Определение № 3954 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2518/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., против определение № 10407 от 13.05.2026 г. по ч. гр. д. № 816/2026 г. на Софийски градски съд (СГС). В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение е потвърдено определение № 48297 от 21.11.2025 г. по гр. д. № 46827/2022 г. на Софийски районен съд (СРС), 120 състав, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че с предявения иск ищецът е изложил твърдения, че насочва претенцията си срещу Прокуратурата на Република България, тъй като не е отговорила на негова жалба по чл. 422 НПК, т.е. не е сезирала съда за наличие на основания за възобновяване на наказателното производство, съотв. пребивавал е противозаконно в затвора и не е освободен в нарушение на закона, с което са нарушени множество разпоредби на цитирани международни актове. Формирал е решаващ извод, че споделя мотивите на първостепенния съд за наличие на предпоставките на чл. 126 ГПК и недопустимост на иска. Изложил е съображения, че в случая действията, за които се твърди противоречие с правото на ЕС и международни актове, се изразяват в непредприемане на действия по искането по чл. 422 НПК на ищеца за възобновяване на наказателното производство, приключило с влязла в сила осъдителна присъда, с което е признат за виновен като окончателният акт е постановен по НОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Решаващият състав е посочил още, че уредбата на НПК – чл. 420 и сл., за възобновяване на наказателно производство, дава възможност и самият осъден да иска директно до първоинстанционния съд такова възобновяване, както и че сезирането с такова искане на ПРБ няма за последица иницииране на такава процедура, тъй като законът е предоставил преценка дали да се предприемат такива действия на прокуратурата. Взел е предвид също така, че множеството молби, подадени от ищеца, по същество са с едно и също искане и касаят твърденията за неправомерно осъждане на ищеца от наказателния съд и възможност това да бъде преодоляно, както и че фактическото основание на исковите молби е с едно и също съдържание. При тези мотиви втората инстанция е приела, че макар и да има подадени няколко искания – жалби от страна на ищеца, една от които е цитираната в исковата молба (жалба от 03.10.2023 г.), то предметът на тези искове е един и същ, тъй като се твърди накърняване на един и същи правен интерес. Съобразена е и установената по този вид дела съдебна практика на ВКС, която касае също предходно заведени искове с такъв предмет, като процесния. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът е със следното съдържание: „Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“. Поддържа се, че по въпроса обжалваното определение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I г.о. на ВКС и Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС. Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното определение. Настоящият състав на ВКС намира, че липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване. Повдигнатият въпрос, който следва да бъде уточнен от касационната инстанция, е за правомощията на въззивния съд в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд. По него е формирана задължителна за съобразяване от съдилищата практика, изразена в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК. В тълкувателния акт е прието, че по силата на чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Разяснено е, че и когато е подадена бланкетна частна жалба, и когато в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд, който е длъжен служебно да се произнесе по предмета на производството, е длъжен да изложи мотиви и по наведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са обосновани мотиви при задължителна преценка на релевантните факти и обстоятелства относно наличието на предпоставките по чл. 126 ГПК. Изводите на решаващия състав, че в случая са налице множество подадени от ищеца молби, които са с едно и също искане, фактическите им основания са с едно и също съдържание, като и предметът на исковете е един и същ, доколкото се твърди да е накърнен един и същи правен интерес, се основават на самостоятелна проверка и извършен анализ на събраните по делото доказателства и са относими към предмета на частното производство. Дали тази проверка е обективна и пълна (т.е. законосъобразна), а извършеният анализ – правилен, са въпроси извън обхвата на производството по селектиране на частната касационна жалба. Те са от значение при разглеждането й по същество, което се извършва след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая отсъстват. Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че бъде допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая не се установяват да са налице. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,