Определение № 1396 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 802/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на на адв. П. К., пълномощник на Ш. И. М., срещу решение № 158/13.11.2023 г. по в.гр.д. № 247/2023 г. на Бургаски апелативен съд в частта с характер на определение, с която е оставена без уважение жалбата на адв.К. против определение № 1376/26.05.2023 г. по гр.д. № 280/2022 г. на БОС за отхвърляне на молбата на частния касатор за изменение на решение № 513/09.04.2023 г. по гр.д. № 280/2022 г. на БОС в частта на разноските. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт, поради прилагане на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на упълномощаване, а не към момента на осъществяване на процесуалното представителство. Иска да бъде отменено атакуваното въззивно решение и потвърденото с него определение на БОС, като се постанови друго за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските. Ответникът по частната касационна жалба ЗД“БУЛ ИНС“АД оспорва основателността на последната и наличието на основания за допускането й до касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. С обжалваното решение /с характер на определение/ БАС е приел, че първоинстанционният съд правилно е съобразил Наредба №1/2004 г., в действащата редакция към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие, с който е било договорено адвокатската услуга да бъде възнаградена при условията на чл.38, ал.2 ЗАдв. Изложил е съображения, че цената на услугата е основен елемент по договора за адвокатска помощ и съдействие и се счита за определен при сключването на договора на 05.10.2020 г. и при тогава действащата редакция на Наредба №1/2004 г. Съобразил е и че пред първата инстанция са били проведени три съдебни заседания, поради което и на основание чл.7, ал.9 от Наредба №1/2004 г., на адвоката се е дължало допълнително възнаграждение от 300 лв. Констатирал е, че тази сума на посоченото основание не е била предявена пред първоинстанционния съд и не е предмет на спора в производството по чл.248, ал.1 ГПК. Като заявена за пръв път пред въззивната инстанция, е приета за недопустимо да бъде разгледана във въззивното производство. Заключил е, че присъдената от БОС сумата от 4077 лв. с ДДС съответства на осъщественото процесуално представителство и постигнатия резултат – уважаване на иска за 150 000 лв. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор въвежа за селекция на частната касационна жалба следните правни въпроси: Първи и втори въпрос са идентични и касаят меродавната дата за определяне на възнаграждението по чл.38 ЗАдв – към момента на сключване на договора за предоставяне на правна помощ и защита между пълномощника и страната или към момента на приключване на устните състезания пред съответната инстанция?; 3/ Следва ли да има изрично искане за присъждане на допълнително възнаграждение по чл.38 ЗАдв за участие в съдебния заседания съобразно техния брой? По първите два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 829/20.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6417/2014 г. на ВКС, III г.о., а по трети въпрос се сочи допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че нито един от въпросите не попада в обсега на релевантните за спора. Решението на въззивния съд е постановено преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение №50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 от ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Въведеният праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 от ДФЕС. Посочените в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая въззивният съд е преценил освен лимитите на възнагражденията съобразно Наредба №1/2004 г., но и преди всичко конкретната фактическа и правна сложност на спора пред първоинстанционния съд и броя на проведените заседания като част от тази фактическа обстановка. Правен въпрос по отношение на тази преценка не е поставен. Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд