Определение № 619 от 04.04.2023 г. на ВКС по д. № 3918/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №6797/20 г. и по допускане на обжалването. Въззивното решение се обжалва в частта, с която искът на М. Ш. срещу касатора с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ - за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.131, ал.1,т.12, вр. с чл.130, ал.1 и чл.20, ал.2 НК, по което ищецът е оправдан - е уважен за размера над 2 000 лв. до 5 000 лв.. В останалата част, с която искът е отхвърлен за размера над присъдените 5 000 лв. до претендираните 20 000 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г. и на цитираните решения по чл.290 ГПК по процесуалноправния въпрос: При определяне на основанието и предпоставките за носене отговорност от държавата по чл.2 ЗОДОВ, длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на / обезщетението/ за тези вреди? и по материалноправния въпрос: При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприето разбиране за справедливост при обезвредата? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че от момента на привличане на ищеца като обвиняем през м.06.2009 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 11.07.2016 г. е изминал период малко над седем години, като по отношение на него е взета най-леката мярка за неотклонение-подписка. Установено е също, че за процесния период той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснение как ще се развие наказателното производство, уронване на авторитета и засягане на доброто му име в обществото, напрежение в отношенията с близките му, социална изолация. Според въззивния съд, съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението, което компенсира претърпените от ищеца неимуществени вреди, следва да бъде определен на 5 000 лв. При определянето му съдът съобразява продължителността на наказателното производство; броят на проведените съдебните заседания /14 с. з. по делото пред СРС, на 11 от които ищецът се е явил лично и 2 с. з. пред въззивния съд/, вида на престъплението по повдигнато му обвинение, което не е тежко и на взетата най-лека мярка за неотклонение"подписка", негативното отражение на воденото наказателно производство върху емоционалното състояние на ищеца, както и социалната му изолация и засягането на доброто му име в обществото. По делото не е установено ищецът да е претърпял по-големи увреждания от обичайните такива, които настъпват винаги в резултат от наказателното производство. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по първия, процесуален въпрос – взети са предвид конкретните обстоятелства на случая / тежест на обвинението, продължителност на наказателното производство, извършените с участието на ищеца процесуални действия и установените негативни за ищеца последици от наказателното преследване, при младата му възраст и нуждата от социална среда и трудова реализация/. Така са съобразени изискванията към мотивите на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост – ППВС №4/68 г., р. по гр.д. №78/11 г. на трето г.о. и р. по гр.д.№2516/14 г. на четвърто г.о. на ВКС. Не се установява противоречие с цитираната практика на ВКС и по втория, материалноправен въпрос: отчетено е, че вредите са настъпили за период от над 7 години, поради което принципът за справедливото им обезщетяване изисква да се отчетат емоционалното състояние и социалната изолация на ищеца при младата му възраст- род. през 1985 г., и необходимостта от съответстващ й начин на живот и жизнен стандарт. Обсъдени са и обстоятелствата, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението – обвинението не е в тежко престъпление и спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”. Така въззивното решение съответства на цитираните от касатора р. по гр.д. №85/12 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. В тях е прието, че „по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване.” и че „ в дисхармония със справедливостта е определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Съдът по същество следва да обсъди всички (наведени) обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на обезщетението”. Определеното в случая обезщетение за претърпените от ищеца за посочения период на наказателното производство / 2009-2016 г./ обичайни вреди съответства и на определените в подобни случаи обезщетения – р. по гр.д. №2110/21 г. на трето г.о., р. по гр.д. №2720/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №3528/18 г. на трето г.о. на ВКС; в последното е взета предвид съдебната практика, „която определя среден размер на обезщетение за незаконно обвинение около 1000 лв. на година”. Поради изложеното не се установява соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване и ВКС на РБ, трето г.о.