Определение № 298 от 19.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 284/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1567 / 18.10.2011 год. по т.д.№ 700 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение - 6 състав, с което е потвърдено решение № 2321 / 25.05.2010 год. по гр.д.№ 4822/ 2007 год. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І отделение - 1 състав, с което са уважени предявените от Държавата, преставлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, против касатора, обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД - за заплащане на дължимо концесионно възнаграждение за 2006 год. – в размер на 28 126,04 лв. и за 2007 год.- в размер на 14 187,07 лв. и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД - обезщетение за забава в издължаването им, в размер на 3 350,06 лв. върху първата и 1044,90 лв. върху втората главница, както и с правно основание чл.92 ЗЗД – за заплащане неустойка за неизпълнено задължение за предоставяне на гаранция по сключения между страните концесионен договор за плажна ивица „ Бяла – К. „, в размер на 222,03 лв. и за незаплатена в срок първа концесионна вноска за 2007 год. в размер на 2 128 лева. Касаторът намира решението неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон,при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Формално сочи приложими всички хипотези на допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК. Ответната страна - Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството - не е взела становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването, съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. Същата се явява допустима в частта, в която съдът е потвърдил въззивното решение за уважаване на обективно кумулативно предявените искове за концесионно възнаграждение за 2006 и 2007 год. и обезщетение за забава в издължаването му, с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, с оглед тяхната акцесорност, обусловена от и следваща основателността на главните искове. На основание чл.280 ал.2 ГПК и предвид цена под законодателно определения праг за касационна обжалваемост, предвидена за търговски спорове, в останалата си част, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл.92 от ЗЗД, касационната жалба като недопустима следва да се остави без разглеждане. По допускане касационното обжалване в допустимата, съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, част на въззивното решение, съставът на второ търговско отделение на ТК на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че възражението на ответника, основано на чл. 83 ал.1 ЗЗД – освобождаване от отговорност за неизпълнение, тъй като същото е в резултат и на обстоятелства, за които е отговорен кредитора / ищец /, е останало недоказано. Като такива обстоятелства страната визира неоказано от концедента съдействие по осигуряване на път - отбивка от републиканската пътна мрежа, свързваща последната с концесионния обект, както и неоказано съдействие по осигуряване на технологична инфраструктура за обекта - снабдяването му с канализационна и електрическа мрежи. Изхождайки от съдържанието на договора за концесия, вкл. приложенията към същия, касаещи обявените характеристики на концесионния обект, обуславящи корекционни коефициенти по отношение на договореното концесионно възнаграждение, в съответствие с реалното му състояние, респ. инвестиционната програма за срока на концесията, предвиждаща осигуряване на връзка с републиканската пътна мрежа, прокарване на водопроводна мрежа за доставяне питейна и битова вода до плажната ивица и прокарване на електроинсталация в съответно зададени количествени критерии, съдът е приел, че концедентът не само няма поето такова насрещно задължение, но концесионерът е бил в известност с недостатъците на обекта в инфраструктурно отношение, обусловили и конкретното концесионно възнаграждение, като е поел и съответно задължение за инвестиции по преодоляването им, като насрещна престация по договора. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на същата разпоредба - процесуален или материалноправен, отговорът на който да е включен в предмета на спора и да обуславя решаващите изводи на съда за отхвърляне на исковете, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Изложението навежда основания за неправилност, подлежащи на проверка по реда на чл.281 т.3 от ГПК, относими към твърдени съществени нарушения на съдопроизводствените правила - несъобразяване от съда на събрания доказателствен материал в цялост, в каквато връзка сочи и казуална съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, както и непроизнасяне по наведени доводи на страната за частична нищожност на концесионния договор, поради липса на предмет и противоречие с добрите нрави. Действително въззивният съд не е излагал мотиви по възражение за нищожност на концесионния договор, но и такова не е заявявано от страната, като за пръв път се мотивира, при това неясно и противоречиво, в касационната жалба. Сочените обстоятелства относно съществени нарушения на съдопроизводствените правила не предпоставят еднозначен отговор на процесуалноправен въпрос, приложим самостоятелно и извън конкретиката на спора, като в частта относно довода за нищожност на концесионния договор изобщо не кореспондират с предмета на защитата на ответника ,т.е. не са били обективно част от предмета на спора. Липсата на формулиран конкретен правен въпрос препятства възможността за обсъждане на допълнителни селективни кретирии по чл.280 ал.1 т.2 / доколкото формално касатора цитира решение казуална съдебна практика / и по смисъла на чл.280 ал.1 т. 3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС /, посочена само формално. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на второ търговско отделение