Определение № 5181 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 170/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Я. К. от СГП, която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 5104 от 06.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2663/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 13421 от 24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 18340/2022 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Я. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени следствие на незаконосъобразно повдигнато и поддържано обвинение, ведно със законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за времето от датата на подаване на исковата молба - 05.04.2022 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1523,61 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 04.04.2019 г. до 04.04.2022 г. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен, като е нарушен принципът за справедливо обезщетяване, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част, за отхвърляне изцяло на заявените претенции за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди и лихви, алтернативно за намаляване размера на присъденото обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Какъв е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.; 2/ „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ – твърди се отново противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г.о. и решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г.о.; 3/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата?“ – сочи се наличие на противоречие с изложеното в т. II от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете на IV г.о. Ответникът по жалбата Т. Я. К. не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – претърпени загуби от заплатено адвокатско възнаграждение на адв. Паулина Китанова за защита в наказателното производство, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1523,61 лева, представляваща мораторна лихва) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че с постановление за привличане на обвиняем от 20.04.2012 г., предявено на 10.05.2012 г., по ДП № 15025/2012 г., по описа на 04 РУП – СДВР, Т. Я. К., е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършено престъпление по чл. 201 НК; по отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“; обвинителният акт е внесен в СРС на 08.06.2012 г., като по образуваното дело са проведени 3 открити съдебни заседания и с присъда от 25.11.2013 г., постановена по НОХД № 10725/2012 г. по описа на СРС, ищецът е признат за виновен по повдигнатото му обвинение; последният е обжалвал присъдата като с решение № 352 от 25.03.2015 г., постановено по ВНОХД № 3908/2014 г. на СГС, същата е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд; при новото разглеждане на делото в първата инстанция са проведени 7 съдебни заседания, като с присъда от 21.03.2018 г. по НОХД № 5007/2015 г. на СРС, Т. К. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Въззивният състав е констатирал, че съгласно представената справка от централизираната информационна система на следствените служби, в същата се съдържат данни за други висящи и приключени наказателни производства срещу Т. К., а видно от приложеното свидетелство за съдимост, същият е осъждан. Съобразил е също, че съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв. Китанова, между страните е уговорено възнаграждение за защита в наказателното производство в размер на 300 лева, платено в брой при подписването му. Отчел е също и събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Бонев и К.а, от които е приел за установено, че след като му било повдигнато обвинение, ищецът не излизал от вкъщи около 4-5 месеца, чувствал се зле, роднините му започнали да го отбягват; към настоящия момент случилото се му тежи и не му е удобно да го обсъжда. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са доказани по основание - в случая е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда; ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди, които са необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение. При съобразяване с постановките в т. 11 от ПPВС № 4/1968 г. и с т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и практика на ВКС по сходни казуси, въззивната инстанция е приела, че правно релевантните обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин последното се е отразило на ищеца, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му. Приел е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането; размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия; от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно посочените критерии за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, че: ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 8 години - т. е същото се явява „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; към момента на привличането му като обвиняем е бил на 24 години; от момента на предявяване на постановлението за привличането му като обвиняем до постановяването на оправдателната присъда е изминал продължителен период от 5 години и 11 месеца и 2 дни; спрямо ищецът е била взета мярка за неотклонение, макар и най-леката такава; същият е имал безукорно поведение, като се е явявал на всички открити съдебни заседания и с поведението си не е ставал повод за отлагане на делото; в резултат на воденото наказателно производство, ищецът е търпял вреди – психически стрес, притеснения за изхода на наказателното производство, неудобство от близките си. Посочените обстоятелства и конкретното им проявление по делото съдът е посочил като обуславящи по-висок размер на обезщетение. От друга страна, е отчел че: наложената мярка за неотклонение е най-леката такава, като по отношение на ищеца не са били вземани други мерки за процесуална принуда; обвинението не е било публично разгласявано; липсват наведени твърдения за влошаване здравословното съС.ие на лицето, както и данни за настъпването на неимуществени вреди над обичайните такива; към този момент ищецът вече е бил осъждан. Тези обстоятелства, макар и по-малобройни, е отчел като сочещи на по-нисък размер на процесното обезщетение. Предвид установените по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният състав е формирал извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди възлиза на сумата от 5000 лева. Относно иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е посочил, че при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно дължимостта на обезщетението за забава е от влизането в сила на оправдателната присъда. Изложил е съображения, че в случая присъдата е влязла в сила на 06.04.2018 г., поради което от тази дата до посочената от ищеца – 04.04.2022 г., се дължи мораторна лихва върху главницата от 5000 лева за неимуществени вреди. Предвид релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, е посочил, че давността в случая е прекъсната, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.04.2022 г. С оглед приложимостта на специалната 3-годишна давност, е приел, че погасени по давност са вземанията за лихви, чиято изискуемост е настъпила преди 04.04.2019г. При тези данни въззивният съд е определил лихва за забава върху главницата от 5000 лева за периода от 04.04.2019 г. до 04.04.2022 г. в размер на сумата от 1523,61 лева. Приел е за дължима и законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане. По отношение на претенцията за претърпени имуществени вреди, въззивната инстанция е намерила, че от страна на ищеца са ангажирани доказателства – договор за правна защита и съдействие за реално извършени разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева в производството по НОХД № 10725/2012 г. по описа на СРС и същите подлежат на обезщетяване. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Следва да се посочи, че не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид тежестта на повдигнатото в случая обвинение, което е за тежко умишлено престъпление; възрастта на ищеца към момента на привличането му като обвиняем; безукорното поведения на последния в хода на наказателното производство; продължителният период от време до постановяване на оправдателната присъда; взетата мярка за неотклонение; характерът на претърпените вреди. Противно на доводите на жалбоподателя, в случая въззивният състав при определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение се е съобразил и със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизането в сила на оправдателната присъда. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът не е подал писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирал присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,