Определение № 1714 от 07.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4971/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Г., чрез процесуален представител адв. Л. Д., срещу решение № 163 от 07.07.2023 год. по въззивно гр. д. № 198/2023 год. на Окръжния съд в гр. Сливен, с което се потвърждава решението от 31.03.2023 год. по гр. д. № 551/2022 год. на Новозагорския районен съд за уважаване на предявения от Ц. Д. Г. и Й. Д. Г. против касаторката иск с правно основание чл. 108 ЗС. Признато е за установено, че спорната между страните реална част от 10,7 кв. м. по границата на собствения на ответницата ПИ * попада в притежавания от ищците ПИ *, като ответницата е осъдена да предаде владението върху тази реална част, чиито граници са обективирани и означени на скицата на вещото лице, приложена на л. 111 от първоинстанционното дело, която е обявена за неразделна част от решението.

В касационната жалба се поддържа наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според оплакванията в жалбата, съдът не е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, в нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал събирането на относими и допустими доказателства, както и е отказал да приложи материалноправната норма на чл. 117а ЗУТ при изследване на основното възражение на ответницата, че спорната реална част попада в собствения ѝ имот. Изтъква се, че по смисъла на даденото заключение на вещото лице имотите са отразени в одобрената кадастрална карта според регулационните линии на урегулираните поземлени имоти в рамките на допустимата точност, определена по реда на ЗКИР, като разликата в местоположението на общата граница се дължи на различната точност на кадастралната карта и кадастралния и регулационен план на гр. Нова Загора, изработен преди 30 г., а не на завземането на реална част от имота на ищците. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението към жалбата касаторката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Аргументира тезата за това, че обуславящи изхода на делото материални и процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съответно по някои от тях няма съдебна практика, а разрешаването им е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Формулира множество въпроси, които настоящият съдебен състав намира за необходимо да обобщи и конкретизира, съобразно правомощията си по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, както следва:

• Относно задълженията на въззивния съд като инстанция по същество на спора по смисъла на чл. 269 ГПК и изискванията за мотивираност на въззивното решение съобразно разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК;

• Относно задължението на въззивната инстанция служебно да събере доказателствата, които поначало се събират по почин на съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна с оглед приложението на императивна материалноправна норма;

• Относно дължимата преценка на изслушаните свидетелски показания според правилата на чл. 172 ГПК;

• Относно приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС при разглеждането на спорове за реална част от поземлен имот, доказателствената тежест и действията, посредством които владелецът може да демонстрира намерението си да свои имота;

• Относно значението на новосъздадената разпоредба в ЗУТ - чл. 117а (нов - ДВ, бр. 41 от 2019 год., в сила от 22.08.2019 год.) и начина, по който същата следва да се прилага от съдилищата при разглеждането на искове за собственост, породени от спор относно местоположението на общата имотна граница между урегулирани поземлени имоти.

В писмен отговор ответниците Ц. Д. Г. и Й. Д. Г., представлявани от адв. Ан. М. и адв. Р. Ж., оспорват касационната жалба по съображения за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество на спора излагат становище за отсъствие на посочените основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При произнасяне по наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното:

Съобразно твърденията в исковата молба, ищците се легитимират като собственици по наследство на урегулиран поземлен имот, заснет с идентификатор * по КККР на [населено място]. Ответницата е собственик на съседния от изток урегулиран поземлен имот с идентификатор *. През 2018 год. между тях възникнал спор относно общата граница на имотите, след като ищците се опитали да поставят оградата по посочени от специалист-геодезист граници, извършил трасиране, означаване и координиране на имота, за което е представен протокол от 13.12.2018 год. съгласно кадастралния план.

Ответницата на свой ред поддържа в отговора на исковата молба, че след закупуване на имота през 1968 год., нейният праводател го оградил заедно с бащата на ищците по трасето на действителната имотна граница. Оградата се състояла от захванати в бетонов трегер циментови колове и метална мрежа и в този вид съществувала повече от 50 години. Твърди, че процесната реална част попада в границите на собствения ѝ поземлен имот с идентификатор ***, а в условията на евентуалност, че я е придобила по давност на основание чл. 200, ал. 2 ЗУТ.

За да потвърди решението на районния съд за уважаване претенцията на ищците, Сливенският окръжен съд приема, че установената и възприета в първоинстанционното решение фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства, поради което препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Във връзка със защитните позиции на страните посочва като безспорно, че процесните 10,7 кв. м. се владеят от ответницата, а обстоятелството, че същите са част от имота на ищците се установява посредством изслушаната съдебно-техническа експертиза. Съгласно мотивите към обжалваното решение ответницата е заявила общо твърдението си, че спорната площ е част от закупения от праводателя ѝ имот, но не е направила твърдение за допусната грешка в допустимите граници при проведените регулационни дейности (трасиране на имота). Такъв довод тя навежда едва след изслушване на заключението на вещото лице в хода на първоинстанционното производство, поради което същият е преклудиран по смисъла на чл. 131, ал. 1 ГПК. С тези мотиви съдебният състав отказва да обсъжда разпоредбата на чл. 117а ЗУТ и възприема за несъмнено установено, че спорната площ от 10,7 кв. м. попада в имота на ищците. Във връзка с наведеното евентуално възражение за придобиването ѝ по давност приема за доказано от изслушаните свидетелски показания, че спор относно имотната граница е съществувал още по времето на праводателите на страните. Липсват доказателства ответницата или нейния праводател да са предприемали явни действия спрямо ищците за защита на установеното владение, като събраните гласни доказателства свидетелстват за това, че ответницата е предлагала да „наплати“ на ищците „каквото евентуално им се дължи“. Тези обстоятелства според въззивния съд изключват извода за осъществявано спокойно и необезпокоявано владение от страна на ответницата и налагат уважаване на предявения ревандикационен иск.

При тези мотиви, след извършена проверка на данните по делото, настоящият съдебен състав намира за необоснована тезата на касаторката за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси относно задължението на въззивната инстанция служебно да събере доказателствата, които поначало се събират по почин на съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна с оглед приложението на императивна материалноправна норма. Въззивният съд не е обсъждал приложението на чл. 117а, ал. 2 ЗУТ поради липсата на твърдение на касаторката за допусната грешка при проведеното трасиране на имота, напротив по делото не е бил налице спор между страните относно отразяването на двата съседни имота в кадастралната карта, в т. ч. и границата между тях. От приетите заключения /основно и допълнително/ на техническата експертиза се установява, че в кадастралната карта няма разлика между кадастъра на имотите и регулационния план от 1991 год., както и че липсват различия в координатите на процесния имот в протокола за трасиране от 13.12.2018 год. и протокола за откриване на строителната площадка от 30.07.2018 год., т. е. не се констатира разлика в местоположението на границата между двата съседни имоти според данните в кадастралната карта и данните от оцифрените кадастрален и регулационен план. Това обстоятелство, заедно с липсата на твърдения за невярно отразяване на границата между имотите на страните, т. е. за грешка или непълнота в кадастралната карта, обосновават извода на въззивния съд за необсъждане на разпоредбата на чл. 117а ЗУТ, приложението на която е предпоставено от такава с оглед преценяване на допустимите разлики. Поради това и въпросът /обобщаващ тези с № № 3 и 4 в изложението/ не е обуславящ за решаващия извод на съда, а доводът на касаторката за приложение на горната разпоредба представлява оплакване срещу обратния извод на съда, което не може да обоснове наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на това и сочената съдебна практика по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е неотносима.

В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Изложените мотиви отразяват извършената правораздавателна дейност по съществото на спора, като преценката на показанията на свидетелите е извършена в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения при преценка на гласните и писмени доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи, обективирани в останалите поставени в изложението процесуалноправни въпроси, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Затова и сочената съдебна практика в тази насока се преценява като неотносима.

По отношение на останалите въпроси от изложението на касаторката не са удовлетворени допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така че същите да послужат като основание за допускане на касационния контрол и изложените във връзка с тях оплаквания следва да бъдат съобразени като доводи за неправилност при произнасянето по същество на спора. По евентуалното възражение на ответницата, сега касатор, за придобиване на спорния имот на основание давностно владение, изводът на въззивния съд за липса на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е обусловен от преценката на събраните свидетелски показания. Въпросите в изложението в тази връзка не могат да обосноват наличието и на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване при трайно установената практика на ВКС за забраната да се придобива по давност реална част от УПИ, съгласно чл. 200 ЗУТ /пр.: Р 67 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 3533/2016 год., ІІ г. о., Р 582 от 15.10.2024 год. по гр. д. № 3634/2023 год., І г. о. и др./. Данните по делото сочат на фактическо присъединяване в резултат на приобщаване на място на спорната площ от 10.7 кв. м., представляваща реална част от имота на ищците, към този на касаторката, без това да е предвидено с план по чл. 17, ал. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ. В тази хипотеза изключението по чл. 200, ал. 2 е неприложимо. А поставените в р. ІІ от изложението въпроси не са и обуславящи такива с оглед изложените по-горе съображения за липса на констатация за разлика в местоположението на границата според данните в кадастралната карта и регулационния план.

С оглед изхода на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски в настоящето производство – по 1 200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представените 2 бр.: списъци на разноски, пълномощни и договори за правна помощ.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.