Определение № 165 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2278/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 608 от 13.04.2020 г. по в. ч. гр. д. № 571/2020 г. на Пловдивски окръжен съд е потвърдено определение на Пловдивски районен съд, постановено в открито съдебно заседание на 07.02.2020 г. по гр.д. № 7218/2018 г., с което е върната като недопустима исковата молба с вх. № 26525, подадена от Ф. Д. К. срещу Е. Н. Н. и К. Г. Н. и е прекратено производството по предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

Въззивният съд е приел, че с решение № 94 от 09.06.2004 г. по гр. д. № 585/2002 г. на Пловдивския районен съд е отхвърлен иск по чл.108 ЗС, предявен от Ф. К. и още един ищец срещу Е. Н. и К. Н. и още други двама ответници, за предаване на владението върху част от имот, включваща същата площ от 33,70 кв.м., която е предмет и на настоящия иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Това решение е оставено в сила с решение № 1699 от 31.07.2006 г. по в. гр. д. № 2264/2004 г. на Пловдивски окръжен съд, което също е оставено в сила с решение № 1289 от 29.01.2008 г. по гр. д. № 1485/2006 г. на ВКС, ІV г. о. В мотивите на последното решение съставът на ВКС посочил, че ищцата не може да се легитимира като собственик на процесната площ преди да влезе в сила решение за установяване на грешка в кадастралния план и тя да бъде отстранена по надлежния ред. По повод твърдението в частната въззивна жалба, че съдебната практика към 2008г. не е допускала разглеждането в едно производство на иск за грешка в кадастралната карта и ревандикационен иск въззивният съд е приел, че действително една част от съдебната практика е била точно в тази насока, а именно, че ревандикационен иск с предмет реална част от имот, който се намира в територия с действащ регулационен план, е недопустим, ако не е проведен успешно иск по чл. 53, ал.2, изр.2 от ЗКИР (ДВ бр. 34/2000г., сега чл.54, ал.2 ЗКИР) и не е завършена административната процедура за поправка на непълнотите и грешките в плана, както е отразено в мотивната част на т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. С това тълкувателно решение обаче е прието, че в производство по иск за собственост, какъвто е този, разгледан по гр. д. № 585/2002 г. на Пловдивски районен съд, съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и ако уважи иска, следва да посочи в какво се състои грешката. Съобразно дадените задължителни указания в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, предявяването на настоящия иск е недопустимо, понеже наличието на непълноти или грешки в кадастралната карта е следвало да се провери в производството, водено по собственическия иск по гр. д. № 585/2002г. на ПРС. С тълкувателното решение е дадено първоначално тълкуване, което има обратно действие и на него не може да се противопостави тълкуване, дадено от съдебна практика, която не е във формата на тълкувателно решение.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Ф. К.. Жалбоподателката се позовава на обстоятелството, че действителният спор за грешка в кадастралната карта за процесните 33,70 кв. м. не е бил разгледан от съда при разрешаване на спора по чл.108 ЗС и според нея това определя допустимостта на предявения сега иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Може ли иск по чл. 54, ал.2 от ЗКИР да бъде воден в самостоятелно производство, или задължително следва да бъде съединен в производство по иск по чл. 108 от ЗС, съгласно предвиденото в т. 4 от ТР № 8/2016 г.?

По този въпрос въззивното определение влизало в противоречие с т.4 на ТР № 8 по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, тъй като в тълкувателното решение е предвидена само възможност за разглеждане на двата иска в едно производство, но не и задължителното им съединяване.

2. Кога е налице идентичност в предмета на влязло в сила съдебно решение и висящ съдебен процес, в случаите, в които едното от делата се явява преюдициално спрямо другото?

По този въпрос се твърди, че въззивното определение влиза в противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 142 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 1471/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 58 от 26.044.2016 г. по гр.д. № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 44 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 1188/2011 г. на ВКС, IV г.о. и др.

3. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните? Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни възражения на страната при постановяване на определението?

По този въпрос се твърди, че въззивното определение влиза в противоречие с решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр.д. № 6256/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: Нарушено ли е правото на защита и справедлив съдебен процес за лицата, при наличие на съдебно решение, постановено в периода от приемането на дадена правна норма до постановяване на тълкувателно решение, даващо разяснения по нейното тълкуване, по-специално в случаите, когато постановеното и вече влязло в сила съдебно решение е в противоречие с тълкувателното решение? Какъв е способът за защита на лицата при влязло в сила съдебно решение, което противоречи на тълкувателно решение, постановено след него? Подлежи ли на касационно обжалване решението на съда при противоречие с международен правен акт, по-специално акт на ЕСПЧ?

Ответникът в производството Е. Н. Н. оспорва жалбата. Счита, че не са налице законови основания за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС. По същество счита жалбата за неоснователна. Спорът за грешка в кадастралната карта би могъл да се разреши при разглеждането на иска по чл.108 ЗС. Решението по този иск е влязло в сила, формирало е сила на пресъдено нещо, която не може да бъде преодоляна чрез завеждането на иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Отделно от това спорът за грешка е бил въведен с иск по чл.32, ал.2 З. /отм./, по който има влязло в сила решение от 15.05.1998 г. на РС Пловдив, оставено в сила с решение от 12.02.1999 г. по гр. д. № 2072/1998 г. на ОС Пловдив, оставено в сила с решение № 2003/11.01.2000 г. по гр. д. № 809/1999 г. на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане разглеждането на жалбата по същество от ВКС.

Първият въпрос, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Разрешеният от въззивния съд правен проблем не е за това дали може да се води отделен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, извън производството по осъдителен иск за собственост, а дали искът по чл.54, ал.2 ЗКИР може да се предяви след разрешен между същите страни спор по чл.108 ЗС за имот, който включва същата спорна площ. Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящият случай изключението не е налице, т.е. действителният обуславящ въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е свързан със съществото на правния спор и по него ВКС не може служебно да допусне касационно обжалване.

Вторият въпрос отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с решаващ извод на въззивния съд, че предметът на сегашния иск по чл.54, ал.2 ЗКИР е бил включен в предмета на делото по разрешения спор по чл.108 ЗС и това е пречка за последващо предявяване на иска за грешка в КК. Този извод обаче не противоречи на посочената практика на ВКС. Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС в т.7 разглежда въпроса за идентичността на делата, но от гледна точка на основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. Прието е, че обективно тъждество има не само при еднакъв предмет на делата, но и когато те имат различни спорни предмети, като предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Изводът на въззивния съд за съотношението между исковете по разрешения спор по чл.108 ЗС и предявения по-късно иск по чл.54, ал.2 ЗКИР съответства на това принципно разбиране на ВКС, тъй като предметът на иска по чл.108 ЗС, когато е свързан с твърдение за наличие на грешка в кадастралната карта /кадастралния план/, инкорпорира в себе си спор по чл.54, ал.2 ЗКИР. На следващо място - решение 142 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 1471/2010 г. на ВКС, II г.о., е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като разглежда субективния идентитет между делата, по едно от които има влязло в сила решение, а второто е висящо, докато в настоящия случай се поставя въпрос за обективния идентитет между две дела. Решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр.д. № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о. също е неотносимо, тъй като се занимава с въпроса дали мотивите на съдебното решение се ползват със сила на пресъдено нещо. Решение № 44 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 1188/2011 г. на ВКС, IV г.о. също се занимава с различен въпрос – дали е допустимо въззивно решение, постановено по жалба, в която се изразява несъгласие единствено с мотивите на първоинстанционния акт.

Не съществува противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по третия въпрос. Въззивният съд не е изследвал обстоятелствата по делото и не е обсъждал подробно представените доказателства и доводите на страните, свързани със съществото на правния спор, защото е достигнал до извод, че производството по този спор е процесуално недопустимо. Изложените от съда мотиви са свързани с процесуалноправния въпрос за допустимостта на иска. Като е приел, че този иск е недопустим, въззивният съд се е произнесъл изцяло в предмета на висящото пред него производство, който се изчерпва само с въпроса правилно ли е прекратено делото от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд не разглежда спора по същество. Посочената от жалбоподателката практика на ВКС е свързана с мотивирането на съдебното решение, с което съдът разглежда спора по същество, а настоящият случай не е такъв.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е мотивирано с виждането, че ищцата е била лишена от справедлив съдебен процес, тъй като преюдициалният спор по чл.54, ал.2 ЗКИР /преди чл.53, ал.2/ не е бил разгледан от съда в производството по чл.108 ЗС поради формираната тогава съдебна практика, че това може да стане само с отделен предварително проведен иск за установяване на грешка в кадастралния план /КК/ и отстраняване на грешката в специално административно производство. Тъй като това условие не е било налице, искът по чл.108 ЗС бил отхвърлен. След Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС обаче съдебната практика се променила и сега ищцата не може да води иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, при вече разрешен спор по чл.108 ЗС, включващ площта, за която се твърди наличие на грешка.

Изложеното виждане и свързаните с него въпроси по чл.280, ал.1, т.3 ГПК обаче не кореспондират с данните по делото. При разглеждането на спора по чл.108 ЗС ищцата не е въвела твърдение за наличие на грешка в кадастралната основа по отношение на спорните сега 33,70 кв. м. и това е истинската причина съдът да не се произнесе по този въпрос.

В исковата молба, по която е образувано делото по чл.108 ЗС – гр. д. № 585/2002 г. на ПРС, Ф. К. и другият ищец А. Г. са твърдели, че са собственици на имот пл. № ..... от кв. ..... по плана на ЦГЧ на [населено място], като собствеността им произтича от праводателя Д. Л. К., съгласно два нотариални акта от 1934 г. През 1950 г. 1/2 ид. част от този имот била одържавена по ЗОЕГПНС, а с плана от 1965 г. за имот пл. № ..... и съседния имот пл. № ..... е бил отреден общ парцел. Собственик на съседния имот № ..... е бил М. В., съгласно крепостен акт от 1902 г. С регулационния план от 1906 г. част от имота на В. била отчуждена за разширение на улица, а други 62 кв. м. били включени в него от имота на ищците, тогава с пл. № ...... Посочено е също, че през 1970 г. синът на М. В. – С. В., се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност на имот пл. № ...., като ищците считат, че този нотариален акт е недействителен, тъй като нарушава забраната на чл.40, ал.2 ЗПИНМ /отм./ за придобиване по давност на реална част от дворищен парцел, а освен това е в противоречие с чл.86 ЗС /редакция от 1951 г./, тъй като към този момент 1/2 ид. част от имота на ищците, включен в общия парцел, е бил държавна собственост. Посочено е, че с нотариалния акт от 1970 г. на С. В. са признати права върху 114 кв. м., каквито неговият баща не е имал според крепостния акт от 1902 г. Освен това наследниците на М. В. и последващите приобретатели никога не били владели имот 1459, а той се ползвал от ищците. След реституцията по ЗВСОНИ ищците имали правен интерес да търсят разликата в квадратурата, отнета от техния имот и призната на С. В. с цитирания констативен нотариален акт от 1970 г. и последващите актове. Поискали са от съда да признае за установено спрямо ответниците П. В., Е. Н., К. Н. и И. М., че ищците Ф. К. и А. Г., като собственици на имот ....., са собственици на 84 кв. м., „неправомерно включени“ на база констативен нотариален акт № ...../1970 г. в имот ......

За да отхвърли иска по чл.108 ЗС първоинстанционният съд е приел, че част от спорната площ – 62 кв. м. е придаваема с плана от 1906 г. от имота на ищците към този на ответниците. За тази площ спорът за собственост е разрешен с влязло в сила решение по гр. д. № 8489/94 г. на ПРС, с което е отхвърлен предявеният от Ф. К. срещу същите ответници иск по чл.32, ал.2 З. /отм./. За останалата спорна площ от 33,70 кв. м., която е предмет на разглеждане и по настоящото дело, съдът е приел, че тя е придаваема по регулация от 1906 г. към имота на ответниците, но не от имота на ищците, а от съседния от север имот пл. № ..... на трето лице /такива са данните и по настоящото дело/. Решението на първата инстанция е оставено в сила от Пловдивския окръжен съд, като едва във въззивното решение се появява принципното съображение, че процесното пространство не е част от имота на ищцата, а ако тя действително смята, че то е „неправомерно включено на база нот.акт № ...../1970 г. в имот пл. № ..... …“, трябва да установи твърдяната грешка в кадастралната основа със сила на пресъдено нещо в производство по чл.53, ал.2 ЗКИР. Това принципно съображение обаче не е свързано нито с въведени от ищцата твърдения за наличие на грешка в кадастралната основа, нито с данни по делото за такава грешка. Същото принципно виждане е изложено и в решението на ВКС по спора по чл.108 ЗС. Прието е, че за да се легитимират за собственици на спорните 33,70 кв. м., ищците следва да установят на първо място, че относно тяхното заснемане в съседния имот е допусната грешка и че преди да влезе в сила решение по установяване на тази грешка, респ. същата да бъде отстранена по надлежния ред, те не могат да се легитимират като собственици и да претендират ревандикация на спорния имот. Тези принципни съображения обаче, при липса на въведен в процеса по чл.108 ЗС преюдициален спор за грешка в кадастралната основа, а и при липса на данни за такава грешка / виж заключението на техническата експертиза от 23.11.2005 г. по в. гр. д. № 2264/2004 г. на ПОС, в която вещите лица изрично сочат, че площта по букви а,б,в,г,д,е,л,и,б от 35 кв. м. не е част от закупения от наследодателя Д. К. имот по нот. акт № ...../1934 г./, не могат да обосноват виждането на частната жалбоподателка, че спорът за собственост на тази площ от 33,70 кв. м. не е бил разрешен поради наличие на съдебна практика, отречена с последващо тълкувателно решение.

В обобщение – поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с данните по делото и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника Е. Н. следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 1200 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 17.06.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,