Определение № 2316 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4961/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. П. Я., П. П. Я. и К. П. Я., конституирани по реда на чл. 120 ГПК (отм.) като наследници по закон в правата на починалия в хода на процеса П. К. Я., против решение № 4704 от 06.08.2024 г. по в. гр. д. № 7798/2023 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК и с което след като е оставено в сила първоинстанционно решение по гр. д. № 11748/2006 г. на Софийски районен съд в обжалваната част са уважени предявените от Столична община, встъпила на мястото на починалата в хода на процеса А. К. Ч., осъдителни искове по чл. 108 ЗС. Касаторите излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навеждат доводи и за неправилно определяне на присъдените на Столична община разноски. Искат отмяна на решението и претендират разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди въведените от страните доводи и възражения. Излагат доводи за разрешаване на този въпрос от въззивния съд в противоречие със задължителната практика по т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с постановените решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК - решение № 14 от 03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 5.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ВКС, II г. о., и други; 2. Длъжен ли е съдът да се обоснове в решението защо възприема или не прието по делото заключение на вещо лице. Поддържат противоречие по този въпрос с решение № 58 от 13.02.2012г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., и решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, IV г. о., и наличието по него на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснован със значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 3. В производството по иск по чл. 40 ЗЗД близките родствени отношения между пълномощника и третото лице - купувач по сделката, достатъчни ли са, за да обосноват тяхната недобросъвестност, респективно наличието на сговор между тях за увреждане на представлявания. Въпросът е посочен за разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 5 от 12 декември 2016 по тълк. д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2686/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, IV г. о., и други; 4. В производство по иск по чл. 40 ЗЗД наличието на значителна разлика в цената на продадения имот и пазарната му стойност към датата на продажбата достатъчно ли е, за да обоснове извод за настъпило увреждане за представлявания. Излага се разрешаване на този въпрос в обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2686/ 2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 586 01.11.2010 г. по гр. д. № 853/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, I г.о., и решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, II г. о., и 5. Приложима ли разпоредбата на чл. 82 ЗС само по отношение на прекия праводател на владелеца, но не и по отношение на предходни прехвърлители по предшестващи сделки, като въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр. д. № 5911/2007 г. на ВКС, IV г. о. Поддържат искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидната му неправилност. Ответникът по касационната жалба Столична община в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, излагайки съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените в нея оплаквания. Няма искане за присъждане на разноски. Другият участник по производството - третото лице помагач Г. К. Ц., с участието на което е постановено решението, не е подала отговор на касационната жалба в посочения срок. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение № 430034 от 14.06.2018 г. по гр. д. № 11748/2006 г. на СРС в частта, с която по предявени от Столична община (конституирана по реда на чл. 120 ГПК (отм.) на мястото на починалата в хода на процеса А. К. Ч.) против С. П. Я., П. П. Я., и К. П. Я. ( встъпили като наследници по закон на мястото на починалия в хода на процеса ответник П. К. Я.) искове с правно основание чл. 108 ЗС е призната на общината принадлежността на правото на собственост на основание реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, наследяване по закон от Е. М. Ч., починала на 12.02.1995 г., и И. К. Ч., починал на 11.02.1999 г., и завет по чл. 16, ал. 2 ЗН по саморъчно завещание на А. К. Ч. от 31.10.2001 г., на недвижими имоти, представляващи: урегулиран поземлен имот (УПИ) № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т. “, целият с площ от 1 200 кв.м; УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т.“, целият с площ от 1 793 кв.м, и площи, отредени за улици в цялата м. „Т. “ и предназначени да обслужват описаните урегулирани поземлени имоти, като реална част от площта, отредена за улици, представляваща част от поземлен имот с площ от 163.45 кв.м, прилежаща към едната от двете лицеви части на УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т. “, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница 36.71 линейни метри, с дължина по осовата линия на тупика до осова точка ОТ 839 - 38.57 линейни метри, с дължина от 4.16 линейни метра от ъгъла на УПИ *-* до оста на улицата, с дължина от там до осовата точка ОТ 839 от 6.50 линейни метри, в горния край на УПИ *-* с ширина 3.75 линейни метри, и реална част от площта, отредена за улици, представляваща част от поземлен имот * с площ от 60 кв.м, лице на УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т. *“, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница 26.62 линейни метри и с дължина по осовата линия на тупика 26.23 линейни метри и с ширина 2.25 линейни метри, и същите са осъдени да предадат на Столична община владението върху посочените имоти. Посочено е в обжалваното въззивно решение, че първоинстанционното решение е влязло в сила на 01.10.2020 г., в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на конституираните на основание чл. 120 ГПК (отм.) правоприемници на първоначалния ищец А. Ч. - Сдружение „Американски университет в България“ и Г. П.. Влязло в сила на 18.01.2022 г. е също и допълнителното първоинстанционно решение от 07.02.2019 г., с което на основание чл. 156, ал. 2 ГПК (отм.) е признато за неистински документ саморъчно завещание от 25.07.2006 г. на А. Ч. в полза на Г. П.. Със същото въззивно решение е оставена без уважение и частна жалба за изменение на първоинстанционното решение от 07.02.2019 г. за отхвърляне на искане по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) за изменение на решението в частта за разноските. Въззивното производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е проведено по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение № 50072 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 3073/2022 г. на ВКС, I г. о., е отменено предходното въззивно решение по гр. д. № 11765/2020 г. на СГС и делото е върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Дадени са указания на въззивния съд при новото разглеждане на спора за изслушване на становищата на страните и произнасяне по въпросите дали обстоятелството, че Г. Ц. и М. Д. са майка и дъщеря, преценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, може да обоснове извод за сговаряне във вреда на представляваните, респ. за недействителност на договорите от 04.12.1998 г. по чл. 40 ЗЗД и дали събраните по делото писмени и гласни доказателства обосноват извод за осъществявано от ответниците непрекъснато владение на процесните имоти в продължение на необходимия съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС срок, при своевременно заявеното от тях евентуално възражение за придобиване на процесните имоти на основание добросъвестно давностно владение. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че процесните имоти, съставляващи имот с пл. № * по кадастралния план на [населено място], м. „Т.“, са били собственост на наведеното придобивно основание - реституция по чл. 1 ЗВСОНИ и наследяване от Е. Ч., починала на 12.02.1995 г., на нейните на наследници по закон (деца) - първоначалния ищец А. К. Ч. и брат й И. К. Ч.. Посочено е, че процесните имоти са придобити изцяло по наследствено правоприемство след смъртта на И. Ч., настъпила на 11.02.1999 г., от сестра му А. Ч., в качеството й и на негов единствен наследник по закон (чл. 8, ал. 1 ЗН). Изложени са съображения, че последното е настъпило, тъй като съставеното от брат й нотариалното завещание от 13.04.1995 г. в полза на А. М. К., респ. сключеният договор за продажба на наследство от 19.10.2006 г. между нея и Сдружение „Американски университет в България“, не са проявили транслативния си ефект, поради противоречие на завещанието на императивни правни норми (чл. 22 от Конституцията, ред. 1991 г., и чл. 29 ЗС, ред. – ДВ, бр. 33 от 1996 г., действали към момента на откриване на наследството), респ. непридобиване на вещни права върху тези имоти от А. М. К. по силата на завещанието. Прието е от въззивния съд, че процесните имоти в [населено място], м. „Т. “, са били предмет на множество разпоредителни сделки, първата от които е договор за продажба по нотариален акт (НА) № 140 от 11 ноември 1998 г., с който А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., са продали на П. С. 40 000/136 765 идеални части от празно място с пл. № * от кв. 104 по плана на [населено място] за сумата от 87 120 000 неденоминирани лева, равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент, която пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувача. Описаният дял от имота е прехвърлен от П. С. и И. Ц.-С. (съпрузи към датата на придобиването му през 1998 г.) в полза на М. Б. С. (към този момент в граждански брак със С. П. С.) с договор за продажба НА № 68 от 12 декември 1999 г, за сумата от 79 700 деноминирани лева (равняваща се на данъчната оценка на имота към този момент). С договор за продажба по НА № 194 от 04.12.1998 г. А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., са продали на М. Д. 3 385/136 765 идеални части от празно място с пл. № * от кв. 104 по плана на [населено място], за сумата от 7 372 530 лева (равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент), които пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувача. А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., с договор за продажба от същата дата по НА № 196 от 04.12.1998 г. са продали на М. Д. и Й. Д. 40 000/136 765 идеални части от същия имот [населено място], за сумата от 87 120 000 лева (равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент), които пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувачите. На същата дата е изготвен и нотариален акт № 197 от 04.12.1998 г., с който А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., са продали на М. Д. и Й. Д. 12 063/136 765 идеални части от същия имот в [населено място] за сумата от 26 273 214 лева (равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент), които пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувача. С договор за доброволна делба на недвижим имот от 05.04.2000 г. посочените съсобственици на общо 95 448/136 765 идеални части от описания имот са го поделили реално, като всеки от тях е получил в дял определени реални части от терена, индивидуализирани в документа с площ и страни. Прието е от въззивния съд, че така въз основа на договора за делба М. Д. се е снабдила с констативни НА № 102 от 13.07.2001 г. и № 141 от 24.07.2001 г. за собствеността върху няколко урегулирани поземлени имоти, находящи се в местност „Т.“, сред които и УПИ *-* от кв. 104 „г“, и реална част от площта на имот с пл. № *, отредена за улици, с площ от 385 кв.м и описани граници в акта, които имоти са продадени от М. Д. на К. П. Я. с договор по НА № 60 от 26.03.2002 г. Въз основа на договора за делба с договор за продажба по НА № 135 от 02.10.2000 г. М. Д. е прехвърлила на Л. И. В. реална част с площ от 1 200 кв.м, находяща се в северозападната част на имот с пл. № * от кв. 104 в [населено място], м. „Т.“, при описаните съседи. Купувачът по този договор Л. В. и съпругът й В. С. В. са признати за собственици на УПИ *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място] с площ от 1 200 кв.м с констативен НА № 109 от 26.04.2001 г., въз основа на договора за продажба и влязла в сила дворищно-регулационна заповед № РД 09-50-36 от 12.02.2001 г. Този урегулиран поземлен имот е продаден от тях на К. П. Я. с договор по нотариален акт № 151 от 26.07.2001 г., в който е удостоверено, че владението на имота е предадено в деня на подписване на нотариалния акт. Установено е от въззивния съд, че имотите, придобити по описания начин от К. Я., са дарени от нея на баща й П. Я. (първоначалния ответник по производството) с договор по нотариален акт № 145 от 12.08.2004 г., а след смъртта на последния на 12.08.2010 г. са преминали в патримониума на наследниците му по закон - конституираните в хода на процеса ответници С. Я., П. Я. и К. Я.. При така приетите за установени фактически данни и изразените становища на страните въззивният съд е приел за спорна валидността на първоначалните сделки, с които А. Ч. и брат й са продали собствените им имоти, придобити по реституция по чл. 1 ЗВСОНИ и наследяване. Изложил е съображения, при съобразяване и на тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 5 от 12 декември 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че с нотариално заверено пълномощно от 15.08.1995 г., изготвено в изискуемата съгласно чл. 18 във вр. с чл. 37 ЗЗД (в действащата редакция към 1995 г.) и въз основа на което са сключени договорите за продажба по горепосочените нотариални актове от 11 ноември 1998 г. и 04.12.1998 г., А. Ч. валидно е учредила представителна власт в полза на Г. Ц. за извършването им и същите са сключени в съответствие с учредената в полза на Г. Ц. представителна власт, поради което те не са нищожни поради липса на съгласие или ненадлежно упълномощаване. Посочено е също, че макар и за частта от имотите на И. Ч., към датата на изготвяне на пълномощното от 15.08.1995 г., А. Ч. да не е разполагала с представителна власт по пълномощното от 28.03.1995 г. да се разпорежда с тях, за нея такава представителна власт е възникнала с пълномощното с нотариална заверка на подписа, извършена на 22.09.1995 г. от завеждащия консулската служба на посолството на РБългария в [населено място], материалната доказателствена сила на което въззивният съд е приел за необорена по производството от ищеца Столична община. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че договорите за продажба на описаните терени в м. „Т.“ в [населено място] от м. 11 и м. 12.1998 г., подписани от Г. Ц. като пълномощник и на продавача И. Ч., са сключени и за него при наличие на представителна власт за разпореждане с процесните имоти. За основателно въззивният съд е намерил заявеното позоваване на недействителността на тези сделки като сключени във вреда на представлявания на основание чл. 40 ЗЗД, релевирано надлежно от първоначалния ищец А. Ч. и поддържано от конституирания в хода на процеса неин правоприемник Столична община. Посочено е, че фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента - обективен и субективен. Обективният елемент се изразява в това договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице), да е във вреда на представлявания, като увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, и др. Преценката за наличието на увреждането се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички хипотези - към момента на сключването на договора. Прието е от въззивния съд, че разпоредителните сделки от м. 11 и м. 12.1998 г. са сключени при продажна цена, равна на данъчната оценка на имотите, която за всички терени по четирите сделки е на обща стойност 207 885 деноминирани лева, а въз основа на нея продажната цена на 1 кв.м при общата им площ от 94 784.04 кв.м – 2.19 деноминирани лева, която е 15 пъти по-ниска от установената въз основа на експертното заключение средна пазарна цена на 1 кв.м земя към м. 11 и м. 12.1998 г. в [населено място] от 20 щатски долара, равняващи се 33.60 деноминирани лева (съобразно курса за щатския долар към този момент, равен на 1.68 деномирани лева). Въззивният съд е кредитирал приетото в първоинстанционното производство експертно заключение, тъй като вещото лице по него е отговорило аргументирано, като е приложило коефициенти за местоположение, екологичност, наличие на инженерна и техническа инфраструктура, съобразило е търсенето и предлагането на подобни имоти, сериозната привлекателност на имота и градоустройствения статут. Посочено е, че страните не са направили искане за допускане на повторна експертиза (включително пред въззивния съд), нито са представени доказателства, опровергаващи изводите на вещото лице, поради което и същите следвало да бъдат напълно зачетени. В тази насока за неоснователни са приети доводите на въззивниците (ответници по исковете и сега касатори), че приложените към въззивната жалба нотариални актове доказват наличие на повсеместна практика за продажба на имотите в [населено място] по данъчна оценка, доколкото обективираните по тях сделки се отнасят до имоти от същия терен на А. Ч. и И. Ч. и са сключени от правоприемниците по описаните договори от 1998 г., респ. от свързани с пълномощника Г. Ц. лица, като същите установяват наложена практика за продажба на процесните терени на ниски цени, но не и на средните пазарни цени за имотите към този период. Изложено е, че определянето на цената по сделките е било предоставено в правомощие на пълномощника Г. Ц., която е била длъжна при уговаряне на условията по договорите да положи грижата на добрия стопанин и да защити интереса на упълномощителя с договаряне на максимално съответстващи на актуалните пазарни условия параметри на сделките съобразно принципите на доброволното представителство. За неоснователни са приети доводите на ответниците (сега касатори), че писмото от 18.04.1996 г. на Министерство на финансите е съдържало разрешение за Г. Ц. да продаде терена от 250 дка в м. „Т. “ на цени по данъчна оценка на имотите, доколкото в писмото е посочено, че цените на сделките не следва да са по-ниски от определените в Наредбата за базисните пазарни цени на недвижимите имоти и не освобождава пълномощника от задължението му да положи дължимата грижа и да уговори справедливи цени съобразно пазарните условия в защита интереса на представлявания продавач. Тъй като увреждането на интереса на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД е налице, когато договорът е сключен при явно неизгодни условия или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, от което е произтекла вреда за представлявания, въззивният съд е приел, че когато договорената от пълномощника при продажбата цена е многократно по-ниска от пазарната, е налице вреда, защото настъпва значимо накърняване на интереса на продавача поради несъответствие между получената от него парична сума и тази, която той реално би могъл да получи при продажбата на имота. Изложени са съображения, че предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува превратно, т.е. че преценката за параметрите на сделката е изцяло субективна и представителят не е длъжен да извършва правните действия, за които е овластен, в защита на правата на представлявания и да договаря поносими с оглед неговия интерес условия за продажбата. Добросъвестността изисква пълномощникът да положи усилия да избере купувач, с който да договори цена, съотносима към пазарните условия. При тези мотиви въззивният съд е извел извод, че с продаването на имотите на цени в пъти по-ниски от средните пазарни цени, пълномощникът Г. Ц. несъмнено е увредила упълномощителите А. Ч. и И. Ч., като е сключила сделките при явно неизгодни за продавачите условия и е накърнила имуществения им интерес, т.е. при наличие на обективния елемент на недействителността по чл. 40 ЗЗД. За същите сделки е прието наличието и на субективния елемент на фактическия състав по чл. 40 ЗЗД, изразяващ се в „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. За него не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях и общо намерение (цел) да увредят представлявания и този субективен елемент се изразява в тяхната недобросъвестност, така че и двамата (пълномощникът и насрещната страна по сделката) знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания, която недобросъвестно обаче не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания, като преценката за наличието й също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но при всички положения - към момента на сключването на договора. Доказването може да бъде и косвено, като косвени доказателства могат да бъдат близките родствени отношения между пълномощника и третото лице - приобретател на имота, в степен, в която законът презюмира знание за увреждането (арг. чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (арг. чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК). Въз основа на тези съображения и приетите за установени данни за сключване на разпоредителните сделки на цени 15 пъти по-ниски от средните пазарни цени, сключване на сделките от м. 12.1998 г. с насрещна страна по тях, която е в близки родствени отношения с пълномощника Г. Ц. (майка и дъщеря – М. Д., респ. брат и сестра и роднини по сватовство – Й. Д., съпруга на нейния брат А. Ц. по представените удостоверения и придобил по сделките тези имоти в СИО), и сключването им по справка от АВп като част от сделки с 31 имота, 12 от които продадени именно на М. Д. и Й. Д. на цени, много под пазарните и при липса на спешна нужда за представляваните от парични средства, като косвени доказателства в своята съвкупност, въззивният съд е посочил, че обуславят несъмнен извод за наличие на сговаряне между пълномощника и насрещната страна по оспорените сделки във вреда на представляваните. Изложено са също съображения, че действащото законодателство допуска имотите да се продават по данъчни оценки, но когато се поставя въпрос за споразумяване във вреда на представлявания по чл. 40 ЗЗД, следва да се отчита дали договарянето на продажна цена, равняваща се на данъчната оценка, е реална за продавания имот. Еквивалентност на престациите, когато имотът се продава по данъчна оценка, би могло да има, ако той се намира в населено място, което е обезлюдено, без перспективи за развитие, без добра инфраструктура и в което няма търсене на недвижими имоти. В случая обаче е посочено, че са продадени имоти в атрактивно населено място, в близост до [населено място], без продавачите да са се нуждаели спешно от парични средства или да са имали интерес да прехвърлят имота на всяка цена. Добросъвестността е изисквала пълномощникът Г. Ц. да прояви усилия да проучи пазара на недвижими имоти и да намери купувач, който е съгласен да даде цена по-висока от данъчната оценка и близка до пазарната. Вместо това, тя е договаряла с дъщеря си, при това на много изгодна за тях цена като купувач, очевидно непостижима при договор с друг продавач, като при същите, неизгодни за продавачите условия, е сключен и договорът за продажба от м. 11.1998 г. Посочено е от въззивния съд, че след като тези договори за продажба са недействителни, те не са породили правни последици, респ. че последващите разпоредителни сделки, включително и договорът за делба, нямат вещно-прехвърлително действие, първоначалният ответник П. Я. не е придобил собствеността върху процесните имоти с договора за дарение по НА № 145 от 12.08.2004 г. и за законните му наследници упражняваната фактическа власт върху имотите е без правно основание. Последното прието от въззивния съд и поради неоснователност на заявеното от техния наследодател (първоначален ответник) П. Я. при условията на евентуалност възражение за придобиване на процесните имоти по силата на давностно владение, наведено като добросъвестно от придобиването им на 12.08.2004 г. до предявяване на исковете, включително и с присъединяване на владението на неговите праводатели. В мотивите на обжалваното въззивно решение е посочено, че в хипотезата на частно правоприемство, каквато е налице в случая за първоначалния ответник П. Я., разпоредбата на чл. 82 ЗС е приложима само по отношение на праводателя на владелеца по конкретната сделка, т.е. прекият праводател по последната разпоредителна сделка, но не и по отношение на всички прехвърлители по предшестващи сделки. Прието е, че П. Я. може да присъедини към владението си единствено владението на своя праводател К. Я., придобила фактическа власт върху имотите на 26.07.2001 г., респ. на 26.03.2002 г. (по удостоверено предаване на владението по нотариалните актове). От посочената най-ранна начална дата 26.07.2001 г. (по отношение на УПИ *-*) до предявяване на исковете в настоящото производство - 30.05.2006 г., когато давността е била прекъсната (арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД), е посочено, че не е изтекъл изискуемият петгодишен срок на добросъвестно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което предпоставките на наведеното от ответника оригинерно придобивно основание не са се осъществили и възражението за придобиване на имотите по давност се явява неоснователно. Последното е прието за неоснователно в обжалваното решение и поради неустановяване от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства на упражнявано петгодишно владение върху имотите от ответника и неговите праводатели, предвид липсата на удостоверено в НА № 135 от 02.10.2000 г. предаване на владението върху имота в полза на купувача по него - Л. В., и липсата на данни дали и кога последната е придобила фактическа власт върху него. Изложено е също, че събраните в първоинстанционното производство разрешение за строеж на ограда № 48 от 23.08.2003 г. и фактура от 13.08.2003 г. за начислена такса за разрешение за строеж, издадено в полза на К. Я. за изграждане на ограда с бетонови колове и оградна мрежа в процесните УПИ *-* и УПИ *-*, удостоверяват осъществявана фактическа власт върху имотите от праводателя на първоначалния ответник П. Я. едва три години преди завеждане на делото, като придобиването на фактическа власт върху тях добросъвестно отпреди не се установява и от справките за платени данъчни задължения и декларирането на имотите по реда на реда на чл. 14 ЗМДТ. Давностно владение през релевирания период е посочено, че не се установява и от събраните гласни доказателства чрез разпит на св. К. Ж., чиито показания съдържат данни за период на осъществена от първоначалния ответник П. Я. фактическа власт върху терените в м. „Т. “, считано от 2010 г., т.е. за време след периода на твърдяното давностно владение. При тези съображения въззивният съд е приел, че първоначалният ищец А. Ч. е придобила правото на собственост върху процесните имоти по силата на реституция и наследяване и тъй като същите не са валидно придобити от ответниците и техните праводатели, вещните права върху тях са преминали в патримониума на Столична община след смъртта й на 28.07.2006 г. въз основа на завет, съдържащ се в саморъчно завещание от 31.10.2001 г. и приет изрично от общината съобразно съдебно удостоверение вх. № 191 от 12.01.2007 г. на СРС. Така предявените ревандикационни искове са приети за основателни, а първоинстанционното решение – за правилно. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с това е необходимо той да обоснове и осъществяване на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението по поддържаните в изложението към жалбата основания. Първият процесуалноправен въпрос от изложението към касационната жалба, който се отнася до правомощията на въззивната инстанция, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК той да е значим за изхода на делото, тъй като е решаващ за всеки отнесен пред въззивната инстанция спор, но по него не се установява да е налице въведената от касаторите специална предпоставка за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика по ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната казуална практика на ВКС, намерила израз и в решенията по чл. 290 ГПК, на които касационните жалбоподатели се позовават, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По силата на чл. 188 и чл. 189 ГПК (отм.) и чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, като не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом те имат отношение към предмета на спора. Посоченото процесуално задължение, което произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща, предполага да се изследва целият допустим и релевантен доказателствен материал, събран по делото и да се даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно се изложат съображенията по тях. С тази трайно установена практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като в обжалваното решение е посочил и обсъдил всички твърдения на страните за релевантните за спора факти, тяхната доказване от събраните доказателства и правни последици. При обосноваване на решаващите му изводи относно наличието на отделните елементи от фактическия състав на недействителността на разпоредителните сделки с процесните имоти по чл. 40 ЗЗД, обуславяща изхода по конкретното дело, въззивният съд е съобразил и обсъдил не само тяхното местоположение, наличие на инфраструктура, статут и сделки с подобни имоти, но и липсата на установена практика за продажба на сходни имоти на данъчна оценка. Такава практика при разпоредителните сделки въззивният съд изрично е посочил, че не се установява по делото от представените към въззивната жалба нотариални актове, отнасящи се също до разпоредителни сделки с имоти от този терен и сключени от пълномощника Г. Ц.. Сключването на сделките при тези характеристики на процесните имоти от пълномощника на договорена от него цена, многократно по-ниска от приетата за доказана средна пазарна цена на същите, въззивният съд е извел и от цената на сделките, която е посочена за получена от праводателя по тях. Тази цена, като равняваща се на данъчна оценка за имотите, е посочена и за минимална такава по писмото от 18.05.1996 г. на Министерство на финансите, но при изрични изложени от въззивния съд съображения, че последното не води до друг извод относно увреждането на интереса на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. В съответствие с практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 40 ЗЗД, включително и даденото в ТР № 5 от 12 декември 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е извършил преценка за увреждането на интереса на представлявания от сключените сделки с процесните имоти, съобразявайки не само различните му проявни форми и извършването на преценката за такова увреждане (в случая изразяващо се в настъпване на значимо накърняване на интереса на продавача поради несъответствие между получената от него парична сума и тази, която реално би могъл да получи при продажбата на имота по пазарни условия), но и отчитайки конкретните обстоятелства към момента на сключването на сделките, който момент изключва от тази преценка реализирането на икономическа изгода от приобретателите по тях с последваща продажба (в която насока са част от наведените в изложението доводи). Несъгласието на касаторите с така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи по тези оплаквания, обосновали и поставянето на процесуалноправния въпрос, подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената в изложението към касационната жалба практика. Необсъждането и на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод за основателност или неоснователност на исковата претенция, каквито в случая не са и налице. Затова поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос липсва. На са налице поддържаните специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решението и по втория процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд при преценката на заключението на вещото лице. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, включително и тази, посочена в изложението към касационната жалба, последователно и непротиворечиво се приема, че експертното заключение на вещото лице като доказателствено средство трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото и преценката му следва винаги да се мотивира от съда. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него (чл. 157, ал. 3 ГПК, отм., респ. чл. 202 ГПК), но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и неговото съответствие с установените с други доказателствени средства правнорелевантни факти, респективно защо счита същото за достатъчно или недостатъчно аргументирано. В настоящия случай въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВКС, като е извел изводите си за средната пазарна цена на процесните имоти в мотивите на обжалваното решение, след като е обсъдил и изложил мотиви за възприемането на експертното заключение на вещото лице, приетото в производството пред първоинстанционния съд, представено в изискуемия 5-дневен срок по чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), приложим при разглеждане на делото от инстанцията по същество и регламентиращ този срок за представяне на заключението като гаранция за осигуряване на защитата и равенството на страните по производството. Експертното заключение е обсъдено от въззивния съд не само относно извода му по поставената задача, но и относно фактите, които са го обосновали, като преценката им и възприемането му е извършено при анализ и обсъждане на останалите доказателствени средства (приложените към въззивната жалба нотариални актове), за които е посочено от въззивния съд, че не установяват нещо различно за този релевантен за разглеждания спор факт. С тези съображения въззивният съд е възприел експертното заключение на вещото лице именно като пълно, ясно и мотивирано, респ. за отсъствие при такова заключение на предпоставки за служебно допускане на нова експертиза, за каквато и липсва на искане. Изразеното несъгласие на касаторите с изводите на въззивния съд, както бе посочено по-горе, представлява по правната си същност довод за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наличието на съдебна практика по въпросите за допускане и обсъждане на експертното заключение изключва осъществяването и на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, поддържана от касаторите. Поставените от касаторите въпроси (трети и четвърти въпроси), свързани с преценката на отделните елементи от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, също не обосновават наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Отсъствието му следва както от липсата на твърдяното противоречие със задължителната и казуална практика по чл. 290 ГПК на ВКС, така и от формулирането на въпросите чрез възпроизвеждане само на част от изложените от въззивния съд съображения за обосноваване на изводите му за отделните елементи от състава на недействителността по чл. 40 ЗЗД. В практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 40 ЗЗД се приема, че договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен (т. 3 от ТР № 5 от 12 декември 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС). Договорът е недействителен и не поражда права и задължения, както и транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, за представлявания и за другата страна, която го е сключила, договаряйки с представителя във вреда на представлявания. Фактическият състав на чл. 40 ЗЗД включва два елемента – обективен и субективен. Обективният елемент изисква договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него да уврежда интересите на представлявания и това увреждане да не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. за сигурното му настъпване, се извършва според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Субективният елемент – „споразумяване“, се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания. Споразумяването по смисъла на чл. 40 ЗЗД не съставлява отделна, различна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, а е обективирано в самия договор. Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Ако пълномощникът е овластен да продаде недвижимо имущество без други указания, той трябва да действа с грижата на добър стопанин при договаряне на цената (решение № 21 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2686/2021 г. на ВКС, IV г. о., и други). Увреждането на интереса на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД е налице, когато договорът е сключен при явно неизгодни условия или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, от което е произтекла вреда за представлявания. Когато договорената от пълномощника при продажбата цена е многократно по-ниска от пазарната, е налице вреда, защото настъпва значимо накърняване на интереса на продавача поради несъответствие между получената от него парична сума и тази, която той реално би могъл да получи при продажбата на имота. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува превратно в смисъл, че преценката за параметрите на сделката е изцяло субективна и представителят не е длъжен да извършва правните действия, за които е овластен, в защита на правата на представлявания и да договаря поносими с оглед неговия интерес условия за продажбата. Добросъвестността изисква пълномощникът да положи усилия да избере купувач, с който да договори цена, съотносима към пазарните условия, като се отчитат и всички други обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да сключи договора. Дадено е тълкуване и че вторият елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД – недобросъвестност на пълномощника и на купувача, с цел да се увреди представляваният може да се доказва с всички доказателствени средства и съдът следва да преценява във всеки конкретен случай обстоятелствата, при които е сключен договорът. Доказването може да бъде и косвено, каквато е най-честата хипотеза, защото упълномощителят не би могъл да разполага с преки доказателства за сговарянето между пълномощника и насрещната страна. При установяването с поредица от косвени доказателства, ценени в съвкупност последните следва да създават сигурно убеждение за сговаряне за увреждане. В съответствие с тази практика в обжалваното решение въззивния съд при извеждане на изводите за наличието на елементите от фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, е изложил съображения не само за разликата в цената на разпоредителните сделки с процесните имоти и възможната такава при договарянето й по пазарни условия, респ. за близките родствени отношения между пълномощника и насрещната страна по сключените сделки, за която законът предполага недобросъвестност (135, ал. 2 ЗЗД) и заинтересованост (чл. 135, ал. 1 и чл. 136 ГПК, отм.), но и всички други обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на пълномощника да ги сключи (обосновани не само с близките родствени отношения, но и с поредицата от сключени сделки помежду им). Взети са предвид и установените от събраните доказателства значими за тази преценка факти, свързани с продажбата на 12 от 31 сделки с имоти в този терен от пълномощника Г. Ц. на М. Д. и Й. Д. на цени много по-ниски от пазарните, сключването на тези разпоредителни сделки на цени, равняващи се на данъчната оценка на имоти, които се намират в населено място в близост до [населено място], привлекателно (със значителен интерес) на пазара на недвижими имоти, и при липса на спешна нужда за продавачите от набавяне на парични средства. Съобразено е от въззивния съд и че еквивалентност на престациите в хипотеза, в която имотът се продава на цена, съвпадаща с данъчна оценка, би била налице, когато той се намира в населено място без перспективи за развитие, без добра инфраструктура, в него няма търсене на недвижими имоти и не би могло да има очаквания за постигане на по-висока цена, каквато обаче хипотеза е приел, че в случая не е налице. При отчитане на тези данни същият е приел, че при сключването на сделките с процесните имоти пълномощникът Г. Ц. не е действала в интерес на представляваните, а изцяло в интерес на приобретателите по сделките на цена, непостижима при договор с друг купувач, т.е. при игнориране на интересите на упълномощилите я лица. Съответствието на извършената от въззивния съд преценка с посочената съдебна практика изключва поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, свързани с недействителността на сделките по чл. 40 ЗЗД. Посоченото основание за допускане на касационното обжалване липсва и по последния (пети) въпрос, свързан с давностното владение. Отсъствието на селективните критерии по този въпрос следва не само от посочването на съдебна практика, която не попада в приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), но и поради формулирането на въпрос, който не е единствено обуславящ за приетата неоснователност на възражението за придобивна давност. За да приеме същото за неоснователно, въззивният съд е извел самостоятелен извод в тази насока и поради недоказване на действия по предаване на владението върху процесните имоти от предходните приобретатели, респ. за установяване на фактическа власт, необходими за присъединяване на владение при частно правоприемство. При тези мотиви към обжалваното решение, дори да се приеме, че поставеният от касаторите въпрос е обуславящ, допускането на касационно обжалване по повод на него няма до доведе до промяна с оглед другия решаващ извод на въззивния съд за неоснователност на правозащитното възражение, който е и в съответствие с установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 33 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ВКС, I г. о.). За обжалваното въззивно решение не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради вероятност за неговата очевидна неправилност. Последователно ВКС приема в своята практика, че основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на тяхната защита, събраните доказателства и съдържание на последните. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да се извежда от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма, при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, или при пряко установимо нарушение на процесуално правило и правила на формалната логика, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай констатация за такива пороци на обжалваното решение не може да бъде направена. Наведените от касаторите доводи в касационната жалба и изложението към нея, които са свързани предимно с анализа и преценката на събраните доказателствени средства и приетото за установено въз основа на тях от въззивния съд, не обосновават наличието на такъв тежък порок, който да може да бъде забелязан при самия прочит на мотивите на решението. Не се констатират и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Ето защо, така обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.