Определение № 335 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4218/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Н., действаща като ЕТ „Н. 2 000 – Д. Н.“, [населено място] против Решение № 317 от 14 .0 7.2021 г. на ОС – Велико Търново по в. гр. д. № 932/202 0 г., с което е потвърдено решение № 351 от 2.11.2020 г. на РС - Горна Оряховица по гр. д. № 2134/2019 г., с което прието за установено по иска на Производствено потребителна кооперация "Наша земя 2002",с. Писарево, че касаторът не е собственик на недвижим имот, подробно описан в решението и е отменен нот ариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № ...., том III, рег. № 1671/05.04.2018 г., дело № 256/2018 г. на Нотариус № 284 – НК, с район на действие Районен съд – Горна Оряховица.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на постановеното решение, а по същество за неправилност на същото поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1,т.1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Необходимо ли е провеждането доказването на исковата претенция на отрицателния установителен иск по чл. 124 ГПК да бъде пълно и главно ?

2. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по направено възражение за процесуална недопустимост на исковата претенция, при изрично направено възражение за това?

3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни ?

4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните ? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение №221/08.02.2016г. по гр.д. № 1453/2015г. на ВКС, I - во г.о.; решение №217/9.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV - то г.о.; решение №323/27.09.2012г. по гр.д. № 408/2011г. на ВКС, I - во г.о.; решение №92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г. на ВКС, II - ро г.о.; решение №480/07.11.2011г. по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I - во г.о.; решение №142/30.03.2020г. по т.д. № 2970/2018г. на ВКС, I- во т.о. и решение №86/06.07.2020г. по т.д. № 761/2019г. на ВКС, II -ро т.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани пред него писмени и гласни доказателства ?

Като самостоятелно основание за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава и на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по касационната жалба – П. "Наша земя 2002",с. Писарево, с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Производството по делото е образувано по предявен отрицателен установителен иск за собственост, който иск е уважен от районния съд.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за наем от 01.11.2005г. П. "Наша земя", [населено място] е отдала под наем на ответника ЕТ „Н. 2 000 – Д. Н.“, за срок от две години ресторант в търговска сграда.

С протокол № 4/15.03.2014г. представители на П. „Наша земя“ в изпълнение решение на Общото събрание на кооперацията по протокол № 1 /10.01.2014г. предали на представители на П. „Наша земя 2002“ /ищец по делото/ нова търговска сграда, състояща се от ресторант, смесен магазин и магазин за хранителни стоки, както и стара търговска сграда.

На 01.10.2014г. между страните по делото бил сключен анекс към договора за наем от 2005г., с който било постигнато съгласие за продължаване срока на наемния договор с още една година – до 01.10.2015г.

Съдът е приел за установено също, че П. „Наша земя“ не се е пререгистрирала в срока по пар. 5г, ал.4 от ПЗР на ЗТТРЮЛНЦ и се счита заличена от 01.02.2017г.

С нотариален акт № 407, том III, рег. № 1671/05.04.2018 г., дело № 256/2018 г., ответникът е признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот в [населено място] и представляващ магазин за промишлени стоки от 317, 50 кв.м., находящ се на първи етаж на сграда на селкооп. Ответникът декларирал имота, като това е единствената данъчна декларация подадена за този имот.

За безспорно е прието, че от 2005г. ответникът упражнява фактическата власт върху имота. Въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели е прието за установено, че ответникът е извършвал за своя сметка ремонти в имота, като един от свидетелите сочи, че е присъствал на разговор между председателя на кооперацията Б. Б. и ответника за приспадане на разходите за ремонтите от дължимия се наем. За установено е прието също, че първоначално наетото помещение е функционирало като ресторант, а от 2017-2018г. е магазин за строителни материали и железария.

Въз основа на фактури, представени по приложеното гр. дело №2738/2017г. на Районен съд – Горна Оряховица, съдът е приел за установено, че ответникът е заплащал на ищеца уговорената наемна цена за периода м. октомври 2014г. - месец април 2015г. С влязло в сила решение по приложеното дело ответникът е осъден за заплати на ищеца дължимия се наем за ползването на процесния имот за периода 01.05.2015г. – 01.09.2017г.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че искът е допустим, а по същество е основателен.

По въведените от ответната страна доводи за недопустимост на иска, въззивният съд, позовавайки се на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, е направил извод, че искът е допустим. Изложени са мотиви, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна. В този случай ищецът е длъжен да докаже фактите, обуславящи правния му интерес, като при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по предявения отрицателен установителен иск подлежи на прекратяване. Това важи само в случаите, когато ищецът обосновава правния си интерес с твърдения, че е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие имота при отричане правата на ответника. Посочено е, че когато ищецът обосновава правния си интерес с твърдение, че е собственик на имота, както в настоящия случай, то доказването, че спорното право му принадлежи е въпрос не на процесуална, а на материалноправна легитимация- въпросът за титулярството на правото на собственост обуславя произнасяне по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху спорния имот.

По същество въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал, че е собственик на спорния имот на основание давностно владение. Съдът е изложил мотиви, че ответникът се позовава на изтекла в периода 2005г. -2015 г. придобивна давност и трябва да установи фактите, от които правото на собственост би се породило. В случая ответникът е придобил фактическата власт върху имота през 2005г. въз основа на договор за наем, сключен с П. „Нова земя“ [населено място]. Когато фактическата власт се осъществява въз основа на облигационно правоотношение с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт представлява държане. За поставяне началото на давностния срок за придобиване на имота е необходимо държателят да започне да осъществява владение върху него. Такива действия не са доказани. Установените от гласните доказателства ремонтни работи в имота, извършени от наемателя, не могат са бъдат квалифицирани като владелчески. През 2014г. ответникът е сключил договор за наем с ищеца, с което е признал факта, че държи имота за друг. С влязло в сила решение по гр.д. № 2738/2017г. по описа на РС- Горна Оряховица, е било установено съществуването на наемно правоотношение между страните за периода 01.05.2015г.- 01.09.2017г., поради което и не може да се приеме, че ответникът е владял имота в този период. В заключение съдът е направил извод, че не са налице предпоставките на чл. 79 ЗС за придобиване собствеността върху имота на основание давностно владение.

При тези мотиви на съда не е налице основанието на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя правният въпрос дали е необходимо доказването на исковата претенция на отрицателния установителен иск по чл. 124 ГПК да бъде пълно и главно.

Поставеният правен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора. В мотивите си въззивният съд е приел, че при предявения отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, обуславящи правния му интерес от предявяването на иска, а в тежест на ответника е да докаже, че е придобил правото на собственост на соченото от него придобивно основание. Това разрешение относно правилата за доказване е съобразено с приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Произнасяйки се по основателността на иска, въззивният съд е посочил кои факти счита за установени и кои не в съответствие с практиката на ВКС за разпределяне на доказателствената тежест по отрицателния установителен иск.

По втория правен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът е относим към настоящия спор, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС -въззивният съд е изложил мотиви по въведеното възражение за недопустимост на иска, приемайки, че същият е допустим, като се е съобразил с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, според която при предявен отрицателен установителен иск за собственост, ако ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, то доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос не на неговата процесуална, а на материалноправната му легитимация. Когато съдът се произнася по въпроса за принадлежността на правото на ищеца, това налага произнасянето по съществото на спора, защото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот.

Третият и четвъртият правен въпрос са относно задължението на съда да се произнесе по доводите и възраженията на страните. Касаторът обосновава въпросите с доводи, че не са обсъдени свидетелските показания, от които се установява, че ответникът по иска от 2005г. е установил владение върху имота, манифестирал е намерението си пред общността и пред П. „Наша земя“, а кооперацията не е предприела действия за прекратяване на това фактическо положение.

Въпросът е от обуславящо значение за изводите на съда, като по него не се констатира съдът да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС вкл. и цитираната от касатора, според която в решението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани и относими към спора доказателства, като извърши преценка на достоверността и доказателствената им сила. Обжалваното решение не противоречи, а напротив- напълно съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е направил анализ на всички събрани доказателства и се е произнесъл по доводите и възраженията на ответника, включително по доводите на ответника за недопустимост на предявения иск, както по въведеното от него възражение, че е придобил собствеността на основание давностно владение. Съдът подробно се е аргументирал защо намира, че ответникът не е собственик на имота. Посочил е, че установената през 2005г. фактическа власт на основание договор за наем не може да се приеме за начало на осъществявано давностно владение, тъй като ответникът е бил държател, а не владелец на имота, че не е доказано извършване на действия, от които да се направи извод, че е започнал да владее имота, че през 2014г. / преди да изтече 10 годишният давностен срок, на който се позовава ответникът/ е сключен договор за наем между страните по делото, с който ответникът отново е признал, че държи имота за другиго.

По петия правен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, защото е неотносим към настоящия спор. Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, както и не са правени доказателствени искания от страните. Напротив, изрично във въззивната си жалба ответникът по делото е заявил, че няма да сочи доказателства, като изявление в същия смисъл е направено и от процесуалния му представител в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание.

Не се установява и поддържаната от касатора очевидна неправилност ,като основание за допускане до касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението - няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание, постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 250 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,