Определение № 322 от 14.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2118/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби от С. В. И. и от „Обединена българска банка“ АД /“ОББ“ АД/срещу различни части от решение №998 от 30.04.2019г. по в.гр.д. №5985/2018г. на Апелативен съд- С.. С въззивното решение се отменя решението на СГС, І-17 състав от 12.09.2018г. по гр.д. №3189/2017г. в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете на „ОББ“ АД срещу И. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. В. И., ЕГН [ЕГН] по чл.430, ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.430, ал.1 ТЗ до размер от 19 040.68 евро и вместо това се осъждат двамата ответници да платят солидарно на „ОББ“ АД АД, [населено място] на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, чл.92 ЗЗД и чл.78, ал. 1 ГПК, следните суми: 19 040.68 евро главница по падежиралите в периода 15.04.2016г.-15.04.2019г. общо 37 вноски, дължими по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 19.06.2008г., ведно със законната лихва от 15.03.2017г. до окончателното й изплащане; 8 265.55 евро възнаградителна /договорна/ лихва за периода 15.04.2016г. - 12.03.2017г.; 4 839.82 евро неустойка за забавено плащане на дължимата главница /наказателна лихва/ за периода 15.04.2016г.-12.03.2017г. и 9 586.10 лева – съдебно-деловодни разноски пред двете инстанции. В останалата обжалвана част, с която е отхвърлен иска на „ОББ“ АД срещу И. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. В. И., ЕГН [ЕГН] по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.430, ал.1 ТЗ за присъждане на разликата над 19 040.68 евро до 164 571.36 евро, като предсрочно изискуема главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 19.06.2008г., решението е потвърдено. В касационната жалба от С. В. И. се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение, е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и поради необоснованост, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен изцяло предявеният срещу нея иск. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, тъй като не е обсъдил всички възражения и доводи за неоснователност на исковите претенции, а също така е оставил без уважение като преклудирани исканията за събиране на допустими доказателства. Поддържа, че възраженията, основани на чл.14, ал.3 и ал.4 от договора за кредит /клауза за „директен дебит“ в полза на банката и парична наличност в друга банкова сметка на кредитополучателя/, не са преклудирани, поради което и поисканите във въззивното производство доказателства са допустими. Излага подробни доводи, че при договорена клауза за плащане по кредита чрез служебно дебитиране на сметката на кредитополучателя в същата банка, като по тази сметка е имало достатъчна наличност и банката е бездействала и не е упражнила това свое право, е налице на първо място плащане чрез заверяване на банкова сметка по смисъла на чл.75, ал.3 ЗЗД, както и забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1. Новоузнато обстоятелство ли е информация за открита банкова сметка на името на другия ответник /съпруг/ в процеса в качеството му кредитополучател по договор за банков кредит, когато такава информация е представена от назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК на касатора – ответник особен представител?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №70/21.04.2015г., гр.д.№5100/2014г., III г.о.; „ 2. Положил ли е грижата на добрия търговец ответникът по касационната жалба в качеството си кредитодател, като не е упражнил даденото в негова полза съгласие за директен дебит по реда на чл.6, ал.1 от Наредба №3 за паричните преводи и платежните системи /отм./ от страна на кредитополучателя? и 3. Изпаднал ли е кредитодателят- кредитор в забава по смисъла на чл.95 ЗЗД, като не е упражнил даденото в негова полза съгласие за директен дебит по реда на чл.6, ал.1 от Наредба №3 за паричните преводи и платежните системи /отм./ от страна на кредитополучателя и по този начин с бездействието си не се е удовлетворил от налична банкова сметка на името на ищеца при кредитодателя- банкова институция?“- в противоречие с практиката на ВКС- решение №180/10.08.2015г., гр.д.№3837/2014г., ІV г.о., решение №387/04.11.2015г., гр.д.№1411/2015г., ІV г.о., решение №98/31.07.2018г., т.д.№1657/2017г., І т.о., решение №216/27.11.2012г., т.д.№882/2011г., ІІ т.о.; „ 4. Как следва да се тълкува клауза от договор за банков кредит, в която е уговорено право на кредитодателя служебно да събере в деня на падежа или след него изискуемите суми по договора при условията на директен дебит, при предварително дадено писмено съгласие за това от страна на кредитополучателя в полза на кредитодателя?“ – поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата „Обединена българска банка“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски. В касационната жалба от „Обединена българска банка“ АД се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение за отхвърляне на исковете, е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и поради необоснованост, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен изцяло предявеният от банката иск. Касаторът твърди, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС и без да отчита, че производството не е по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, а е по осъдителни искове с правно основание чл.430 ТЗ, достига до неправилен извод, че процесните вземания не са предсрочно изискуеми, тъй като длъжниците не са надлежно уведомени за волеизявлението на банката-кредитор за обявяване на задълженията по кредита за предсрочно изискуеми. Счита, че въззивният съд достига до правилен извод, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост достига до длъжниците- ответници с връчването на препис от исковата молба, но неправилно приема, че доколкото исковата молба е връчена на особен представител по чл.47, ал.6 ГПК не е настъпил материалноправният ефект на изявлението. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1. Защо при подаден осъдителен иск за цялото вземане с волеизявление за нарочно обявяване предсрочна изискуемост на целия дълг въззивният съд превратно тълкува правната квалификация на иска, след като същата следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът, настоящ касатор, основава своето право?; 2. Опорочава ли диспозитива на съдебното решение и ощетява ли законните интереси на кредитора в хипотезата на чл.430, ал.1 ТЗ едно съдебно решение, от което е видно, че въззивният съд не се е произнесъл съобразно буквата на закона по правния спор, с който е бил сезиран?; 3. Следва ли субективната преценка на въззивния съд, която е във виден разрез с константната практика на касационната инстанция, но въпреки това и с ясната констатация на апелативната инстанция, че волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост се съдържа в исковата му молба по чл.430, ал.1 ТЗ, да бъде пречка да приемем, че действително връчването на адвокати по чл.47, ал.6 ГПК е произвело материалноправния си ефект?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №198/18.01.2019г., т.д.№193/2018г., І т.о., решение №139/05.11.2014г., т.д.№57/2012г., І т.о., решение №114/07.09.2016г., т.д.№362/2015г., ІІ т.о., решение №77/10.05.2016г., т.д.№3247/2014г., ІІ т.о., решение №169/17.01.2017г., т.д.№1272/2016г., ІІ т.о., решение №161/08.02.2016г., т.д.№1153/2014г., ІІ т.о.– основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по жалбата И. В. И., чрез особен представител адв.В.Г. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски. Ответникът по жалбата С. В. И., чрез адв.Ж.Ж. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението.Твърди, че жалбата е неоснователна по доводи, изложени в писмения отговор на касационната жалба.Излага подробни, че решението на въззивния в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да бъде повърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение, с което частично са уважени исковете с правно основание чл.430, ал.1 и ал.ТЗ и чл.92 ЗЗД, а в останалата част отхвърлителното решение на първоинстанционния съд е потвърдено, съдът приема за установено по безспорен начин сключването на процесния договор за банков кредит, по силата на който „ОББ“ АД е предоставила на ответника И. И. сумата 198 600 евро за закупуване на едноетажна еднофамилна жилищна сграда, а кредитополучателят е поел задължение да върне заетата сума до 15.06.2023г. на равни месечни вноски съгласно погасителен план към договора; усвояването на договорената сума чрез превод по сметка на кредитополучателя; извършени погасявания в общ размер на 129 917.73 евро /последното плащане по договора на 16.03.2016г. погасява вноската с падеж 15.03.2016г./; неплатени вноски с падежи след 15.04.2016г.; изявление на банката от 15.12.2016г. за предсрочна изискуемост съгласно чл.18 от договора поради неизпълнението за периода 15.04.2016г.-15.12.2016г., отправено с уведомление до кредитополучателя И. и покана за плащане на задължения в общ размер 173 026.22 евро. Въззивният съд приема, че това уведомление не е редовно връчено на адресата, а исковата молба е подадена на 15.03.2017г. и препис от нея не е получен от никой от ответниците, тъй като са призовани по реда на чл. 47 ГПК и преписи от исковата молба са получени от назначените им по реда на чл. 47 ГПК особени представители. С оглед установеното решаващият съдебен състав излага мотиви, че вземанията на ищеца не са станали предсрочно изискуеми, тъй като основанието за обявяване на кредита за предсрочно изискуем следва да е настъпило преди подаване на исковата молба и пак тогава кредиторът следва да се е позовал на правото си да направи кредита предсрочно изискуем и да доведе това до знанието на длъжника. Като приема, че не е доказано, че изявлението на кредитора от 15.12.2016г. е достигнало до знанието на длъжника преди подаване на исковата молба, а до ответницата И. изобщо не е изпращано, съдът счита, че не е настъпила предсрочна изискуемост. Съдът излага и аргументи, че исковата молба може да има характер на изявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и в такъв случай с получаване на препис от нея, длъжникът се счита уведомен за предсрочната изискуемост, като процесната искова молба съдържа изявление в съответния смисъл, но доколкото не е връчена на нито един от ответниците, а само на особените им представители по чл.47, ал.6 ГПК, извършеното на тях връчване няма материалноправен ефект и не е настъпила предсрочна изискуемост и след подаване на исковата молба. За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд, позовавайки се на даденото в ТР № 8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС разрешение, приема, че е допустимо искът за присъждане на породени от предсрочна изискуемост вземания на банката по договор за банков кредит да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди завеждане на иска. С оглед доказателствата по делото намира за допустими претенциите на банката за присъждане на падежиралите в периода 15.04.2016г – 15.04.2019г. 37 анюитетни вноски от по 1426 евро или общо за 52 762 евро, а за основателни претенциите за главница в размер на 19 040.68 евро, както и за възнаградителна лихва за исковия период от 15.04.2016г. до 12.03.2017г. в претендирания размер от 8 265.55 евро и и 4 839.82 евро наказателна лихва за същия период съгласно чл.6.1. вр. с чл.5.1. от договора за кредит. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че з а заплащането на горните суми е солидарно отговорна и ответницата И.- съпруга на кредитополучателя към 19.06.2008г., тъй като д оговорът за кредит е сключен при действието на СК от 1985г. /отм./, съгласно който съпрузите отговарят солидарно за задължения, които единият или двамата са поели за задоволяване нуждите на семейството /чл.25, ал.2/. Възраженията на ответницата И., о сновани на разпоредбите на чл.14 от договора за кредит, не са обсъждани, тъй като е прието, че са преклудирани. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По жалбата на С. В. И. срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени частично предявените искове: Първият процесуалноправен въпрос – дали информация за открита банкова сметка на името на другия ответник /съпруг/ в процеса в качеството му кредитополучател по договор за банков кредит, когато такава информация е представена от назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК на касатора – ответник особен представител, представлява новоузнато обстоятелство, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. На първо място следва да се отбележи, че твърдението за наличие на друга банкова сметка на кредитополучателя в банката- ищец и възражението за приложение на чл.14 от договора за банков кредит, както и съответни доказателствени искания са обективирани в неподписана молба от 07.06.2018г., изходяща от С. И., чрез особения й представител адв.Ц., като в открито съдебно заседание /на 08.06.2018г./ адв. Ц. е заявил, че не е подписал и не поддържа тази молба. След изявлението на адв.Ц. молбата е оставена без разглеждане от първоинстанционния съд. На 05.07.2018г. е депозирана нова молба от С. И., представлявана от надлежно упълномощен от нея адвокат Ж. Ж., с която са представени доказателства за наличие на друга банкова сметка с титуляр другия ответник /кредитополучателя И./ и се поддържа възражение за наличие на хипотезата на чл.95 ЗЗД вр. чл.14, ал.3 от договора. Първоинстанционният съд е оставил без уважение доказателствените искания като преклудирани. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав счита, че правният въпрос не е коректно поставен, тъй като процесните обстоятелства, за които се твърди да са новоузнати не са въведени и доказателствата за тях не са представени от особения представител на ответницата И., а от надлежно упълномощен от нея адвокат. На второ място, във въззивното производство няма въведено от страна на въззиваемата И. оплакване за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, нито искане за събиране и приемане на доказателства, неприети в първоинстанционното производство поради процесуално нарушение. Дори да се приеме, че е допуснато процесуално нарушение от въззивния съд като не е обсъдено защитното възражение относно приложението на чл.14 от договора за кредит, то не е решаващо за крайните правни изводи. Следва да се отбележи, че по този въпрос не е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираното от касатора решение разглежда хипотеза на представяне на доказателства от особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, а в настоящата хипотеза доказателствата са представени от надлежно упълномощен от страната адвокат. Останалите материалноправни въпроси, доколкото са свързани с отговора на първия процесуалноправен въпрос, не са обуславящи за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в частта, обжалвана от С. И.. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По жалбата на „ОББ“ АД срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове: Първите два въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са общи и теоретични и съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Третият въпрос - дали произвежда материалноправен ефект волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в исковата му молба по чл.430, ал.1 ТЗ, връчена на особен представител на ответника по чл.47, ал.6 ГПК, е значим с оглед решаващите правни изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на този въпрос е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, той като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №198/18.01.2019г., т.д.№193/2018г., І т.о. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – Произвежда ли материалноправен ефект волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в исковата му молба по чл.430, ал.1 ТЗ, връчена на особен представител на ответника по чл.47, ал.6 ГПК. По отношение на останалите въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 за допускане до касационен контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „ОББ“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 5 692.67 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд