Определение № 204 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1068/2011 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Р. Б. К. от [населено място], приподписана от адв. Е. Й. против въззивно решение от 13.5.2011 г. по гр.д.№297/2011 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение №184/22.3.2011 г. по гр.д.№87/2011 г. по описа на Кюстендилския районен съд, ІХ-ти състав, с което са отхвърлени предявените от Р. Б. К. от [населено място] против [община] обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ. Въззивната инстанция е приела, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ съдът не може да извършва преценка на волята на работодателя за промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, тъй като тази промяна е въпрос на целесъобразност. Освен това съдът е стигнал до извод, че служителката не притежава изискващите се по утвърдената от работодателя длъжностна характеристика за длъжността “завеждащ личен състав” образование и квалификационни изисквания. Изложени са съображения, че са въведени по-високи изисквания за образование. Излага се, че за пръв път във въззивната жалба ищцата е посочила, че работодателят е действал недобросъвестно при извършване на промяна в изискванията за образование за заемане на процесната длъжност, което не попада в хипотезата на чл.266, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, озаглавено молба/вх.№3400 от 10.6.2011 г./, като материалноправен въпрос от значение за спора се сочи “Кой да установи наличие на обективно възникнала необходимост от предприетата в изискванията за длъжността “завеждащ личен състав” промяна, като се твърди, че работодателят е този, който трябва да установи законността на уволнението, а в законността на уволнението се включва и добросъвестността. Поставя се и процесуалноправен въпрос, свеждащ се до това, чия е доказателствената тежест при прекратяване на трудовото правоотношение – на работодателя или на работника, т.е. кой трябва да доказва добросъвестността на работодателя – работодателя или работника. Излага се съображения за противоречие в практиката по поставените въпроси и се прилагат две решения на ВС и две на ВКС. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация – [община], не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: И двата поставени от касационната жалбоподателка въпроси/материалноправен и процесуалноправен/ визират в своите заключителни части добросъвестността на работодателя, за което въззивната инстанция е приела, че този довод се навежда едва пред нея, като не са налице основанията по чл.266, ал.1 ГПК. Поради това отговор на тези въпроси не е даден с въззивното решение. Въпреки това касационната инстанция намира, че по въводните части на въпроса за добросъвестността следва да посочи следното: Поставеният въпрос за установяване възникването на необходимост от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност не е решаващ предвид извода на окръжния съд, че визираната промяна е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Релевантният въпрос по посочените изводи е дали промяната в изискванията за заемане на дадена длъжност е въпрос на целесъобразност или на законосъобразност. Такъв въпрос обаче не е зададен в изложението. Поставеният процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест при прекратяване на трудовото правоотношение се поставя едва с касационната жалба, поради което следва да бъде отклонен. Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения: Водим от горните съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,