Определение № 3396 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4013/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Асеновград, представлявана от кмета д-р Х. Г., чрез процесуалния представител старши юрисконсулт М. М., срещу решение № 971 от 10.07.2024г. по в.гр.д.№1103/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 90 от 13.02.2024 г. по гр. д. № 387/2023 г. на Асеновградския районен съд, е уважен предявеният от И. Б. М. срещу касатора установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответната община, че ищецът е собственик на ПИ с КИ ***по КК на [населено място], целият с площ 316 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска територия, нтп за земеделски труд и отдих, при съседни ПИ: ***, ***, ***на основание придобивна давност. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като постановеното от въззивния съд решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009 г. на ВКС, I г. о. и в ТР № 9/07.11.2012 г. по т.д. № 9/12 г. на ОСГК на ВКС, без да са формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси от обуславящо изхода на спора значение. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. Б. М., чрез процесуалния си представител адвокат А. Д. от АК-Пловдив, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по предявен от И. Б. М. срещу Община Асеновград положителен установителен иск за собственост по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрени със заповед № 300-5-52/08.07.2004г. на изп. директор на АК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот от 23.09.2010г., м. „К.“, незастроен, целият с площ 316 кв.м., трайно предназначение: земеделска територия, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих /съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ/, при съседни поземлени имоти с №№ ***, ***, ***на основание придобивна давност. Констатирано е, че в приетата като писмено доказателство скица на процесния поземлен имот № 15-14476/14.12.2022г., е отразено, че няма данни за собствеността на имота. В удостоверение изх. № 94- 11-25/1/03.02.2023г., издадено от Община Асеновград, е отразено, че за процесния имот е съставен Акт за частна общинска собственост № 7789/27.01.23г. Имотът е с номер ***по плана на новообразуваните имоти на м. „К.“ в землището на кв. ***, одобрен със заповед № 696/15.12.2004г. на Областен управител - [населено място] и в разписната книга към него е записан като собственост на Община Асеновград.Актът за общинска собственост бил съставен на основание писмо на Областен управител гр. Пловдив, с което на всички общини било указано да се предприемат действия за актуването на имотите частна общинска собственост, във вр. с решение № 3/24.02.2022г. на Конституционния съд на Република България.В акт за частна общинска собственост № 7789/27.01.2023г., е отразено, че е издаден на основание чл. 56, ал.1, чл. 2, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 3, ал. 3 ЗОС, чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ, Заповед № 696/15.12.2004г. на Областен управител гр. Пловдив за одобряване плана на новообразуваните имоти в местност „К.“ в землището на кв. ***. По делото са събрани гласни доказателства като от показанията на свидетеля А. С., кум на ищеца, е установено, че знае за процесния имот, находящ се над ***.Ходил е там с багер преди четири години да чистят пътя, заравнил го, защото преди това имало само пътечка до имота.В началото оградата на имота била от тръни, а преди 4-5 години помагал на ищеца да сложат нови колони и ограда от мрежа. Ищецът гледал там кошери, оставени от баща му, в продължение на повече от 10 години.Имало овощни дръвчета - ябълки и сливи, садени от ищеца, сега засадил и по-млади дръвчета.Заявил, че преди ищеца никой не ползвал този имот, знаел, че е на родителите на ищеца, защото преди това баща му гледал там пчели. Посочил, че през събота ходел там и не знаел някой да е претендирал за собствеността на имота, през него минавала ВиК тръба и ищецът отглеждал там зеленчуци. Свидетелят Г. Л., работел във „ВиК Пловдив“ ЕООД, познавал ищеца над 20 години, знаел и имота му в кв. ***, под езерото Руен.Заявил, че миналата година му прекарали тръба за водата, имало и теч, в горния край на имота имало и чешмичка.Засаден бил с овощни дръвчета - ябълки, сливи и круши, имало и кошери.Оградата била нова, а преди била от тръни.И. редовно чистел имота.Отдавна знаел, че имота е негов, с площ 500-600 кв.м., но от кой му е наследство не знаел. Ходил да му помага да косят тревата.Докато е бил там никой не е предявявал претенции за имота.И. също не му е споделял някой да има претенции, той си го владеел над 15 години. Въззивният съд приел от правна страна, че придобиването на правото на собственост върху земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, поради което съответната община носи тежестта да докаже наличието на предпоставките за придобиване на имота на това основание.Приел е, че в случая не са налице основанията по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ за придобиване право на собственост от общината, тъй като не е установено процесният имот да е бил включен в ТКЗС, ДЗС и липсват данни за обобществяването му.Няма данни да е бил актуван за държавен и за заявени реституционни претенции.Изложени са мотиви, че актът за общинска собственост, независимо че в него е посочено правното основание, на което е съставен, не създава права.След като имота не е общинска собственост, не се прилага мораториума за придобиване по давност на държавни и общински имоти, предвиден в § 1 ЗДЗС и е възможно такъв имот да бъде придобит по давност. Прието е, че показанията на разпитаните по делото свидетели не съдържат противоречия, а взаимно се допълват, непосредствени са, като еднозначно установяват, че ищецът е упражнявал фактическа власт с намерение за своене повече от 10 години. Взето е предвид, че същият е оградил имота, засаждал е дръвчета в него, поставил е кошери с пчели, изградил е път до него, респ. позовал се е на изтекла придобивна давност в негова полза, като е подал молба за признаването му за собственик по реда на чл. 587, ал. 2 от ГПК. Въз основа на горното е прието, че е осъществен фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС и ищецът е придобил собствеността на процесния имот на оригинерно основание чрез осъществено явно, спокойно и непрекъснато владение в изискуемия от закона срок. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Макар и на касатора да са били дадени изрични указания от въззивния съд за прилагане на изложение, обективиращо основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК с обосноваване на правния въпрос, с оглед на който се иска допускане на касационното обжалване /разпореждане №3439 от 12.08.2024 г./, такова по същество липсва. Според т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК, правният въпрос, който обуславя допускането на касационното обжалване, следва да е принципен и насочен към установяване на действителния смисъл и съдържание на приложима по делото материалноправна или процесуалноправна норма, която въззивният съд е приложил или е игнорирал при формулиране на правните си изводи. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение.Изложеното е формално основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Независимо от изложеното по-горе следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на спора въпрос за доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост.Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/ 2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното, като държавата, респ. общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът /решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/ 2012 г., ІV г.о./. Това обаче е вярно само в случаите, когато в акта за държавна или общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от държавата или общината. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай/, същият няма легитимиращо действие относно правото на собственост, тъй като собствеността се придобива само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени /решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 3533/ 2016 г. на ІІ г.о./. Само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 51/13 г. на ІІ г.о./. По тези съображения, като е приел, че съставеният акт за частна общинска собственост, в който не е посочено конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността от общината, не освобождава последната да докаже основанието, на което е придобила актувания имот, въззивният съд се е произнесъл съобразно константната практика на ВКС/решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/ 2010 г. на І г.о./. В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства както за размера на уговореното между него и процесуалния му представител възнаграждение, така и за неговото заплащане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение