Определение № 1348 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1590/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора.

С касационната жалба на ответниците С. Д. С. и П. Д. П. се обжалва решение № 29/20.03.2023 г. по в.гр.д. № 269/2022 г. по описа на Окръжен съд – Търговище, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 307/01.07.2022 г. по гр.д. № 1308/2020 г. на Районен съд – Търговище, са частично уважени предявените от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против С. Д. С. и П. Д. П. осъдителни искове по чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договор за ипотечен кредит от 22.01.2007 г., сключен между кредитополучателя П. Д. П. и праводателя на ищеца “Алфа Банка – клон България” КЧТ, и анексите към него. Въведени са оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ответници релевират доводи за допуск на въззивното решение до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 2 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица при действието на Наредба № 9 от 03.04.2008 г.? Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?”.

Твърди се, че по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. “Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?”.

По този въпрос се поддържа, че въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на касационната инстанция - решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. “Как следва да се разбира понятието “индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл.146 3. и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?”.

Поддържа се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и с т. 45 от решение на СЕС по дело С-186/16 г. (основание по чл. 280, ал. 1 т. 2, предл. 2 ГПК).

4. “Дали при договори за кредит с променлив лихвен процент, методиката на банката за определяне на Базов лихвен процент е извън договорното съдържание и ако е извън него, спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи?”.

Излагат се доводи, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в отстъпление от практиката на ВКС - решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

5. “В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?”.

Релевира се, че по същия е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава, намерила израз в решение № 60089/2.08.2021 г. по т.д. 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д. № 4190/2014 г. на ГК, IV г.о., решение № 27/28.06.2017 г. по т.д. № 2430/2015 г. на ТК, I т.о., решение № 715/2010 г. по гр.д. № 139/2010 г. на IV г.о., решение № 283/2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I т.о., решение № 219/2014 г. по гр.д. № 1325/2014 г. на III г.о., решение № 210/2014 г. по гр.д. № 6605/2013 г. на IV г.о., решение № 212/2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 392/2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на I г.о., решение № 127/2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение № 60/2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на IV г.о., решение № 166/2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г. на III г.о., решение № 15/2017 г. по т.д. № 2388/2014 г. на II т.о., решение № 161/2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III г.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр.д. № 3003/2013 г. на IV ГО, решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на II т.о., решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. I т.о., решение № 108/15.02.2018 г. по гр.д. № 5201/2016 г. на II г.о., решение № 12/16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 74/13.07.2016 г. по т.д. № 3786/2014 г. на I т.о., определение № 423/11.05.2018 г. по гр.д. № 535/2018 г. на III г.о., определение № 236/08.03.2016 г. по гр.д. № 507/2016 г. на IV г.о., решение № 12/16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на IV г.о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на II т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на III г.о., решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на II т.о., решение № 43/04.06.2014 г. по гр.д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на IV г.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК поради вероятна нищожност и съответно поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ако се приеме, че нито един от формулираните въпроси не е основание за допускане на касационно обжалване, касаторите ответници искат ВКС да изведе допълнителни правни въпроси от изложените касационни оплаквания за вероятна нищожност и съответно очевидна неправилност.

Подадена е и касационна жалба на ищеца “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени частично предявените от банката срещу С. Д. С. и П. Д. П. осъдителни искове.

Въведени са оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като за част от вземането по кредита – главница съобразно договореното в анекс № 2 към процесния договор за ипотечен кредит, ищецът се е снабдил срещу настоящите ответници с изпълнителен лист по предходно дело (гр.д. № 1274/2014 г. на РС - Търговище), въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която не е подадено възражение и е влязла в сила съгласно чл. 416 ГПК. Релевира се, че след като вземането е установено със заповедта за изпълнение, в настоящото производство е недопустимо отричане на съществуването на горепосочения анекс и пререшаване на този въпрос. Акцентира се, че е налице извършено от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като окръжният съд се е произнесъл по недопустими възражения на ответниците, основани на факти, съществуващи преди издаване на заповедта за изпълнение. Оспорва се изводът в решението за нищожност на клаузите на анекс № 2 към процесния договор за кредит, част от вземането по който е било предмет на влязла в сила заповед за изпълнение по горепосоченото дело. Сочи се, че решаващият състав не е обсъдил в мотивите си всички събрани по делото доказателства и не се е произнесъл по доводи на ищеца, касаещи предходно воденото гражданско дело, по което е издадена срещу ответниците горепосочената заповед за незабавно изпълнение, която не е оспорена, и представените във връзка с това писмени доказателства. Въвежда се оплакване за необоснованост на въззивното решение поради липса на мотиви за недействителността на клаузите на анекс № 2, счетени за неравноправни.

В изложението касаторът излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “При влязла в сила заповед за незабавно изпълнение за част от вземането може ли длъжникът да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга в последващо производство за останалата част, които възражения са основани на факти, съществували към датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение?”.

2. “Допустимо ли е при влязла в сила поради неподаденото в срок или оттеглено възражение заповед за незабавно изпълнение за част от вземането по банков кредит, представляваща падежирали до определен момент вноски по същия, в последващо производство с предмет последващо дължими вноски по същия договор за кредит, длъжникът да релевира възражения срещу съществуването на дълга и основанието на същия, основани на факти, съществували към датата на влизане в сила на вече издадената заповед за изпълнение?”.

По така формулираните въпроси се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 50295/23.01.2023 г. по гр.д. № 1030/2022 г. на ВКС, IV г.о., определение № 688/14.12.2009 г. по ч.гр.д. № 692/2009 г. на ВКС, III г.о., определение № 643/02.11.2009 г. по ч.т.д. № 680/2009 г. на ВКС, II т.о., определение № 244/12.05.2010 г. по ч.гр.д. № 180/2010 г. на ВКС, III г.о., определение № 194/08.03.2010 г. по ч.т.д. № 772/2009 г. на ВКС, II т.о., определение № 335/27.06.2012 г. по ч.гр.д. № 311/2012 г. на ВКС, I г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

По втория въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?”.

По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ищецът и ответниците възразяват по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорват жалбата й като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд след извършената служебна проверка е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. За да отмени и съответно потвърди частично решението, окръжният съд е приел, че са предявени искове по чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците С. Д. С. и П. Д. П. да заплатят на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД дължими суми по договор за ипотечен кредит № 1-60/2027/22.01.2007 г. и анексите към него, сключен с праводателя на ищеца - “Алфа Банка - клон България” КЧТ. Посочил е, че съгласно представената в оригинал пред втората инстанция по реда на чл.183 и чл. 190 ГПК документация, по силата на гореописания договор е предоставена в заем на ответника П. Д. П. сума в размер на 24 540 евро, при първоначален лихвен процент - фиксиран 4% годишно през 6-месечния гратисен период и 12-месечен EURIBOR + надбавка от 4% годишно до 04.11.2010 г.; фиксиран 5% годишно от 05.11.2010 г. до 05.11.2012 г. и 3-месечен EURIBOR + надбавка от 7,5% годишно до 05.11.2017 г., като по силата на анекс № 2 вторият ответник С. Д. С. е встъпил в дълга като съдлъжник при условията на чл.101 ЗЗД, задължавайки се да отговаря за целия дълг солидарно с ответника кредитополучател. С посочения анекс е актуализиран размерът на кредита до 25 204,95 евро и е продължен срокът за погасяването му до 06.12.2017 г. Изтъкнато е, че съгласно първоначалното заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза, кредитът не е погасяван редовно, като първата изцяло непогасена вноска е от 06.06.2016 г., а към датата на изготвянето му има непогасени 19 месечни вноски, последната с падеж 05.12.2017 г.; изчислен е размерът на дълга. Прието е, че по изп. дело № 642/2014 г. по описа на ЧСИ А. З., образувано срещу двамата ответника и поръчителя А. П., падежиралите към датата на издаване на изпълнителния лист през 2014 г. непогасени вноски са платени.

Въззивният съд е преценил, че са налице всички елементи от фактическия състав на сделката, включително е изразена воля на страните за сключването му, удостоверена с подписите им. Съобразено е, че обстоятелството, че ответниците не са разполагали с погасителен план, който е следвало да бъде актуализиран всяка година, не води до извод за недействителност на договора за банков кредит от 22.01.2007 г., доколкото към момента на сключването му ЗПК (2006 г.) не е предвиждал изискване за прилагане на такъв, а и същият е бил изготвен и е бил на разположение на ответниците, но последните не са поискали предоставянето му. Те са били наясно с падежа и размера на всяка месечна вноска, както и с датата на влизане в действие на анекс № 2, тъй като именно съобразно с тези параметри са направени и установените доброволни погашения. Въззивната инстанция е счела клаузите от анекс № 2 към договора за банков кредит, водещи до преструктуриране на дълга чрез прибавяне на изтекли лихви към новосформираната главница от 14 876,21 евро, за нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице допуснат анатоцизъм, каквато възможност не е предвидена в Наредба № 9/03.04.2008 г. или друга нормативна регламентация на БНБ. За недействителни са приети клаузите за едностранно завишение на лихвата, поради тяхната неравноправност. При тези съображения окръжният съд е стигнал до извода, че действителният размер на вземанията на банката за посочените в исковата молба периоди по ипотечния кредит от 22.01.2007 г. относно главница, лихви, такси и застраховки, следва да бъде определен на база първоначалния лихвен процент, описан по-горе, както и да бъдат отчетени всички погасявания по доброволен и съдебен ред, съобразно изискванията на чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД. С оглед на това и предвид установеното от заключението на назначената във въззивното производство допълнителна ССЕ, е намерил, че към 12.10.2020 г. общият размер на вземанията на банката по договора за ипотечен кредит № 1-60/22.01.2007 г. и анекс № 1/05.11.2010 г. възлиза на 6 828,20 евро, от които: 5 141,35 евро - незаплатена главница; 1 283,27 евро - незаплатена лихва за забава на плащанията за периода от 12.10.2017 г. до 12.03.2020 г. (датата преди въвеждане на извънредното положение страната); 217,08 евро - незаплатена лихва за забава на плащанията за периода от 14.05.2020 г. (датата след отмяна на извънредното положение) до 12.10.2020 г. (датата преди подаване на исковата молба); 90,81 евро - непогасени такси за управление на кредита, които са начислени в системата на банката и се отнасят за срока, договорен в анекс №1/05.11.2010 г., т.е. до 05.11.2017 г.; 22,53 евро - дължими застрахователни премии по застрахователни полици, сключени през срока, договорен в анекс № 1/05.11.2010 г., т.е. до 05.11.2017 г., и 73,16 евро - след 18.02.2018 г., а възнаградителната лихва е изцяло погасена. За горепосочените суми исковете са намерени за частично основателни.

По искането на касаторите ответници настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК те се позовават на вероятна нищожност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК с твърдения, че е постановено от незаконен състав поради нарушение на принципа за случайно разпределение на делата по чл. 9 ЗСВ касателно членовете на съдебния състав (освен съдията докладчик). В определение № 153/24.01.2024 г. по ч.т.д. № 141/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 991/08.11.2023 г. по т.д. № 2365/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 599/12.02.2024 г. по ч.гр.д. 4441/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 975/05.03.2024 г. по ч.гр.д. № 664/2024 г. на ВКС, ГК, III г.о., и др., е прието, че от тълкуването на разпоредбата на чл. 9 ЗСВ и разработената от ВСС Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища е видно, че случайният подбор се ограничава само до избора на съдията докладчик. Определянето на останалите членове на съдебния състав е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, като се прилагат изработените вътрешни правила в съответния съд. Нормата на чл. 9 от горецитирания закон не изключва образуването на постоянно действащи състави в рамките на съответното отделение, а противното разбиране би довело до формирането на такива без персонален състав, което противоречи на целта и разума на закона. Ако по отношение на някой от членовете на състава е налице конкретно основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, то той би следвало да се отведе от участие при разглеждане на делото, но такива аргументи не се излагат от касаторите ответници. С оглед на горното въведените от тях доводи не могат да обосноват вероятна нищожност на въззивното решение, нито такава се констатира при служебно извършената от настоящия състав проверка, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Касаторите ответници претендират достъп до касация и поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите ответници и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. Оплакванията, съдържащи несъгласие с мотивите на окръжния съд, биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество при евентуално допуснато касационно обжалване при установяване на основанията за това, а не в селективната фаза на производството по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава достъп до касация на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за това се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите три въпроса, поставени от касаторите ответници, се отнасят до начисляване на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица и преценка на потребителската защита по договор за кредит. Така формулираните въпроси не са коректно зададени, тъй като не съответстват на фактическата обстановка по делото. В случая въззивният съд е обсъдил клаузите на анекс № 2 за преструктуриране на дълга чрез прибавяне на изтекли лихви към новосформираната главница и е приел, че същите са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице допуснат анатоцизъм, каквато възможност не е предвидена в Наредба № 9/03.04.2008 г. или друга нормативна регламентация на БНБ. За недействителни са намерени клаузите за едностранно завишение на лихвата, поради тяхната неравноправност. Ето защо, окръжният съд е стигнал до заключението, че размерът на дължимите към банката вземания за посочените в исковата молба периоди по процесния договор за кредит следва да бъде определен на база първоначалния лихвен процент. Следователно формулираните три въпроса не могат да обусловят различен изход на спора във връзка с доводите на касаторите ответници, поради което по същите не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос, поставен от касаторите ответници, се основава на твърдения за променлив лихвен процент и методиката на банката за определяне на базов лихвен процент. В случая е прието от въззивния съд, че първоначалният размер на възнаградителната лихва, който именно е приложен при изчисляване на процесните задължения на ответниците към банката, е следният: фиксиран 4% годишно през 6-месечния гратисен период и 12-месечен EURIBOR + надбавка от 4% годишно за останалия период от срока на договора. С оглед на горното така формулираният въпрос не може да се приеме за съответстващ на решаващите изводи на съда, както и на фактите по делото, поради което същият не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Липсата на обосноваването на общия критерий по първите четири въпроса изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от касаторите ответници допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 2 ГПК.

Поставеният от ответниците пети въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество при постановяване на решението си да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с цитираната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил, че предявените от банката искове са частично основателни, поради което е изменил решението на първата инстанция. По-горе подробно са изложени решаващите изводи на въззивната инстанция. Изразеното от касаторите ответници несъгласие с мотивите на съда не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради това по така формулирания пети въпрос не се обосновава наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че във връзка с петия въпрос са цитирани от касаторите ответници две определения, постановени в производство по чл. 288 ГПК, които обаче не могат да послужат за допуск до касация, доколкото не дават разрешение по същество на правен въпрос.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но такъв не може да формулиран служебно от касационната инстанция с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК. Съобразявайки постановките на цитираната задължителна практика, не могат да бъдат споделени доводите на касаторите ответници, че настоящият състав следвало да изведе правни въпроси от изложените оплаквания за вероятна нищожност и съответно за очевидна неправилност на въззивното решение.

По искането на касатора ищец също не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищецът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, а и поставените от него въпроси №№ 1 и 2 съдържат доводи в този смисъл. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива оплаквания от касатора ищец не се излагат, а доводите му и формулировката на горепосочените въпроси съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 2 ГПК. Най-общо аргументите на банката се свеждат до това, че при влязла в сила заповед за изпълнение за част от дължимите вноски по договор за кредит, която не е оспорена от длъжника, се преклудира възможността в исково производство за остатъка от кредита да се релевират от ответника възражения, основани на факти, съществували към датата на влизане в сила на заповедта. В Определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23 на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат съдът, сезиран с искане на продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането по договор, да не може да упражнява служебно контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клауза на посочения договор, които не са били разгледани в рамките на предходното съдебно решение. В случая няма данни по делото, че заповедният съд, издал през 2014 г. заповедта за изпълнение за част от вноските, е извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи. Едва с измененията на ГПК през 2019 г. - чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) е въведено задължение на съда в заповедното производство да извърши проверка дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. В случая приложение намират горецитираните постановки на практиката на СЕС. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че релевираните от ищеца съдебни актове на ВКС са постановени в производство по иск с правно основание чл. 439 ГПК и съответно чл. 424 ГПК при оспорване на вземането по самата влязла в сила заповед за изпълнение, поради което не могат да се приемат за относими към спора. С оглед на горното и предвид извършената службена проверка, настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора ищец основание по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК.

Следва да се отбележи също, че така поставените от касатора ищец два въпроса не кореспондират с решаващите мотиви на въззивната инстанция, което изключва наличието на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това от своя страна лишава от предмет обсъждането на сочените от банката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора ищец трети въпрос е процесуалноправен и покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество да обсъди доводите на страните и да извърши собствена преценка на събрания доказателствен материал важат съображенията, изложени по-горе при разглеждане на формулирания от ответниците пети въпрос. В случая въззивният съд, съобразно горецитираната практика на касационната инстанция, е обсъдил приетите за относимите доказателства, доводите и становищата на страните. В отговора на въззивната жалба банката е релевирала влязлата в сила заповед за изпълнение само във връзка с оспорването от жалбоподателите на качеството, в което С. С. се е задължил да отговаря по кредита, но не и относно недопустимост на възражения за нищожност на договора и анексите към него (както се твърди от нея в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК). В обжалваното решение окръжният съд е разгледал доводите на страните и е приел, че вторият ответник С. С. е встъпил в дълга като съдлъжник при условията на чл. 101 ЗЗД, задължавайки се солидарно с ответника кредитополучател за целия дълг. Поради това по така формулирания процесуалноправен въпрос не може да се обоснове несъответствие на въззивния съдебен акт с горецитираната практика на ВКС, което да се субсумира под нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Търговище.

По разноските:

Поради недопускане на касационен контрол на обжалвания съдебен акт не се присъждат разноски на никоя от страните.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,