Определение № 567 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1843/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Г. М. с постоянен адрес в [населено място] и А. Д. Х. с постоянен адрес в [населено място] срещу решение № 111/09.04.2025 г., постановено по в.т.д.№ 601/2024 г. от Пловдивския апелативен съд, в частта, с която частично е отменено решение № 260005/15.06.2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик по т.д. № 243/2018 г. (поправено с решение №260007/15.07.2024 г. и допълнено с решение №260011/30.08.2024 г) и е признато за установено в отношенията между „Инвестбанк“ АД, [населено място], и М. Г. М. и А. Д. Х. съществуването на вземания на банката против ответниците при условията на солидарност, произтичащи от договор за потребителски кредит на физическо лице срещу ипотека № 65/14.12.2006 г., анекс №1/26.11.2008 г., анекс № 2/14.09.2011 г., анекс № 3/27.11.2012 г. и анекс № 4/27.01.2014 г., а именно: разликата над 155535,43 лв. (приета като дължима от първоинстанционния съд) до размер от 165498,16 лв. (84617,87 евро) – главница; 16760,95 лв. (8569,74 евро) - просрочена договорна (възнаградителна) лихва върху главницата за периода от 26.01.2017 г. до 02.01.2018 г. включително; сумата 3426,84 лв. (1752,12 евро) - лихва за забава върху просрочена главница за периода от 26.01.2017 г. до 21.02.2018г. включително, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №714/2018 г. по описа на ПзРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на ответниците М. Г. М. и А. Д. Х., че дължат при условията на солидарност на „Инвестбанк“ АД, следните суми: главница – 155535,43 лв. (79524 евро); такса управление по кредита - 531,53 лв. (271,77 евро); такси за поддържане на разплащателна сметка - 57,68 лв. (29,50 евро); дължима застрахователна премия - 333,99 лв. (170,77 евро) и такси за връчване на нотариални покани - 314,40 лв. (160,75 евро). Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсулство възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между „Инвестбанк“ АД и М. М. на 14.12.2006 г. е сключен договор за кредит, обезпечен с ипотека върху имот на А. Х., която с анекс № 2/14.09.2011 г. е встъпила като солидарен длъжник. Сумата на предоставения кредит от 195000 лв. е била усвоена еднократно на 03.01.2007 г., като в договора са били уговорени лихви, такси, комисиони и неустойки, а връщането на кредита е разсрочено на 240 месечни вноски с размер на всяка вноска от 1 868,89 лв. с краен срок за погасяване 26.12.2026 г. С анекси към договора страните са предоговаряли плащането на остатъка по кредита, гратисни периоди и нови погасителни планове. По твърдението на банката, че е обявила на длъжниците предсрочната изискуемост на кредита, апелативният съд е изложил съображения, че нотариалната покана до А. Х. е редовно връчена на 03.01.2018 г., а на М. М. – на 28.12.2017 г. Решаващият състав е изложил съображения, че предвид договорения фиксиран лихвен процент, който е определен в размер на 9,9% върху усвоените суми и не зависи от едностранната воля на банката, са неоснователни възраженията за неравноправен характер на тази клауза. Наказателната лихва се формирала от дължимата възнаградителна лихва на годишна база с надбавка от 10 пункта и тази лихва представлявала мораторна неустойка, чийто размер не накърнявал добрите нрави, предвид че презумираните вреди за забавено изпълнение на едно парично задължение по чл.86 ЗЗД са в размер на законната лихва от деня на забавата, която била равна на основния лихвен процент, увеличен с 10 %. Въззивният съд е приел, че с анексите страните са предоговаряли размера на съществуващия дълг, като не е било постигнато съгласие за новиране на задължението. В анекси № 2, № 3 и № 4 са били материализирани уговорки за преструктуриране остатъка по отпуснатия кредит, като към редовната главница са прибавяни просрочената главница и просрочените лихви, според които уговорки от момента на подписване на съответния анекс редовният дълг се равнявал на сбора от редовната непадежирана главница, падежираната неиздължена главница, падежираната и неиздължена лихва и т.н. Според съдебния състав с включването на падежиралата и неплатена лихва към размера на редовния дълг, върху нея ще започне да се начислява лихва, което представлявало анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.3 ЗЗД. Апелативният съд е приел, че споразуменията са нищожни в цялост и преценката за основателността на исковата претенция следва да се базира на действителните договорки, материализирани в договора от 14.12.2006 г. Общият размер на задължението е определен по заключението на изслушаната пред въззивния съд счетоводна експертиза. Касаторите М. М. и А. Х. са подали две касационни жалби с две изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, които са изцяло с идентично съдържание, поради което ще бъдат разгледани общо. Първият поставен въпрос: „Длъжен ли е съдът при наличие на нотариално връчване по реда на чл.47, ал.1 ГПК на извънсъдебни книжа, в това число уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост да извърши проверка на редовността на извършено връчване и дали е спазена законоустановената процедура по връчване чрез залепяне на уведомление по реда на чл.47, ал.1 ГПК и в случай на констатиране на неспазване на тази процедура да счете, че същото е нередовно връчено?“, е поставен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговорът на въпроса е даден в практиката на ВКС, включително и цитираната от касаторите, но въвеждането на въпроса е обосновано с твърдения, че в удостоверяването на посещенията на служител на нотариуса на адресите на длъжниците липсвал час на посещенията, както и доказателства за положени усилия да се разбере дали те пребивават на адреса и по кое време. Въззивният съд подробно е описал всички удостоверени от нотаруиса действия по връчването, включително и част от посочените от касаторите обстоятелства, както и събраните гласни доказателства. В този смисъл фактите и обстоятелствата, относими към редовността на връчването, са обсъдени, като преценката на решаващия състав не подлежи на проверка в производството по реда на чл.288 ГПК. Следва да се отбележи, че часът на посещенията не е въведен като изрично изискване за редовността на връчването, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос: „Налице ли е обективна новация, когато след сключване на първоначалния договор са сключени допълнителни споразумения /анекси/, по силата на които са променени видът и размерът на задълженията, начинът и срокът за погасяване им, като са договорени нови съществени условия отнасящи се до предмета на договора?“, е заявен по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречието на въззивния акт с решение № 85/01.09.2017 г. по т. д. № 2286/2015 г. и решение № 172/22.01.2015 г. по т.д. № 3721/2013 г. на ВКС. Според касаторите с анексите към договора се променяли както размерът на задължението за главница, който бивал увеличен, така и основанието на задължението за лихва, което от своя страна вече се превръщало в такова за главница, като по този начин се изменял и неговият предмет. Настоящият състав на ВКС констатира, че развитото от касаторите становище не съответства на цитираната практика, тъй като основанието, от които произтича задължението – договор за кредит, не се променя. Третият въпрос: ,,Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да обсъди защитните тези, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет на делото?“, е мотивиран с оплакването, че „въззивният съд по никакъв начин не е посочил и не е обсъдил защитната теза, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба на касатора - ответник по делото“. Наред с това касаторите са посочили, че „въззивният съд е обсъдил и е извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото, въз основа на което е направил свои собствени констатации относно установените по делото обстоятелства“. Съставът на ВКС констатира, че в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са посочени конкретни доводи, тези и възражения, направени с въззивната жалба, които да са останали необсъдени в обжалваното решение, а заявените в касационните жалби доводи са коментирани подробно от апелативния съд. По тези съображения не е налице въведеното по чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Четвъртия въпрос: ,,Допустимо ли е въззивният съд служебно или по почин на страната, в чиято полза не е разрешен спорът с постановения първоинстанционен съдебен акт, да допуска и събира нови доказателства, поискани за първи път във въззивна инстанция с оглед обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел в мотивите на постановеното от него решение, че определени факти и обстоятелства са останали недоказани, тъй като относно тях не са ангажирани каквито и да е било доказателства и доказателствени средства, въпреки че с доклада по чл.146 ГПК за същите факти и обстоятелства е била изрично указана доказателствената тежест на страните?“, е заявен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос е свързан от касаторите с допусното от въззивния съд изслушване на заключение на счетоводна експертиза и по отношение на възнаградителните лихви по искане на банката. ВКС намира, че въпросът не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, предвид даденото разрешение в т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Въззивният съд подробно е мотивирал назначаването на вещото лице в определение № 413/03.12.2024 г. с оглед преструктурирането на кредита с анексите към договора чрез „капитализирането“ на суми и увеличаване на главницата, което е обсъждано в решението. По така изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят юрисконсулстко възнаграждение на ответника, което съдът определя по чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 200 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд