Определение № 3555 от 10.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2218/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, [населено място], подадена чрез юрисконсулт М. Т., срещу определение №917/10.04.2024 г. по ч.гр.д. №739/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260744/29.01.2024 г. по гр.д. №10573/2019 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на КОНПИ по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение по делото в частта му за разноските. С обжалваното определение е прието, че гр.д.№ 10 573/20 г. на СГС е образувано по искова молба от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество на обща стойност 507 977,50 лв. против Р. Д. М. и София И. М.. С постановеното на 01.09.23 г. решение съдът са отхвърлени исковете и ищецът е осъден да заплати сумата 17 450 лв., представляваща направени по делото разноски. С молба от 20.09.23г. жалбоподателят е поискал решението в частта за разноските да бъде изменено. С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането като е приел, че не е предвиден преклузивен срок за претендиране на направени по делото разноски. Възражението по чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ е прието за неоснователно, поради това че съображението на съда да отхвърли иска е не установяване на новооткрити факти, които ответниците са могли да посочат в съответните декларации пред комисията, а ново тълкуване на закона от ВКС. С исковата молба, по която е образувано делото, е направено искане от Р. Д. М. да бъдат отнети общо 467 322 лв., а от София И. М. - 71 503 лв. С решението по делото предявените искове са отхвърлени, поради което и на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответниците имат право да искат заплащане на направените по делото разноски. Съгласно чл.78, ал.5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната стрна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Предвид посочения по-горе материален интерес по делото съгласно чл. 7, ал.2, т. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към бр.7 на ДВ от 22.01.19 г., минималното възнаграждение, дължимо за защитата на Р. Д. М. е 10 876 лева, а на София И. М. – 2 675 лв., т.е. общо от ответниците за адвокатската защита са минимално дължими 13 542 лв. Видно от представените договор за правна помощ и разписка София И. М. е договорила и заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 5 200 лв. Видно от представените договор за правна помощ, Р. Д. М. е договорил и заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 9 800 лв. Общо двамата ответници са договорили и заплатили 15 000лв. който са присъдени от съда. Макар че договорената и заплатена и впоследствие присъдена от съда сума е с 1 458 лв. повече от дължимия минимален размер на предвиденото по наредбата адвокатско възнаграждение, този размер не е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото. Исковата молба, по която е образувано делото, е от 31 страници, съдържа изключителен по обем информация и изисква детайлно запознаване със същата. Представеният отговор е от 30 страници и съдържа подробен анализ на описаното в исковата молба, което налага значителен по обем работа. По делото са проведени осем открити съдебни заседания, което налага значително време за подготовка и явяване на процесуалния представител. Възражението, че адвокатът е защитавал двама ответници при една и съща фактическа обстановка, поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено, е неоснователно. Всеки от двамата ответници има защитим по делото материален интерес, за защитата на който е ангажирана и съответната адвокатска помощ. До същия резултат /присъждане на адвокатски хонорар за всеки от двамата ответници/ щеше да се стигне и в случай, че беше образувано отделно дело против всеки един от двамата ответници. В ГПК не е предвиден краен срок за претендиране присъждане на адвокатско възнаграждение. Позоваването в частната жалба на разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ няма каквато и връзка с развитието на спора по делото. Съгласно посочената разпоредба когато ответникът по съответния иск представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. В настоящия случай предявените искове от комисията са отхвърлени поради съображенията подробно изложени в мотивите на решението, които са възприети и от настоящия жалбоподател, с оглед неподаването от негова страна на въззивна жалба. В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите относно възможността да се присъжда адвокатски хонорар за двама и повече ответници, за които е предоставена идентична правна защита; за критериите за определяне на изплатеното адвокатско възнаграждение като прекомерно; за предпоставките за прилагане на чл.156, ал.6 ЗОНПИ и за начина на удостоверяване плащането на уговореното адвокатско възнаграждение. Твърди се, че обжалваното определение е очевидно неправилно, защото не е съобразено с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-438/22 г. на СЕС. Ответниците по частната касационна жалба Р. Д. М. и София И. М., двамата със съдебен адрес – [населено място], оспорват жалбата. Не претендират деловодни разноски. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касаторът обжалва определение на въззивен съд, което не е в отклонение от правилата, гарантиращи валидност и допустимост на съдебните актове. Касационното обжалване може да бъде допуснато ако са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. В случая обаче повдигнатите въпроси са неотносими, защото въпросът за предпоставките за прилагане на чл.156, ал.6 ЗОНПИ не е обсъждан от въззивния съд, а по останалите е съобразена задължителната практика на ВКС, включително и посочената от жалбапоподателя, както и решение от 25.01.2024 г. по дело №С-438/22 г. на СЕС. Според тях посочените в Наредба № 1/2004 г. минималните размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Обжалваното определение не е очевидно неправилно. От съдържанието му не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.