споразумения, водещи до анатоцизъм, липсата на основание за прилагане на уговорените в допълнителните споразумения периоди на облекчено погасяване на дълга, както и предвид неравноправния характер на клаузите в договора за промяна едностранно от банката на базовия лихвения процент, който участва при формирането на възнаградителната и наказателната лихви, и неравноправния характер на клаузите на чл.22, ал.1 и ал.2 от договора, съдът приема, че задължението на ответниците следва да бъде изчислено, като се вземат предвид месечните вноски, договорената лихва към момента на усвояване на кредита, без да се съобразяват настъпилите след този момент изменения, обективирани в допълнителните споразумения, както и последващо едностранно изменение на главницата и на базовия лихвен процент и без да се вземат предвид уговорените в допълнителните споразумения периоди на облекчено погасяване на дълга. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответниците, че вземането не следва да се присъжда в швейцарски франкове, а в евро, каквато според тях е действителната валута на кредита. Излага мотиви, че валутата на кредита /швейцарски франкове/ е ясно обозначена в договора /чл.1, чл.2, чл.3, ал.1/, като този извод не се променя от предвидената в чл.2, ал.3 възможност за предоставяне на равностойност на сумата в евро. Позовава се на цитираната практика на ВКС, че усвояването кредита в резервна валута е допустимо и не означава промяна в договорните условия. След обсъждане на приетите по делото заключенията на ССЕ, въззивният съд приема, че на 15.08.2007г. е извършено усвояване на разрешената сума по процесния договор, като кредитът е погасяван до 17.10.2011г., когато е погасена вноска № 50 с падеж на 10.10.2011 г. в размер на 266.33 швейцарски франка, а общо платената до този момент сума е 25 842.29 швейцарски франка. На 31.10.2013г. е постъпила сума от ЧСИ в размер на 91 769,60 лева, с която са погасени главница от 44 604.77 швейцарски франка (70 656.19 лева), такса за управление 491.60 швейцарски франка (781.51 лева), имуществена застраховка – 257.94 швейцарски франка (410.05 лева) и съдебни разноски от 19 921.85 лева. Решаващият състав, като съобразява изчисленията, направени без прилагане на неравноправните клаузи на договора и на допълнителните споразумения, както в частта на клаузите, предвиждащи анатоцизъм, така и в частта на клаузите, предвиждащи гратисни периоди, намира, че размерът на задълженията на ответниците към 10.01.2012г. /датата на твърдяното от ищеца по заповедното производство и с исковата молба „автоматично настъпване на предсрочна изискуемост по кредита“/ са както следва: 1 925.79 швейцарски франка главница, 8 371.33 швейцарски франка – възнаградителна лихва, 356.11 швейцарски франка - такса управление и 191.12 швейцарски франка – имуществена застраховка; към 19.02.2013г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК/ - 3 596.62 швейцарски франка главница, 15 276.85 швейцарски франка – възнаградителна лихва, 707.77 швейцарски франка - такса управление и 257.94 швейцарски франка – имуществена застраховка, а към 19.04.2013г. /датата на депозиране на исковата молба/ - 3 862.52 швейцарски франка главница, 16 330.39 швейцарски франка – възнаградителна лихва, 707.77 швейцарски франка - такса управление и 257.96 швейцарски франка – имуществена застраховка. Предвид изложеното, съдът отхвърля като неоснователни възраженията, че кредитополучатели не са изпаднали в забава по процесния договор за кредит, поради което не е било налице основание, кредиторът да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съдът приема, че уговорка на страните по чл.18, ал.2 от договора за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на кредита при неиздължаване на три последователни месечни вноски изцяло или частично, считано от датата на падежа на последната вноска, не намира приложение като противоречаща на чл.60, ал.2 ЗКИ. Стига до извод, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е извършено с исковата молба, в която ищцовата банка се е позовала на предсрочна изискуемост на вземанията, като изявлението на кредитора е достигнало до кредитополучателите с връчване на препис от исковата молба - на 05.07.2013г., към който момент е настъпила предсрочната изискуемост. Това е и моментът, към който на кредитора могат да бъдат присъдени договорни и наказателни лихви за просрочие, както и такси за управление на кредита. Въззивният състав намира, че към този момент дължимата падежирала и непадежирала главница за исковия период от 10.10.2011г. до 05.07.2013г. е 70 369.19 швейцарски франка – сбор от падежирала главница 3 711.93 швейцарски франка и предсрочно изискуема главница - 66 657.26 швейцарски франка, като съобразява, на основание чл.235, ал.3 ГПК, постъпилата в хода на исковото производство /на 31.10.2013г./ сума от ЧСИ Д.Н. в размер на 91 769.60 лева, с която са погасени 44 604.77 швейцарски франка от остатъка от непадежиралата към момента на настъпване на предсрочната изискуемост главница. Дължимите възнаградителни лихви за исковия период от 10.10.2011г. до 05.07.2013г. са 11 142.16 швейцарски франка, а дължимата такса управление за периода от 10.10.2011г. до 05.07.2013г. е 562.32 швейцарски франка. Съдът намира за неоснователно възражението, че не се дължат такси по договора, като счита, че в чл.4 са уредени таксите, които се дължат от кредитополучателя на банката, вкл. такса за управление – 1,5% върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита (чл.4, т.1) и такса за управление на кредита, платима ежемесечно спрямо месечната погасителна вноска в размер на 0,03% върху размера на непогасената главница (чл.4, т.2). Съобразява, че клаузата на чл.12, ал.1 от договора, съгласно която банката запазва правото си по време на действието на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите, комисионните, които прилага при операциите си, е обявена за нищожна с влязлото в сила решение между страните, но приема, че по делото няма данни таксата за управление на кредита да е била променяна едностранно от банката. Съдът намира, че върху падежиралите вноски, чийто падеж е настъпил до 05.07.2013г., се дължи законна лихва върху всяка падежирала главница, считано от датата на настъпване на конкретния падеж до окончателното плащане, а по отношение на предсрочно изискуемата част от главницата- от обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Касационно обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като не е обоснована вероятна недопустимост на въззивното решение. Трайна и непротиворечива е по-новата съдебна практика на ВКС, включително цитираната от въззивния съд, че „липсата на предпоставки за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не за исковото производство“. Издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417, т.2 ГПК при липса на законова предпоставка води до незаконосъобразност на разпореждането за незабавно изпълнение, но не и до недопустимост на исковото производство по реда на чл.422 ГПК. Ищецът е банка- субект от посочените в чл.417, т.2 ГПК, като в исковата молба твърди, че има вземания от ответниците в качеството на кредитополучатели на основание договор за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК, срещу която е подадено възражение в законоустановения срок. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че ищецът притежава активна процесуалноправна легитимация и правен интерес от предявените положителни установителни искове. Не е налице и произнасяне на съда свръхпетитум или на непредявено основание, тъй като предсрочната изискуемост е факт, твърдян от ищеца в исковата молба, който следва да бъде установен, включително в хипотезата на чл.235, ал.3 ГПК, когато е настъпил в хода на делото. Както е разяснено в мотивите към т.1 на ТР №8/2017г. от 02.04.2019г. по тълк.дело №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца правопораждащи юридически факти, като изменение в основанието е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго или прибавя ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането- договора за кредит. По тези съображения, ОСГТК на ВКС приема, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Няма спор в съдебната практика, вкл. горецитираното тълкувателно решение, че преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. С решение №10 от 25.02.2020г., т.д. №16/2019г., ВКС, II т.о., решение №600009 от 02.06.2021г., т.д. №2891/2019г., ВКС, II т.о. и др. се приема, че съдът, разглеждащ установителен или осъдителен иск по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Ако в исковото производство бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към нея, изявлението ще породи правни последици с връчването на преписа от исковата молба с приложенията към нея на ответника- длъжник, ако са налице обективните предпоставки за това, предвидени в договора. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство е правнорелевантен факт, който съдът е длъжен да съобрази на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора- ответник по иска основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания, съвпадащи с изложените и в самата касационна жалба, изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първите три въпроса, поставени от касаторите, са относими към възраженията им за недопустимост на въззивното решение, по които съдът е изложил мотиви по-горе. Четвъртият въпрос е поставен в контекста на оплакването в жалбата за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който не е допълнил доклада с новотвърдения факт за настъпване на предсрочната изискуемост с получаване от ответниците на преписа от исковата молба и не е дал указания за възможността на страните да ангажират доказателства, по-конкретно ССЕ. Предвид изложените мотиви относно задължението на съда за обсъди и съобрази правнорелевантните факти, настъпили в хода на делото, както и с оглед разрешенията в съдебната практика, които настоящият състав напълно споделя, относно основанието на иска за установяване на вземания по договор за банков кредит, респ. възможността да се твърди предсрочна изискуемост с исковата молба и да се доказва настъпване на изискуемостта, вкл. предсрочна изискуемост и в хода на делото, поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на спора. Предсрочната изискуемост е факт, твърдян в исковата молба, поради което не може да се приеме, че съдът е следвало да допуска уточнение или изменение на иска, нито на доклада по делото, респ. не е обоснована необходимостта от ангажиране на нови доказателства от страна на ответниците. Въззивният съд е преценил, че приетите по делото заключения на ССЕ са достатъчни, за да се установи размерът на дължимите суми към датата на предсрочната изискуемост- връчване на ответниците на преписа от исковата молба, още повече, че ответниците не оспорват, че последното плащане по договора е на 10.10.2011г. и не правят доказателствени искания във въззивното производство. Поставените от касаторите пети и шести въпрос не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените в обжалваното решение мотиви и инкорпорират защитната теза на ответниците, че процесните допълнителни споразумения съдържат нищожни клаузи, но биха били сключени от страните и без тях и е в интерес на кредитополучателите като потребители да останат в сила без неравноправните клаузи, която обаче не е приета от съда. За да стигне до извод, че четирите допълнителни споразумения към договора за кредит са нищожни, въззивният съд е изложил доводи както за наличието на неравноправни клаузи, водещи до значително неравновесие в правата и задълженията на страните, така и за нарушение на императивни правни норми, забраняващи анатоцизъм, като е счел, че не постигат и целта си – вместо облекчаване на условията по договора за кредитополучателите се стига до утежняване на тяхното положение. От друга страна, решаващият състав е изложил и мотиви, че допълнителните споразумения не са породили действие по отношение на длъжниците, тъй като не им е съобщена цесията от 12.09.2007г.; че част от тези споразумения изобщо не са породили действие, тъй като не се е сбъднало условието за влизането им в сила; че уговорените периоди на облекчено погасяване на дълга са обвързани с натрупването на начислената през периода лихва и нейното капитализиране, т.е. налице е обусловеност на гратисните периоди от преструктурирането на дълга. Предвид изложеното не може да се приеме, че поставените въпроси са обусловили изцяло решаващите изводи на съда относно валидността и действието на допълнителните споразумения. Поставеният седми въпрос не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е съобразен с мотивите на съда- поставен е с оглед възражение на ответниците, което е уважено. Въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо по отношение на страните е прогласена нищожността на клаузите в процесния договор за банков кредит, с които се прехвърля изцяло в тежест на потребителя валутният риск при съществена, радикална промяна в курсовите разлики, а от друга, кредитната институция получава за сметка на потребителя неуговорена облага, като е прието, че същите са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Последният въпрос е поставен от касаторите с оглед защитната им теза, че действителната воля на страните е кредитът да бъде предоставен в евро, като само привидно е уговорен и усвоен в друга валута /швейцарски франкове/, респ. във връзка с оплакването в жалбата за неправилност на въззивното решение, с което е прието, че кредитът е договорен в швейцарски франкове и сумите са дължими в поисканата от ищеца валута- швейцарски франкове. Макар и значим за изхода на спора въпросът не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС по аналогични казуси, както и практиката на СЕС, че договорът за кредит е сключен за предоставяне на сума в швейцарски франкове, че независимо от усвояването на сумата по блокирана сметка и служебното й превалутиране от банката-кредитор в друга валута /националната или резервната валута за страната/, не е налице съгласие за предоставяне на кредит в тази национална или резервна валута. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол. Изходът на спора по касационната жалба от Б. Д. и П. Д. води до недопустимост на разглеждането на насрещната касационна жалба от „Юробанк България“ АД, поради което същата следва да се остави без разглеждане. По жалбата от Б. Г. Д. и П. Д. Д. срещу решение №92 от 05.07.2023г., постановено по в.гр.д. №69/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас, с което е оставена без уважение молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение №49 от 11.04.2023г. С обжалваното решение е прието, че е допусната техническа грешка в мотивите на въззивното решение, която обаче не е инкорпорирана в диспозитива на съдебния акт. Предвид липсата на разминаване между изразената воля в мотивите на решението и тази в диспозитива, решаващият състав стига до извод, че не е налице очевидна фактическа грешка. Поставените от касаторите правни въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са конкретни и пряко относими към правилността на обжалваното решение, респ. изискват отговор дали в настоящата хипотеза е налице очевидна фактическа грешка, който може да бъде даден само в резултат от инстанционен контрол. От друга страна, не е обосновано и приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са изложени конкретни доводи за значимостта на въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не може да се приеме, че законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; че делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма; че е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с теорията и съдебната практика по приложението на чл.247 ГПК, съгласно които очевидна фактическа грешка е налице, когато има несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно проявление в текста на решението, като за волята на съда се прави извод от мотивите. Неточностите в мотивите на съдебния акт не представляват очевидна фактическа грешка. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.