Определение № 206 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 6392/29.07.2024 г. на Е. Х. С., чрез процесуалния представител адвокат Д. И., и частна касационна жалба с вх. № 6143/17.07.2024 г. на Е. Х. С., В. К. С., Е. А. С.-Ф., Е. А. С., Д. А. О., П. А. О., С. П. О., Б. В. Г., А. Л. Г., К. Г., Р. Г., И. Г., Е. Б. Г., чрез процесуалния представител адвокат П. Х., срещу определение № 242/01.07.2024 г. по ч. гр. д. № 270/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив. В жалбите се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частните касационни жалби са приложени изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението към самостоятелната си частна касационна жалба Е. С. твърди, че сочените основания са налице по следните въпроси: 1. Относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК; 2. Приложима ли е хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК по дела, които завършват със съдебен акт – определение, а не решение, поради прекратяване на производството поради отпадане на правния интерес след завеждане на делото; 3. Какви са условията за прилагане на нормите на чл. 78, ал. 4 и ал. 9 ГПК и могат ли да бъдат прилагани по аналогия; В изложението към частната касационна жалба на останалите жалбоподатели се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: по производство, започнало по вина на ответника и по което той не е признал иска, но последващи негови действия са довели до прекратяване на производството с изход в полза на ищеца, следва ли ищецът да бъде осъден да поеме разноските по делото, заведено по вина на ответника. Ответникът по жалбите „Миротрейд“ ЕООД, чрез адвокат Н. А., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК, счита, че частните касационни жалби са неоснователни, а определението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е отменено определение № 682/13.03.2024 г. по гр. д. № 1122/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на ответника „Миротрейд“ ЕООД за изменение на определение № 3053/22.12.2023 г., постановено по същото дело, в частта за възложените върху дружеството разноски. Вместо него е постановено друго, с което е отменено определение № 3053/22.12.2023 г. по гр. д. №1122/2023 г. на ОС-Пловдив в частта, с която „Миротрейд“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. С. сумата 3480,12 лева, а на останалите ищци сумата 6000 лева за направените по делото разноски. По отношение на ответника „Алкос Транспорт“ ЕООД определението, с което производството по делото е прекратено и са присъдени разноски, е влязло в законна сила. Въззивният съд е приел за установено, че пред Окръжен съд - Пловдив е образувано гр. д. № 1122/2023 г. по предявените от Е. Х. С., В. К. С., Е. А. С.-Ф., Е. А. С., Д. А. О., П. А. О., С. П. О., Б. В. Г., А. Л. Г., К. Г., Р. Г., Ив Г. и Е. Б. Г. против „Миротрейд“ ЕООД и „Алкос Транспорт“ ЕООД отрицателни установителни искове за признаване на установено по отношение на ищците, че ответниците не са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1, за квотата над 299/1368 ид. ч. С определение № 3053/20.12.2023 г. съдът е прекратил образуваното пред него производство поради недопустимост на предявените отрицателните установителни искове, с оглед отпадането на правния интерес на ищците от поддържането им. Първоинстанционният съд е осъдил ответниците „Миротрейд“ ЕООД и „Алкос Транспорт“ ЕООД да заплатят на ищците В. К. С., Е. А. С.-Ф., Е. А. С., Д. А. О., П. А. О. и С. П. О. сумата 6 000 лв., а на ищцата Е. Х. С. - 3480, 12 лева - направени разноски по делото. Установено е, че преписи от исковата молба са изпратени на ответниците, като в депозирания от „Миротрейд“ ЕООД отговор на исковата молба се съдържа искане за прекратяване на производството поради отпадане на правния интерес на ищците. Посочено е, че след сключване на двете прехвърлителни сделки, за които са наведени твърдения, че засягат правата на ищците, оформени в нотариален акт № 150, т. II, рег. № 3478, д. 323/2022 г. и нотариален акт №151, том II, рег. № 3479, д. № 324/2022 г., и след образуване на делото нотариус Р. С. е издала нотариален акт № 195 от 09.06.2023 г. за поправка на нотариален акт № 150/2022 г. и нотариален акт № 196 от 09.06.2023 г. за поправка на нотариален акт № 151/2022 г. В поправените актове е посочено, че прехвърлените идеални части са само от притежаваните от продавача „Алкос Транспорт“ ЕООД 299/1368 ид. ч., а не от целия имот. Първоинстанционният съд е приел, че към момента на подаване на исковата молба – 29.02.2023 г., за ищците е съществувал правен интерес от предявяването на отрицателните установителни искове за собственост, с оглед сключените сделки, обективирани в нотариалните актове №150 и №151, легитимиращи „Миротрейд“ ЕООД като собственик и на части от имотите, принадлежащи на ищците. С оглед тези констатации сторените по делото разноски са присъдени в полза на ищците. Въззивният съд от своя страна е приел, че хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение, тъй като спорът не е разрешен по същество, а производството е прекратено поради отпадане на правния интерес от предявените искове за ищците. Ето защо е без правно значение дали ответникът „Миротрейд“ ЕООД е дал повод за завеждане на делото или е признал иска. Действащата процесуална уредба относно разпределението на разноските по делата не дава основание за присъждане им на ищеца в случаите, когато делото е прекратено поради отпаднал след завеждането му правен интерес от предявения иск. Посочено, че дори да се приеме, че нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК е приложима и в случаите на прекратяване на делото, то в конкретния случай не са налице предпоставките за осъждане на ответника „Миротрейд“ ЕООД за заплащане на направените разноски. Въззивният съд е констатирал, че по отношение на първото условие относно даване на повод за завеждане на делото, ищците са навели твърдения в исковата молба, че в нотариалните актове от 2022 г. е записано, че продавачът „Алкос Транспорт“ ЕООД е прехвърлил на купувача „Миротрейд“ ЕООД идеални части от цялата собственост върху процесните имоти, вместо само от притежаваните от него 299/1368 ид.ч., придобити с постановление за възлагане от 29.09.2021 г. От представените от ответника „Миротрейд“ ЕООД доказателства е установено също, че по инициатива на „Алкос транспорт“ ЕООД и „Миротрейд“ ЕООД е образувано и проведено производство за поправка по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК на процесните нотариални актове, посочени от ищците като засягащи правата им на собственост. В поправените нотариални актове № 195 и № 196 от 09.06.2023 г. нотариусът е удостоверил, че прехвърлителят „Алкос Транспорт“ ЕООД притежава ид.ч. от всеки от двата самостоятелни обекта, а в съставените нот. актове от 2022 г. съответната ид.ч. от обектите е изпусната, поради което е налице фактическа грешка, която следва да се отстрани. Съдът е приел, че в настоящия случай не се касае за съзнателни волеви действия на страните по двете сделки, а за фактическа грешка на нотариуса при изповядване на всяка от тях. Установено е, че поправката е извършена едва след завеждане на делото от ищците, близо една година след сключване на сделките, но съдът е посочил, че в закона не е предвиден изричен срок, в който следва да се извърши поправка на нотариален акт, като не се касае и за изменение на волята на страните, а за поправка на допусната фактическа грешка, в какъвто смисъл е констатацията на нотариуса. Именно тази фактическа грешка е станала формален повод ищците да считат правото си на собственост за нарушено или смутено. Допълнено е, че препис от заведената на 29.03.2023г. искова молба е връчен на 12.06.2023 г. на „Миротрейд“ ЕООД, към която дата поправката вече е била извършена. Направен е извод, че макар и исковата молба да е вписана на 02.06.2023 г., с действията по иницииране на поправка на нотариалните актове ответниците са целели именно да избегнат спор относно собствеността на имота. По отношение на втората предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК е посочено, че „Миротрейд“ ЕООД не е направило изрично признание на иска по смисъла на чл. 237 ГПК, но доколкото същияг е бил недопустим поради отпадане на правния интерес, такова признание би било безпредметно. Прието е още, че с посочването в отговора на исковата молба, че при оформянето на нот. актове за процесните прехвърлителни сделки нотариусът е допуснал техническа грешка, която е поправена чрез съставените по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК нот. актове, на практика са признати правата на ищците над посочените 299/1368 ид. ч. В заключение въззивният съд е приел, че върху ответника „Миротрейд“ ЕООД не следва да се възлагат сторените от ищците разноски, тъй като дружеството не е дало повод за завеждане на делото и с позицията си в подадения отговор на исковата молба на практика е признал правата на ищците, отричайки единствено наличието на процесуалните предпоставки за реализацията им по съдебен ред. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното: Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Налице е посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения от касаторите въпрос, уточнен и конкретизиран съобразно правомощието на касационната инстанция (т. 1, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС) относно приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК в случаите на прекратяване на делото поради отпаднал правен интерес от поддържането на иска при положение, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, но този повод отпадне в хода на висящия процес. Съгласно установената практика на ВКС, включително посочената от касаторите такава /определение №626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. №275/2010 г., IV г.о. и определение №31/06.02.2020 г. по гр.д. №2017/2018 г., IV г.о./, правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуалните действия и за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. Правото на разноски е признато на страните и при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. При прекратяване поради недопустимост на иска, както и при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството се възлагат на ищеца. В случаите на отказ от иска поради настъпили след предявяването му, независещи от ищеца, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право или водещи до отпадане на правния интерес от неговата защита, отговорен за разноските е ответникът по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, с оглед на обстоятелството, че извънпроцесуалното поведение на ответника е повод както за завеждане на делото, така и за неговото прекратяване. Изводите на въззивния съд, че ответникът “Миротрейд“ ЕООД не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е извършил съзнателни волеви действия, с които да оспори собствеността на ищците, са неправилни. Видно от данните по делото, поправките от нотариуса по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК на фактически грешки в нотариалните актове, обективиращи сделките на замяна и покупко-продажба на идеални части от процесните имоти, са извършени след предявяване на иска от страна на ищците и след вписване на исковата молба. Нотариалният акт, като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила, удостоверява фактите, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката или техните представители пред нотариуса, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт. Ето защо съдът е обвързан да приеме за установен фактът, че страните по прехвърлителните сделки са запознати с тяхното писмено съдържание до доказване на противното. Въпреки това знание за допуснати фактически грешки, дружествата са предприели действия по отстраняването им едва след оспорването по исков ред от страна на ищците на размера на прехвърлените права, предмет на сделките. При това положение, настоящият съдебен състав счита, че извънпроцесуалното поведение на ответнното дружество е дало повод както за завеждане на делото, така и за неговото прекратяване, поради което сторените от ищците разноски следва да му бъдат възложени. Следва да се посочи, че в случая ответниците са двама. Първоинстанционният съд е възложил разноските на двамата ответници, като ги е осъдил общо да заплатят на ищците адвокатски възнаграждения и държавни такси. При липса на конкретно посочване на отделните суми, дължими от всеки ответник, следва да се приеме, че се дължат поравно /не е налице хипотезата на солидарна отговорност/. При това положение предмет на настоящото производство е припадащата се на ответника “Миротрейд“ ЕООД 1/2 част от общите разноски на ищците /за ищцата Е. С. това са 540 лева – 1/2 от заплатените такси и 1200 лева - 1/2 от заплатеното адвокатско възнаграждение, а за останалите шестима ищци – 3000 лева, представляващи 1/2 от разходите за адвокатско възнаграждение/. По отношение на възложената останала 1/2 част от разноските на втория ответник, определението на първоинстанционния съд е влязло в сила. Основателно е възражението на ответника „Миротрейд“ ЕООД по чл.78, ал. 5 ГПК за прекомерност на поисканите разноски. При определяне размера на възнаграждението от съда следва да бъдат отчетени фактическата и правна сложност на делото и осъществената правна защита. След съобразяване на материалния интерес, вида на спора, повдигнат пред Пловдивския окръжен съд, извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, може да се определи размер на адвокатско възнаграждение за защитата пред първата инстанция по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразено с посочените критерии, адвокатското възнаграждение, дължимо на В. С., Е. С.-Ф., Е. С., Д. О., П. О. и С. О., следва да се определи на 1500 лева, а това на Е. С. на 400 лева. В полза на Е. С. следва да бъдат присъдени и разноски от 540 лева за заплатените такси за първоинстанционното производство. Поради изложеното, въззивното определение, с което е отменено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 682/13.03.2024 г. по гр. д. № 1122/2023 на Окръжен съд – Пловдив и вместо него е постановена отмяна на определение № 3053/22.12.2023 г. по гр.д. № 1122/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив в частта за разноските, следва да се отмени като неправилно. Ответникът „Миротрейд“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на В. С., Е. С.-Ф., Е. С., Д. О., П. О. и С. О. 1500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, а на Е. С. – 940 лева, представляващи сторените от нея разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.