Определение № 2517 от 14.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4883/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 67617 от 18.10.2022 г., подадена от И. П. К. и С. М. К. чрез адвокат Н. Р. от АК – П. срещу въззивно Решение № 2351 от 25.08.2022 г. по в.гр.д.№ 11026/2021 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ „б“ състав. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт и отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК, е процесуално допустима. Ответникът по касация П. С. К. е депозирал отговор чрез адвокат В. Т. от САК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски. По искането за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 20155300 от 12.07.2021 г. по гр.д.№ 52541/2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о., 150 състав, с което са отхвърлени предявените от И. П. К. и С. М. К. срещу П. С. К. искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено спрямо П. С. К., че ищците са собственици в режим на СИО на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени съгласно Заповед № РД-18-61 от 27.09.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представляващ незастроен имот за жилищни нужди, с площ от 666 кв.м., със стар номер 79, кв. 10, [населено място], кв. К., [улица]. Въззивният съд е намерил за обоснован извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и категоричен начин ищците да са упражнявали фактическа власт с намерението да държат вещта като своя в период от 10 г. Ищците фактически са ползвали имота. От показанията на свидетелите Д. и Ф., кредитирани в тази им част, е установено, че двата имота - процесният и този на ищците, са оградени заедно, но с различен вид ограда. Прието е, че доколкото тези свидетели, имащи непосредствени и постоянни наблюдения върху процесния имот от построяването на къщата на ищците, възприемат двата съседни имота като един, ползван от И. и С. К., то ищците са упражнявали фактическата власт върху целия имот, предмет на договора за покупко-продажба от 1971 г. След делбата от 1983 г. те са продължили да държат двата новообразувани парцела, като в процесния са изградили постройки за отглеждане на животни и са го насаждали. За изолирани и неподкрепени от други доказателства са приети твърденията на свидетелката П., че наследодателите на ответника са посещавали процесния имот, за да го почистват. Въпреки това въззивният съд е намерил за недоказано твърдението в исковата молба ищците да са упражнявали фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещите собственици поведение, с което несъмнено да сочат, че упражнява собственически правомощия за себе си. Тезата на ищците, че през 1971 г. майката на братята С. и И. К. им продала недвижим имот, но с уговорката същият да се владее и придобие единствено от И. К., като се заобиколи забраната на ЗСГ, не съответства на правилата на логиката и не държи сметка за правния режим към онзи момент. От една страна, ЗСГ е обнародван и е влязъл в сила през 1973 г. – близо две години след изповядването на сделката, при сключването на която не е било възможно страните по нея да вземат предвид бъдещо законодателство. От друга страна, никога не е съществувало ограничение за притежаване на собственост, което да налага имотите да се придобиват в съсобственост. Прието е, че макар и да има индиции за относителна симулативност на договора за покупко-продажба от 1971 г., то такава не е доказана, като е отбелязано, че противоречи на житейската логика едно лице да купува имот, за който плаща цена, само за да го предостави на друго лице, което да го придобие по давност. Направен е извод, че при сключването на договора от 1971 г. действителната воля е била С. и И. К. да станат съсобственици на придобития имот. За това свидетелства и свидетелката Ц., чиито показания са кредитирани като пълни и достоверни, която сочи, че волята на страните по сделката била всеки от приобретателите – С. и И., да получи по около 600 кв.м. от прехвърляния имот. Това се потвърждава и от факта на извършване на доброволна делба през 1983 г., при която с подписването й ищците в настоящия процес са признали, че не се възприемат като единствени собственици на делбения имот с площ от 1276 кв.м. Прието е, че доколкото при извършването на делбата през 1983 г., представляваща подобно на договора за покупко-продажба деривативен придобивен способ, всеки от съделителите е съвместявал качеството прехвърлител на притежаваните от него идеални части от делбения имот с качеството приобретател на придобивания новообразуван самостоятелен недвижим имот, то приложение следва да намерят утвърдените в практиката на ВКС постановки, съгласно които, в хипотеза, при която едно лице прехвърля собствеността върху имот на друго, за да придобие качеството на владелец, не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота. Владението не може да бъде скрито; то трябва да е явно и несъмнително, а това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. В случая това обстоятелство не е установено от събраните по делото доказателства. Напротив, от показанията на свидетелката П., които са кредитирани като безпротиворечиви и правдиви в тази им част, е прието за установено, че ищците-ползватели на процесния имот са допуснати в него като държатели по силата на договор за заем за послужване, за да отглеждат животни в него. Това фактическо положение е установено и от свидетелката Д., чиито показания са кредитирани в тази им част като незаинтересовани и достоверни. При така установените факти въззивният съд е направил извод, че презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена и ищците, позоваващи се на придобивна давност, трябва да докажат, че са променили намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са станали известни на собствениците на процесния имот. Приел е, че намерението за своене не може да се изведе от наличието на спогодба между ищците и наследодателя на ответника, тъй като твърдението за такава спогодба остава недоказано. Напротив - от поведението на ответника и неговите наследодатели, които са заплащали данъчните задължения за процесния имот, може да се направи противния извод – че те не са се отказали от имота си в полза на ищците, които да го придобият по давност. Извод за упражняване на фактическата власт на ищците с намерение да своят вещта като своя не може да бъде направен и от показанията на свидетелите, изслушани пред СРС, които въззивният съд е подложил на самостоятелен анализ. Наличието на субективния елемент на владението не може да се установи от обективираното от ищците поведение. Изграждането на постройки за отглеждане на животни, което е допуснато с разрешението на собствениците на процесния имот, не е годно да установи намерение за своене. Въззивният съд е намерил за недоказани твърденията на ищците, че изцяло са оградили процесния имот. Свидетелят С. сочи, че ищците са построили циментовата ограда, която обаче обхваща само техния парцел, като не свидетелства за поставянето на мрежената ограда, която всъщност огражда процесния имот. Дори и тезата на ищците, че те са изградили изцяло оградите, да беше доказана, то показателно е, че двата парцела са оградени по различен начин – този на ищците с бетонна ограда, а процесният – с мрежа, което е индиция, че, ако и двете огради са поставени от ищците, то отношението им към двата имота е различно. Твърдението на ищците, че входът за процесния имот е единствено през вратата на техния имот се оборва от показанията на свидетеля С., който сочи, че през мрежената ограда преминава техника и животни, което означава, че до процесния парцел има достъп и през мрежената ограда. Изложеното от ищците, че са изградили септична яма, преобразувана в мазе, и циментови пътеки в спорния имот, както и че са прокарали тръбопровод през него, не е установено чрез доказателствата, събрани в производството, но дори и тези фактически твърдения да бяха доказани, то извършването на тези действия не може да се приеме за годно да демонстрира по несъмнен начин намерение за своене на парцела. Опитите на ищците да преговарят за прехвърляне на процесния имот с наследодателите на ответника преди смъртта им и със самия ответник преди завеждането на настоящото производство, за които свидетелстват свидетелите Д. и П., по безспорен начин сочат на това, че ищците не са се възприемали като собственици на спорния парцел. Твърденията, че са се опитали да уредят въпроса за собствеността чрез сключването на договор с ответника, а преди това – с неговите наследодатели, поради желание за запазване на добри отношения, противоречат на първоначалната теза на ищцовата страна – ако действително наследодателят на ответника е бил само формален собственик на процесния имот и е имало съгласие между него и ищците за това, привеждането на правното положение в съответствие с фактическото не би следвало да предизвика конфликт. При това, от отмяната на ограничението, въведено със ЗСГ, е изтекъл продължителен период от време, през който ищците и наследодателите на ответника са можели да превърнат твърдяната неформална устна уговорка в установено чрез договор положение. Прието е, че само въз основа на обстоятелството, че ищците фактически са използвали процесния имот за определен период от време не би могъл да бъде направен обоснован извод за наличие и на втория необходим елемент за прилагане на института на придобивната давност - намерението да се свои вещта като своя, което следва недвусмислено, ясно и категорично да е манифестирано пред невладеещите собственици и всички трети лица. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Достатъчни ли са манифестираните и извършени фактически действия от владеещия несобственик спрямо невладеещия собственик, които надхвърлят обикновеното ползване на имота, като например: изравняване на нивото на терена на процесното място (посипване с пръст, изграждане на подпорна стена), построяване на бетонна ограда на процесното място откъм улицата, ограждане на вътрешната част на процесния имот откъм съседите с мрежа и колове, построяване на стопански сгради и обори за животни в процесното дворно място, засаждане на плодни дървета, заграждане на процесния имот по начин, че да няма собствен вход, а достъпът до процесното място да е възможен единствено през собствения имот на касаторите; 2. Достатъчно ли е описаните в т. 1 фактически действия да бъдат лично възприети от невладеещия собственик, който не им се е противопоставил и не е защитил владението си и промяната на фактическото положение с посесорни искове и не е препятствал владеещия несобственик в продължение на над 30 години да упражнява фактическа власт върху имота. Като всичко това сочи ли промяна на намерението за своене от владеещия несобственик спрямо невладеещия собственик, и годни ли са тези фактически действия да поставят началото на давностно владение и с изтичането на 10 годишно необезпокоявано и открито владение, да се придобие процесния имот по давност; 3. Следва ли невладеещия собственик да е осведомен (уведомен) за намерението за своене на имота като свой от владеещия несобственик. Необходимо ли е ново изрично уведомяване от владеещия несобственик спрямо невладеещия собственик на отделен поземлен имот, след извършване на делбата на общия имот на два отделни УПИ през 1983 г. Запазва ли действие предварителната уговорка от 1971 г. между първоначалните собственици на имота (родителите на И. и С. Кръстанови) и двете им деца – И. К. и С. К. относно началния момент на придобивната давност, след извършване на делбата през 1983 г., когато няма никаква промяна във фактическото положение относно владението на процесния недвижим имот. Твърди се, че въпрос № 1 и въпрос № 2 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д.№ 740/2011 г. на ВКС, І г.о., въпрос № 3 – в противоречие с Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр.д.№ 14/2006 г. на ВКС, І г.о., Решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д.№ 91/1996 г., Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. Въпрос № 1 от изложението е насочен към изясняване вида на действията, представляващи такива по осъществяване на владение, като елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, а въпрос № 2 - може ли за наличието на такова владение да се съди от поведението на неупражняващия фактическа власт собственик на имота. Преценката дали е налице владение или не е конкретна - с оглед всички обстоятелства по конкретното дело, затова не е възможно да се даде еднозначен отговор на така поставените въпроси. Този преценка е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, което не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК и не може да бъде обсъждано в това производство. Следва да се подчертае, че въззивното решение е постановено в съответствие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, което дава отговор на въпроса как се прилага институтът на придобивната давност и презумпцията по чл. 69 ЗС при съсобствен имот. В ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС са дадени общи указания, че за да придобие по давност чуждите идеални части, съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху вещта, трябва да превърне с едностранни действия държанието им във владение; че тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици; че завладяването на частите на останалите съсобственици трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяване на своене, както и че такова манифестиране на намерението не е необходимо, когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой. В тълкувателното решение не са дадени примерни действия, чрез които би могло да стане отблъскването на владението. В Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. е прието, че промяната в намерението за своене и демонстрирането на завладяването на чуждите идеални части от съсобствения имот може да се изрази в действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване, които се възприемат от съсобственика, на който се противопоставят, и който бездейства в периода на придобивната давност. В настоящия случай е прието, че изграждането на стопански постройки върху имота само по себе си не означава непременно намерение за владението му, с оглед останалите данни по делото. Отглеждането на насаждения в имота също не сочи на действия, надхвърлящи обикновеното ползване на съсобствения имот, затова приетото от въззивния съд, че не е налице придобиване по давност, не влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС. Въпросът за успешното противопоставяне на давностното владение не е свързан с неговите признаци, а с прекъсването на давностния срок по реда на чл. 116, б. „б” ЗЗД. По настоящото дело въпросът за прекъсване на придобивната давност въобще не стои, тъй като според решаващия извод на въззивния съд ищците, които се позовават на давността, нямат качеството на владелци. Третата група въпроси по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, като отговорът им изисква преценка на събраните по делото доказателства и установените с тях факти. Извършването на такава преценка на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. С оглед изхода от настоящото признасяне, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС – сумата 1 300 лв., представляваща договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия