Определение № 1873 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1185/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба адв. В. К.-М. от САК, пълномощник на А. Х. П. срещу определение № 1316/21.04.2026 г., постановено по в. гр. д. № 2689/2025 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 1 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение № 301/10.03.2026 г. в частта му за разноските – за неприсъждане на процесуалния представител на въззиваемия-ищец на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото от него пред въззивния съд безплатно процесуално представителство. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на процесуалния закон – апелативният съд незаконосъобразно е достигнал до правния извод, че за отхвърлената въззивна жалба, подадена от застрахователното дружество, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия-ищец за осъщественото безплатно процесуално представителство, тъй като и подадената от ищеца въззивна жалба е оставена без уважение, като не е съобразил, че дължи адвокатско възнаграждение за осъществената защита по въззивната жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, която също се явява неоснователна. Счита, че разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК намира приложение на общо основание при разпределение на отговорността за разноските. Ответниците в настоящото частно производство са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е оставил без уважение молбата на ответника, подадена на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, за изменение на въззивното решението в частта му за разноските, тъй като е счел, че молбата на адв. К. е за присъждане, а не за изменение на вече определения размер на адвокатски хонорар за представителство пред САС. Служебно на настоящия състав е известно, че е образувано тълк. д. № 3/2015 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, като вторият, поставен за тълкуване въпрос по това дело, е в следния смисъл: „Дължат ли се разноски по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационна жалба на насрещната страна, когато и двете страни са подали касационни жалби, по които не е допуснато касационно обжалване?“. Този правен въпрос е принципен, като той е относим и по отношение на разпределянето на отговорността за разноски пред въззивния съд, когато всички въззивни жалби, подадени от насрещните страни, са оставени без уважение. Следователно, правният отговор по него обуславя решаващия правен довод на въззивния съд, постановил обжалваното определение, поради което в случая са налице предпоставките на чл. 292 ГПК за спиране на производството по настоящото дело. Мотивиран от горното и на основание чл. 292 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение