Определение № 120 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 405/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. П., [населено място] срещу решение № 9/13.01.2011г., постановено по гр.д.№ 459/10г. от Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 53/28.07.2010г. по гр.д.№ 94/2006г. на Русенския окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на Е. П. Х., [населено място] сумата от 19047.34 лв., представляваща неплатени – невърнати суми по записи на заповед, имащи доказателствено значение на разписки, от 04.07.2000г. и от 06.10.2000г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че записите на заповед са подписани от лицето С. П. П., но от името на търговско дружество, по отношение на което същият не е разполагал с представителна власт. Изложени са съображения, че това обстоятелство обосновава извод за недействителност на записите на заповед, но същите имат характер на разписки за получаване на парични суми от издателя – физическо лице. Възражението за погасяване на вземанията по давност е счетено за неоснователно. Според решаващия състав давността е прекъсната на основание чл.116, б.”в” ЗЗД с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист. Производството по това дело е приключило на 22.12.2005г. с определение, с което молбата по чл.237, б.”е” ГПК /отм./ е отхвърлена. От датата 22.12.2005г. е започнала да тече нова давност, която към момента на предявяване на иска – 04.08.2006г. не е изтекла. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че са налице основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът поставя въпроса за приложението на нормата на чл.116, б.”в” ЗЗД. Поддържа, че съгласно практиката на ВКС – ППВС №3/80г. основанието по чл.116, б.”в” ЗЗД предполага съдебно признато вземане – независимо дали в исково производство или в производство по издаване на изпълнителен лист. По поставения въпрос, освен цитираното от касатора ППВС, съществува и практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 94/27.07.10г. по т.д.№ 943/09г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 31/09.09.10г. по т.д.№ 400/09г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 173/28.10.10г. по т.д.№ 1095/09г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 154/15.11.11г. по т.д.№ 1059/10г. на ВКС, ТК, І отд. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на обжалвания акт с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 380.95 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд