Определение № 50929 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Инвестбанк“ АД против решение № 202 от 9.3.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело №1604 по описа за 2021 г. на Бургаския окръжен съд, III въззивен граждански състав, в частите, с които е потвърдено решение № 260963 от 8.7.2021 г. по гр. д. №1027 по описа за 2020 г. на Бургаския районен съд. С тези части е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на Г. Д. С., извършено със заповед № 231 от 17.12.2019 г., служителката е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, работодателят е осъден да и заплати 5 299,07 лв. обезщетение за оставането и без работа, 1567,60 лв. трудово възнаграждение за месец декември 2019 г., 1 500,16 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и е отхвърлен предявеният от работодателя против служителката насрещен иск за заплащане на сумата от 114,40 лв., представляваща остатък от обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ.

Касаторът твърди, че решението на Бургаския окръжен съд в обжалваните части е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1от ГПК по следните въпроси:

1. При постановяване на своето решение съдът следва ли да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, да ги обсъди и да ги вземе предвид в тяхната цялост, както и да обсъди и да вземе предвид твърденията на страните, след което да постанови своето решение?

2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по присъединени от първоинстанционния съд към трудов спор искове с правно основание чл.128, т.2, чл.224, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, въпреки забраната по чл.310, ал.2 от ГПК?

3. Допустимо ли е въззивният съд да игнорира всички писмени доказателства, приети по делото като неоспорени и да се позове единствено и само на гласни доказателства, които противоречат на писмените и да приеме, че именно с тях се установява началната дата, от която започва да тече преклузивният срок по чл.194, ал.1 от КТ?

4. От кой момент тече срокът за налагане на дисциплинарно наказание-от узнаване на отделен факт, представляващ индиция за вероятно нарушение на трудовата дисциплина, или на целия фактически състав на нарушението?

5. Допустимо ли е съдебният акт на въззивния съд да почива на предположения на съда, а не на доказателствата по делото?

6. Допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по твърдения във въззивната жалба за нарушение на чл.8 от ГПК?

7. Допустимо ли е въззивният съд да не извърши проверка за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка със своевременно направено искане по реда на чл.151 от ГПК?

Г. Д. С. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество.

Съдът констатира, че решението на Бургаския окръжен съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на работодателя да заплати на служителката 1567,60 лв. трудово възнаграждение за месец декември 2019 г., 1 500,16 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и е отхвърлен предявеният от работодателя против служителката насрещен иск за заплащане на сумата от 114,40 лв., представляваща остатък от обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.3 от ГПК. Ето защо касационната жалба в тези части е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалите части касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване в тези части Върховният касационен съд намира следното:

Г. Д. С., директор на Финансов център „Бургас Стамболов“, е била дисциплинарно уволнена със заповед № 231 от 17.12.2019 г. заради неупражнен ефективен начален и текущ контрол по отношение на обезпеченията по три договора за кредит между банката и едноличен търговец И. Н., в резултат на което е констатирана липса на част от обезпеченията-35 говеда на стойност 119 280 лева, 71 говеда на стойност 70 811 лв. и помпа хомогенизатор на стойност 10 570 лв. В исковата си молба служителката се е позовала на неспазване на сроковете за налагане на дисциплинарно наказание, на незаконосъобразност на заповедта по същество и на несъразмерност на наложеното наказание и е поискала отмяната на уволнението, възстановяване на заеманата преди това длъжност и заплащане на 14 691,54 лв. обезщетение за оставането и без работа.

При преценката дали е спазен двумесечният срок за налагане на наказанието от момента на откриване на нарушението Бургаският районен съд е счел за опровергано твърдението на работодателя в уволнителната заповед, че обстоятелствата, обусловили дисциплинарното наказание, са узнати от изготвената от ищцата „Форма за известяване на операционни събития и загуби“ от 22.10.2019 г. Този извод на съда е обоснован със събраните по делото писмени и гласни доказателства-констативни протоколи от 4 и 19 юни 2019 г., в които е посочена липсата на животните, от изпратения на 22 август имейл до служителя в Дирекция „Управление на кредитния риск“ и от показанията на свидетеля А. Е.-член на Съвета за управление на риска на банката и директор на Дирекция „Реализация на активи и администрация“ в Централното управление. Свидетелят, заедно с колежките си Р. и С., е отишъл лично на място в края на месец август 2019 г. и е констатирал наличието само на едно животно. Кредитополучателят го е уведомил, че кравите ги няма и никога не ги е имало, а просто са били там по документи и по този начин той е подвел служителите на банката. Свидетелят сочи, че впоследствие е извършена допълнителна проверка и е изготвен доклад, а около месец след срещата им Н. е поискал разговор, тъй като се е страхувал да не бъдат предприети наказателни действия спрямо него. Според съда безспорно се установява, че служители на специализираните органи на „Инвестбанк“ АД-Съвет за управление на риска и Дирекция „Управление на кредитния риск“ още в края на месец август 2019 г. са знаели, че обезпеченията липсват. Затова преклузивният двумесечен срок е изтекъл най-късно в края на месец октомври 2019 г. Следователно уволнителната заповед, която е издадена след това- на 17 декември, е незаконосъобразна и следва да бъде отменена. Ето защо първоинстанционният съд е уважил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ.

Във въззивната си жалба работодателят се е оплакал, че първоинстанционният съд е пропуснал да приеме представените от банката писмени доказателства, които изобщо не е обсъдил, а се е позовал само на свидетелските показания. Тези показания са били погрешно записани в протокола, но съдът неправилно е оставил без уважение искането за неговата поправка, тъй като молбата за това е била своевременно подадена. Освен това първоинстанционният съд е нарушил правото на защита на банката и състезателното начало/чл.8 от ГПК/, като не е допуснал събиране на доказателства, относими към предмета на делото, за които своевременно са направени искания. Жалбоподателят е поискал да бъдат приети от въззивния съд доклад от 24.09.2019 г. и протокол от проверка на обезпечение от 7.11.2019 г., да бъдат допуснати двама свидетели за уронване доброто име на работодателя и един свидетел за установяване на обстоятелството, че ищцата не е извършила лично проверка на имуществото на кредитополучателя.

С определение от 4.10.2021 г. въззивният съд е констатирал, че районният съд е пропуснал да приеме писмените доказателства, представени от жалбоподателя по опис с молба от 2.12.2020 г., поради което ги е приел. Отказал е да приеме приложените към въззивната жалба писмени доказателства и да допусне поисканите свидетели, тъй като тези искания не са своевременно направени. В решението си Бургаският окръжен съд е констатирал от показанията на свидетеля Е., че в проверката през месец август 2019 г. е участвал и представител на работодателя, разполагащ с дискреционна власт в лицето на З. Р.-Председател на УС на банката, която в това си качество е подписала и заповедта за уволнение. Следователно компетентният орган на дружеството е узнал за нарушението още през август 2019 г. и от този момент започва да тече двумесечният срок за налагане на наказанието. Освен това въззивният съд се е позовал и на признанието във въззивната жалба, че още през септември е бил изготвен доклад, адресиран до Управителния съвет на банката, съдържащ информация за нарушението. Ето защо е възприел извода на първоинстанционния съд, че дисциплинарното уволнение е наложено след изтичане на преклузивния двумесечен срок от откриване на нарушението. Затова е потвърдил първоинстанционното решение за отмяна на уволнението, за възстановяване на ищцата на заеманата преди това длъжност и за заплащане на 5 299,07 лв. обезщетение за оставането и без работа в резултат от незаконното уволнение.

Относимите към решаващите мотиви на въззивния съд първи, трети, четвърти и пети въпрос на касатора са израз на защитната позиция, че узнаването на съществените признаци на нарушението е станало при получаване от ръководството на банката на „Форма за известяване на операционни събития и загуби“ от 22.10.2019 г., а не при проверката на място през месец август 2019 г., поради което двумесечният срок за налагане на дисциплинарно наказание на 17 декември 2019 г. е спазен. В цитираната от касатора практика на ВКС/решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. на IV ГО, № 206 от 26.10.2020 г. по гр. д. № 978/2020 г. на IV ГО, № 14 от 4.2.2020 г. по гр. д. № 2590/2019 г. на IV ГО на ВКС и др./ действително е прието, че под „откриване на нарушението“ по смисъла на чл.194, ал.1 от КТ се разбира узнаване от субекта на дисциплинарната власт на неговите съществени признаци-субект, време и място на извършване, индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна. В случая въззивният съд е приел, че узнаването на нарушението е станало при проверката в края на месец август 2019 г., извършена лично от лицето, което е имало дисциплинарна власт и впоследствие е наложило наказанието. Още преди това вече е имало достатъчно индиции за липсата на обезпеченията, а проверката категорично е установила тази липса. С оглед заеманите длъжности членът на Управителния съвет и останалите участници в проверката на място са имали и необходимите познания за задълженията на ищцата, свързани с контрола върху обезпеченията. Следователно в този момент субектът на дисциплинарна власт вече е узнал всички съществени признаци на нарушението, заради което е наложено дисциплинарното наказание, както е приел въззивнният съд. Ето защо разрешението, дадено от въззивния съд на четвъртия въпрос на касатора, съответства на практиката на ВКС. Изводът на съда не почива само на свидетелските показания, а на анализ на всички относими към спора доказателства, включително на признание във въззивната жалба и на приетите по делото документи. Не се касае за предположения на въззивния съд, а за установени по делото факти. Освен това процесуалният закон не предвижда недопустимост на свидетелските показания и не придава на писмените доказателства по-голяма доказателствена сила при установяване на момента на узнаването на дисциплинарното нарушение. Ето защо разрешението на въззивния съд на първия въпрос не противоречи на практиката на ВКС, а по трети и пети въпрос съответства на ясните и ненуждаещи се от тълкуване процесуални правила.

В решението си въззивният съд не е обсъждал твърденията на работодателя, че районният съд е допуснал процесуални нарушения на чл.8 и чл.151 от ГПК. Такава преценка обаче не е била необходима, тъй като нарушенията биха имали значение, при положение че с тях се обосновава искане за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция на основание чл.266, ал.3 от ГПК. Например, ако работодателят беше поискал преразпит на свидетеля с оглед недопуснатата поправка на протокол, само тогава би следвало въззивният съд да прецени дали е допуснато процесуално нарушение. В случая такова искане няма, затова и въззивният съд е разрешил шестия и седмия въпрос на касатора в съответствие с мотивите на т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд принципно не следи служебно за процесуални нарушения на първоинстанционния съд.

Вторият въпрос на „Инвестбанк“ АД също не може да послужи за допускане на касационно обжалване, тъй като се отнася до тези части на въззивното решение, които не подлежат на касационно обжалване заради цената на исковете.

Не са налице и твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението. Противно на твърдението в изложението на касационните основания, с определението си от 4.10.2021 г. въззивният съд е отстранил допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение-липсата на изрично приемане на писмените доказателства, приложени с молба от 2.12.2020 г. Въззивният съд не е имал задължение служебно да отстранява евентуално нарушение на чл.151 от ГПК по съображенията, изложени по-горе, а и такова нарушение не би довело до очевидна неправилност. Същият извод важи и за евентуалното нарушение, свързано с допълнителния довод на въззивния съд за неспазване на срока по чл.194, ал. 1 от КТ, който не е основан на неприетия доклад от 24.09.2019 г., а на признанието за неговото съществуване, съдържащо се във въззивната жалба.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд в останалите части не следва да се допуска.

Разноски на Г. Д. С. не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път, както е предвидено в договора за правна помощ.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение