Определение № 2593 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 941/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Е., чрез пълномощника ѝ адв. М. В., срещу решение № 259 от 15.09.2022 г. по в. гр. д. № 330/2022 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260085 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 6383/2020 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която е допусната делба на апартамент при равни квоти по 1/2 ид. ч. Според жалбоподателката неправилно е допусната делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № по КККР на [населено място], представляващ апартамент [№] на ет. 2 в многофамилна жилищна сграда, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 67,33 кв. м., заедно с прилежащите му избено помещение № 5 с площ 5,45 кв. м. и 4,02% ид. ч. от общите части на сградата. Искането е за отмяна на решението като неправилно, съответно за изключване на гореописания апартамент от делбената маса. В изложение към жалбата се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване при формулирани общо на брой осем правни въпроса, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и едновременно с това произнасянето по тях да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация Д. В. Г., чрез адв. Вл. Д., оспорва жалбата в писмен отговор. Излага становище за необоснованост на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество - за нейната неоснователност. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. Не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения: По делото е прието за безспорно, че страните са бивши съпрузи, както и че по време на брака им, с нотариален акт за продажба на недвижим имот от 17.01.2005 г., са придобили спорния апартамент от родителите на съделителката Е.. В него е посочено, че имотът им е прехвърлен срещу сумата от 6 400 лв., заплатена в брой към момента на подписване на договора. В хода на процеса Е. е поддържала възражение за симулативност на сделката. Твърди, че по нея никога не е заплащана цена, като всъщност същата прикривала съглашение за дарение на имота от нейните родители в нейна полза. За да се произнесе по основателността на това възражение, окръжният съд е взел предвид установените в закона ограничения за допустимост на свидетелски показания. Съгласно мотивите към обжалваното решение, прикритата сделка може да бъде установена по два начина: с обратно писмо или със свидетелски показания, като последните са допустими единствено при наличие на предпоставките по чл. 165, ал. 2 ГПК, а именно след представяне на писмени доказателства, удостоверяващи изявления на другата страна по сделката пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. В случая съдебният състав е приел, че не се установява нито една от посочените хипотези. Разяснено е, че събраните от страните обяснения по реда на чл. 176 ГПК в делбеното производство не могат да се приравнят на писмени доказателства по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Освен това посочената разпоредба визира изходящи от насрещната страна по сделката писмени доказателства – т. е. такива на прехвърлителите Г. Т. и Н. М.. В този случай е отбелязано, че свидетелски показания могат да бъдат допуснати единствено в хипотезата на чл. 164, ал. 2 вр. ал. 1, т. 6 ГПК, на която възможност ищецът Д. Г. изрично се е противопоставил. При така изложените съображения е формиран извод за недоказаност на твърдяната относителна симулация. Според въззивния съд неплащането на продажната цена е относимо към поетото договорно задължение, пораждащо облигационни последици, без да има отношение към действителността на договора. В заключение, въззивният съд е възприел становището на районния съд за придобиване на имота в режим на съпружеска имуществена общност и за основателност на предявения иск за делба при равни квоти на страните от по 1/2 ид. ч. Първата група въпроси от изложението към жалбата касае приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК относно изключенията от допустимостта на свидетелски показания, когато страна по договор се домогва да докаже симулативност на волеизявлението. Твърди се въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г. по описа на ВКС, IV-то г. о. В него е прието, че процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ със свидетелски показания, т. е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК, което допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. Касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен довода за наличие на привидност, т. е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текста му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците ѝ и да са направили волеизявленията привидно. Целта на разпоредбата е да укаже в кои случаи забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК е преодоляна и против съгласието на страната, срещу която се води процесът за установяване на привидността. Произнасянето на Пернишкия окръжен съд е именно в този смисъл – след като в конкретния случай не е установил наличието на обратно писмо, нито начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, то в пълно съответствие с гореизложеното разрешение съдът е приел за неустановено твърдението за привидност на сделката, без да допусне поисканите от ответницата свидетели. В тази насока могат да бъдат посочени още дадените разяснения в решение № 205 от 25.11.2013 г. по гр. д. № 3243/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., на което и самата жалбоподателка се позовава, и решение № 60122 от 29.10.2021 г. по т. д. № 1256/2020 г. на ВКС, II-ро т. о. Мотивите на въззивния съд кореспондират напълно на така установената съдебна практика. Същата се споделя и от настоящия съдебен състав, като не са налице основания за нейното осъвременяване или изменение. Следователно поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК не се констатират по отношение на въпросите по приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК. Втората група въпроси касае: правомощията на въззивната инстанция служебно да следи за допуснати процесуални нарушения, като при констатирани пропуски от първоинстанционния съд да събира доказателства за правнорелевантните факти; възможността ищецът да навежда нови твърдения и да представя нови доказателства във връзка с тях; задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички допустими и относими доказателства, а когато ги счита за неотносими - да се мотивира; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства; дават ли основание обясненията на страните в разглеждания случай възможност за разкриване на симулация и без обратно писмо; за задължението на съда да обсъди правното естество на документите и изявленията на страните с оглед преценка дали съставляват начало на писмено доказателство. По отношение на всички тези въпроси е посочено най-общо, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да са изложени каквито и да било конкретни съображения относно връзката им с решаващите правни изводи по предмета на спора и извършените по делото процесуални действия; по първото питане се твърди и противоречие с ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченото изискване в случая не е удовлетворено по отношение на втората група от поставените въпроси – касаторът не сочи кои факти и обстоятелства са останали недоизяснени, съответно кои са допуснатите нарушения, довели до необоснованост на постановените съдебни решения; не е посочено какви доказателства въззивният съд е следвало да събере служебно и защо; не е изяснено кои са тези нови несвоевременно наведени от ищеца твърдения; липсва обозначение на това кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства. С други думи, по тези въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като не е аргументирана връзката им с делото, същите са зададени твърде общо, без да кореспондират с фактическата и правна рамка на делото. От друга страна, настоящият съдебен състав отчита, че повдигнатите въпроси намират трайно и последователно разрешение в практиката на ВКС, поради което не може да се приеме, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е изложил съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първото питане, следва да се посочи, че ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е по въпрос, какъвто не стои по настоящото дело, а именно: „намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд". Що се отнася до въпросите за естеството на дадените признания в о. с. з. от страна на ищеца, че не е заплащал договорената цена за покупка на имота, и възможността същите да бъдат ползвани като изявление пред държавен орган по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, въззивният съд е изложил конкретни мотивирани съображения. Същите съответстват на вече цитираната в настоящото изложение съдебна практика, поради което е безпредметно нейното преповтаряне. В допълнение може да бъде посочено следното: дали приобретателят е заплатил договорената цена е относимо към изпълнението на договорните задължения, а не към наличието на основание на договора. Фактът, че цената не е платена, може да бъде индиция за симулативност на волеизявленията, но сам по себе си не може да обоснове извод за симулация, без да се подкрепя еднозначно и категорично от останалите събрани по делото доказателства – така решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017 г. на ВКС, II-ро г. о. И най-вече, основополагащото е, че дадените обяснения от ищеца /ответник в настоящото касационно производство/ не представляват изходящо от другата страна по сделката изявление пред държавен орган, което да прави вероятно твърдението за привидност на договора, така както изисква разпоредбата на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК. Другата страна по договора от 2005 г. по смисъла на цитираната разпоредба се явяват прехвърлителите Г. и Н. Т.. Несъгласието на жалбоподателката с изложените в тази насока правни изводи на въззивния съд само по себе си не обосновава предпоставки за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а представлява довод за неправилност, който не може да бъде обсъждан по същество в производството по предварителна селекция на касационните жалби. С оглед гореизложените съображения се налага изводът за липса на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При този изход на делото претенцията за разноски на ответника Д. Г. следва да бъде уважена за сумата 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, съгласно представени договор за правна защита и съдействие от 26.01.2023 г. и извлечение от банкова сметка. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.