Определение № 52 от 18.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3748/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 266/01.07.2020 г. по гр. д. № 2880/2018 г. на Асеновградския районен съд по предявения от М. Р. А. срещу М. Р. А. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗНсл е намалено извършеното от Р. А. А. с н. а. № ..../2012 г. в полза на М. Р. А. дарение на недвижими имоти, като запазената част на М. Р. А. от наследството на Р. А. А. е възстановена с 38 149/118 050 ид. ч. от дарените имоти. С решение № 260858/01.07.2021 г. по в. гр. д. № 1705/2020 г. Пловдивският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение в частта относно идеалните части, в които се възстановява запазената част, като определил същите на 34 176.67/107 936 ид. ч., а в останалата част е потвърдил решението. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от М. Р. А., който иска то да бъде отменено при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Ответницата по касация М. Р. А. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: По делото е установено, че страните са наследници по закон - деца, на Р. А. А., починал на 02.05.2018 г. На 28.02.2012 г. с н. а. № ....Р. А. дарил на сина си - ответник по иска, жилищна сграда в [населено място] със застроена площ 91 кв. м., състояща се от две складови помещения, всяко с площ по 39 кв. м., и два жилищни етажа, всеки с площ по 80 кв. м. В отговора на исковата молба ответникът по иска /сега касатор/ е въвел твърдение, че цената по н. а. № ....../27.12.2000 г., с който ищцата закупила жилище в [населено място], е заплатена от родителите на страните, и същата следва да се приспадне от размера на запазената част на ищцата. Ответникът твърди също, че е спомогнал да се увеличи наследството, като е издържал наследодателя и е закупувал обзавеждане за жилището; при закупуването през 1993 г. от родителите му на имота, който впоследствие му е дарен, е заплатил половината от цената и е извършил множество подобрения в имота. Освен това твърди, че наследодателят е притежавал 25 броя поименни акции от ПФ „А. крепост“ АД, всяка с номинал 1 000 лева. Първоинстанционният съд е приел, че наследодателят на страните не е притежавал акции от търговското дружество към датата на откриване на наследството. За установяване приноса на ответника в закупуване на имота с н. а. № ......../1993 г. са представени декларации на страните по сделката, от които се установява, че продажната цена е 500 000 лева, а не посочената в нотариалния акт. Като кредитирал показанията на св. Д., че е дал пари в заем на ответника за закупуване на имот от него, първоинстанционният съд посочил, че в останалата им част, а именно, че ответникът е участвал в сделката и е закупил имот, показанията противоречат на събраните по делото писмени доказателства. При тези данни съдът приел, че не е установено влагането на получената в заем сума в закупуване на имота, поради което не е доказано ответникът да е заплатил половината от стойността му към датата на покупката, а именно 250 000 лева. Съобразно представено по делото заключение на вещо лице първоинстанционният съд приел, че за периода от 01.01.2004 г. до датата на откриване на наследството - 02.05.2018 г., необходимата сума за издръжка на наследодателя на страните е била 1 918.66 лева. Не е установено обаче наследодателят да е имал нужда от издръжка, нито нейният размер, не са установени неговите доходи, нито разходи извън обичайните. Като обсъдил и събраните гласни доказателства, съдът приел, че не е безспорно установено ответникът да се е грижил за баща си и да го е издържал. През 2011 и 2017 г. ответникът е правил парични преводи на баща си, но това само по себе си не доказва твърдението му, че е издържал изцяло наследодателя за посочения период. Във връзка с представена касова разписка за закупуване на климатична система съдът приел за неустановено къде е поставена същата и дали е ползвана от наследодателя. За недоказано първоинстанционният съд приел и твърдението ответникът да е извършвал подобрения в имота, дарен му впоследствие, които да са увеличили стойността на наследството. Поради изложеното първоинстанционният съд не приел за доказани възраженията на ответника да е спомогнал приживе на наследодателя за увеличение на наследството. Съдът посочил, че формите на увеличението не са дефинирани законодателно, но е безспорно, че то може да намери израз във всяко имуществено благо - труд, пари, грижи, ремонти и др. За да се приеме обаче, че съставлява увеличение, е необходимо да е реализиран актив на наследството, т. е. нещо в повече. При данните по делото съдът приел за неустановено претендираните дейности по грижите и издръжката на наследодателя да са довели до увеличаване стойността на имуществото на наследодателя. Освен това - дори и да е установено, че с дадените средства и помощ от ответника се е увеличила стойността на наследственото имущество, то е направено дарение на недвижим имот в полза на ответника, с което той е бил възнаграден от наследодателя. Следователно, не е налице още една от предпоставките на правопораждащия фактически състав на чл. 12, ал. 2 ЗНсл, а именно наследникът да не е възнаграден по друг начин. Във връзка с твърдението на ответника, че приживе наследодателят е дарил на ищцата сума, с която е закупен недвижим имот на нейно име с н. а. № ............/27.12.2000 г., ищцата е възразила, че имотът е закупен с нейни лични средства, получени след продажба на нейно лично имущество. Като обсъдил представената по делото нотариална покана от С. А. - майка на страните, до ищцата, и споразумението по гр. д. № 319/2010 г. на Асеновградския районен съд за прекратяване на брака между ищцата и Д. Р., както и записът в н. а. № ........../27.12.2000 г., първоинстанционният съд приел, че средствата, с които ищцата е закупила апартамент в [населено място], са ѝ дарени от родителите. Съдът приел за недоказано апартаментът в [населено място] да е на стойност, различна от посочената в нотариалния акт - 3 604 лева. Приел за недоказано и съждението на ответника, че е налице дарение не на парични средства, а на недвижим имот. Посочил, че, за да дарят на ищцата имот, родителите ѝ е следвало да притежават такъв; освен това дарението на недвижим имот е формална сделка, за каквато липсват твърдения и доказателства по делото. Съобразно изложеното при образуване на масата по чл. 31 ЗНсл първоинстанционният съд е приел, че не е установено налично имущество към смъртта на наследодателя, не е установено и същият да е имал задължения, не е доказано увеличаване на стойността на имуществото вследствие принос на ответника. Не са представени доказателства за сторени завещателни разпореждания от наследодателя. При установяване положението на дарения на ответника имот по време на подаряването първоинстанционният съд приел за установено, че ремонтите на жилищата сграда са правени приживе на наследодателя, от него, преди прехвърляне на имота, в какъвто смисъл са и отговорите на вещото лице, констатирало вида на извършените работи с оглед начина на извършването им, като за недоказани приел твърденията на ответника, че сградата е била в друг вид при извършване на дарението. Оттук съдът формирал извод, че положението на сградата към датата на дарението е било същото, както към датата на откриване на наследството. Съгласно кредитираното заключение на допълнителната техническа експертиза стойността на сградата към датата на откриване на наследството е 118 050 лева. Към тази стойност съдът прибавил дарението на парични средства в полза на ищцата, като е уважено възражението ѝ, че дарението е направено от двамата родители, но тъй като се изчислява стойността на наследствената маса, оставена от бащата, следва да бъде взета половината стойност или сумата от 1 802 лева. Така наследствената маса е остойностена на 119 852 лева. Страните, като деца на наследодателя, са наследници със запазена част от наследството, останало при смъртта му, в размер, определен от чл. 29, ал. 1 ЗНсл, на по 1/3, тъй като наследяват сами. 1/3 е и разполагаемата част за наследодателя съгласно същата разпоредба. Първоинстанционният съд е приел, че в случая чистият актив на наследството е нулев /към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал имоти; не е имал задължения и няма уважени претенции по чл. 12 ЗНсл, които да се извадят от стойността на притежаваното имущество/. Към него прибавил стойността на извършените дарения. Така стойността на наследството е равна на паричната стойност на дарените от наследодателя имоти и суми в общ размер на 119 852 лева - стойността на наследствената маса за целите на производството. Първоинстанционният съд посочил, че размерът на запазената част за всяка от страните, както и на разполагаемата част на наследодателя, е по 1/3 или в стойност по 39 950.66 лева. Ищцата е получила дарение от 1 802 лева, която следва да се приспадне, като се получава сумата 38 148.66 лева /за удобство в пресмятането е взета сумата 38 149 лева/, която не може да получи от наследството, или с която се накърнява нейната запазена част. Поради това и искът за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на наследодателя Р. А. се явява основателен, като извършеното дарение е намалено със стойността на накърняването. При разрешаване на въпроса как да бъде възстановена реално запазената част първоинстанционният съд счел, че с оглед размера на накърнената запазена част и стойността на дареното имущество не може да се отдели удобно част от имота, за да се допълни запазената част на наследника, която да отговаря на размера на накърнената запазена част. Тъй като стойността на наследствената маса е почти равна на стойността на дареното имущество, съдът приел, че е неприложима и разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗНсл, поради което и имотът не може да бъде задържан от надарения, който е наследник със запазена част. Съдът приел, че възстановяването на накърнената запазена част следва да се извърши чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследника, поискал възстановяването. Накърнената част за ищцата е 38 149 лева, поради което с тази сума следва да бъде намалено извършеното дарение, или в полза на ищцата следва да бъде възстановена запазената ѝ част от наследството, като бъде отделена дробна част от дарения имот в размер на 38 149/118 050 ид. ч. Въззивният съд също е приел, че родителите на страните са извършили дарение на сумата 3 604 лева на своята дъщеря и също прихванал сумата 1 802 лева по реда на чл. 30, ал. 1 ЗНсл. Относно твърденията за притежавани от наследодателя 25 броя поименни акции от ПФ „А. крепост“ АД въззивният съд взел предвид представената във въззивното производство справка от регистъра на „Централен депозитар“ АД, от която се установява, че Р. А. през м. юли 2003 г. е продал акциите си. Твърдението на ответника, че с подобренията, извършени в подарения имот, е увеличено наследството на баща му, въззивният съд квалифицирал като претенция по чл. 12, ал. 2 ЗНсл, при което положение съобразил указанията, дадени в т. 2б от Постановление № 7/28.11.1973 г. на Пленума на Върховния съд, според които наследникът, спомогнал да се увеличи наследството, може единствено да получи възнаграждение в имот или в пари, но приносът в увеличаването на наследството не води до уголемяване на определения със закона наследствен дял и затова не може да доведе до намаляване дела на другите наследници. По тези съображения въззивният съд посочил, че увеличението на наследството може да има значение само при определяне на наследствената маса по правилата на чл. 31 ЗНсл. Въззивният съд посочил, че по делото има данни ответникът да е извършвал подобрения по подарения му имот, изразяващи се в подмяна на дограма и изграждане на тоалетна на първия етаж. Конкретният момент обаче, когато тези подобрения са били извършени, е останал неустановен, тъй като св. Н., който е доставял и монтирал дограмата, твърди, че това е станало към края на 2012 г. /м. септември/, а дарението е направено през месец февруари същата година; св. И. твърди, че след 2012 - 2013 г. ответникът му показал как са обръщани прозорците след смяната на дограмата; че докато бащата на ответника е бил жив, ответникът е сменял дограма на сутеренния етаж, но в тази част показанията му противоречат на дадените от св. Н., който е доставил и поставил дограмата, поради което съдът не ги кредитирал в тази част. Съдът посочил, че останалите свидетели не установяват извършване на подобрения в процесния имот преди 2012 г. Въззивният съд приел за неустановено и твърдението ответникът да е участвал в заплащането на част от продажната цена на закупения през 1993 г. имот с н. а. № ........../13.05.1993 г. При така установената фактическа обстановка въззивният съд посочил, че следва се определи масата от всички имоти по чл. 31 ЗНсл. Доколкото не се твърди и не се установява наследодателят да е притежавал имущество към момента на смъртта си, то наследствената маса следва да се образува, като се вземе стойността на подарения имот към момента на откриване на наследството според състоянието към датата на дарението. В тази връзка съдът възприел заключението на техническата експертиза, прието във въззивното производство, което е съобразено и със събраните в същото производство други доказателства. В това заключение е посочена стойност на процесния имот по време на откриване на наследството, но в положението на сградата към деня на дарението от 106 134 лева, към която стойност следва да се прибави дарението от 1 802 лева, което прави наследствена маса в общ размер от 107 936 лева съгласно разпоредбата на чл. 31, изр. второ ЗНсл. Запазената част на ищцата, която предвид нормата на чл. 29, ал. 1 ЗНсл възлиза на 1/3 от наследството, е в размер на 35 978.67 лева, от която следва да се приспадне направеното в нейна полза дарение от 1 802 лева, както е указано в чл. 30 ЗНсл, което дава разлика от 34 176.67 лева или дарението следва да се намали с 34 176.67/107 936 ид. ч. Съобразно изложеното въззивният съд отменил първоинстанционното решение само относно коефициента на запазената част от 38 149/118 050 ид. ч. на 34 176.67/107 936 ид. ч., а в останалата част го потвърдил. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Като материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се сочат разпоредбите на чл. 31 ЗНсл, чл. 30, ал. 1 ЗНсл, чл. 22, ал. 1 СК от 2009 г., пар. 4, ал. 1 от ПЗР на СК от 2009 г., чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, чл. 18 ЗЗД, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Твърди се, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г., Постановление на Пленума на ВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г. - т.т. 2 и 3, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 70/26.03.2010 г. по гр. д. № 304/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 94/10.05.2010 г. по гр. д. № 1258/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 42/09.02.2012 г. по гр. д. № 376/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 35/15.04.2016 г. по гр. д. № 3415/2015 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 204/28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 219/12.02.2019 г. по т. д. № 2961/2017 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 188/21.02.2020 г. по гр. д. № 4295/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 126/31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, I-во г. о. В касационната жалба касаторът се е позовал и на решение № 8/05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I-во г. о. В т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в обжалваното решение. В настоящия случай ксаторът е посочил, че материалноправните въпроси са по приложението на чл. 31 ЗНсл, чл. 30, ал. 1 ЗНсл, чл. 22, ал. 1 СК от 2009 г., пар. 4, ал. 1 от ПЗР на СК от 2009 г., чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, чл. 18 ЗЗД, без обаче да е свързал тези норми със спецификата на разглеждания спор и без да е формулирал конкретни правни въпроси, изведени от решаващите изводи на съда, така, както това е разяснено в посочения тълкувателен акт. Ето по тази част от изложението не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това следва да се посочи, че въпросите относно имуществените отношения между ищцата и бившия ѝ съпруг Д. Р., разпитан като свидетел по делото, не са включени в предмета на спора, чието правно основание е чл. 30, ал. 1 ЗНсл. Произходът на средствата, с които ищцата е закупила по време на брака си жилище в [населено място], е обсъждан от съда в двете инстанции не с оглед статута на имота - дали е съпружеска имуществена общност или на основание трансформация е лична собственост на съпругата като придобит със средства, подарени ѝ от нейните родители, а само във връзка с твърдението на ответника, че цената от 3 604 лева по н. а. № ............../27.12.2000 г. е заплатена от родителите на страните и при формиране на наследствената маса същата следва да се приспадне от размера на запазената част на ищцата. Поради това в случая не намират приложение разрешенията, дадени в Постановление на Пленума на ВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г. - т.т. 2 и 3, решение № 94/10.05.2010 г. по гр. д. № 1258/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 126/31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, II-ро г. о. Неотносимо към спора е и решение № 42/09.02.2012 г. по гр. д. № 376/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., с което е разрешен въпросът кога е налице окончателен договор за продажба на недвижим имот с оглед значението на клаузата, че цената на имота няма да бъде платена веднага. Останалите представени от касатора решения не обосновават поддържаното от него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така, според решение № 70/26.03.2010 г. по гр. д. № 304/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., за размера на увеличението, претендирано по чл. 12, ал. 2 ЗНсл, е от значение не колко е изразходвал наследникът в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество. В разглеждания случай съдът не се е отклонил от тази съдебна практика, тъй като е приел за недоказано твърдението ответникът да е извършвал подобрения в имота, дарен му впоследствие, които да са увеличили стойността на наследството, нито претендираните дейности по грижите и издръжката на наследодателя да са довели до увеличаване на стойността на имуществото. Въззивният съд не се е отклонил и от практиката по решение № 35/15.04.2016 г. по гр. д. № 3415/2015 г. на ВКС, I-во г. о., и по решение № 204/28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г. на ВКС, I-во г. о., в които е застъпено принципното становище, че разпоредбите относно формиране на наследствената маса са императивни, като съгласно чл. 31 ЗНсл даренията се прибавят според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им по време на откриване на наследството, а когато ищецът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е наследник със запазена част, изравняването следва да стане по правилото на чл. 36, ал. 2 ЗНсл. Видно от мотивите на съда в двете инстанции, тези принципни постановки са спазени. Касаторът поддържа, че при формиране на наследствената маса следва да се вземе предвид половината от пазарната стойност на апартамента, закупен от ищцата с н. а. № .........../27.12.2000 г., т. е. 26 720 лева, а не половината от цената, на която е придобит имотът, т. е. 1 802 лева, тъй като се касае не за дарение на пари, а за дарение на недвижим имот. Предвид данните по делото и закона - липса на сделка, извършена във формата по чл. 18 ЗЗД, подобна теза не може да бъде споделена. В решение № 188/21.02.2020 г. по гр. д. № 4295/2018 г. на ВКС, I-во г. о., е направено разграничение между хипотезите на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 12, ал. 2 ЗНсл, какъвто въпрос не стои за разрешаване по настояшото дело. От посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК могат да бъдат изведени процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен, и за приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от посочената съдебна практика. Във въззивната жалба, подадена от ответника по иска /сега касатор/, е изложено оплакване, че докладът по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд е неточен и непълен и са направени доказателствени искания за събиране на доказателства, които не са били събрани в първоинстанционното производство. В откритото съдебно заседание, проведено на 27.10.2020 г., въззивният съд е констатирал, че районният съд изключително пестеливо е указал доказателствената тежест на страните, като се е задоволил само с това да посочи, че ищецът следва да докаже твърденията си, направени в исковата молба, а ответникът - възраженията в отговора си; че не е указал конкретно кои обстоятелства следва да установи дадената страна, поради което при изготвяне на доклада е допуснато процесуално нарушение по смисъла на 266, ал. 3 ГПК, което обосновава допускането на доказателства във въззивното производство. По тези съображения въззивният съд е уважил доказателствените искания на въззивника и е допуснал експертиза за пазарната стойност на имота, закупен от ищцата, към датата на придобиването, а впоследствие - допълнителна експертиза за пазарната цена на имота към датата на откриване на наследство в състоянието към датата на придобиването; експертиза относно наличието на акции на името на наследодателя в ПФ „А. крепост“ АД /впоследствие въззивникът се е отказал от тази експертиза/ и свидетел относно извършени подобрения в имота, предмет на дарението; приети са и писма от „А. крепост“ АД и от Централен депозитар АД; приета е и експертиза за пазарната цена на дарения имот към датата на откриване на наследството според положението на имота към датата на дарението. Уважавайки доказателствените искания на въззивника и събирайки тези доказателства, които не са били събрани в първоинстанционния съд поради непълен доклад, въззивният съд е процедирал в сътоветствие с разрешението, дадено в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 8/05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I-во г. о., посочено в касационната жалба /решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, I-во г. о., на което касаторът се позовава, е прието преди постановяване на тълкувателния акт/, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Въпросът за служебно назначаване на експертиза, разискван в решение № 188/21.02.2020 г. по гр. д. № 4295/2018 г. на ВКС, I-во г. о., на което касаторът се позовава, не се поставя по настоящото дело. Не е част от предмета на спора и въпросът налице ли е трансформация на лични средства при придобиването от ищцата на недвижим имот с н. а. № ......./27.12.2000 г., поради което не е било необходимо да се дават указания във връзка с тежестта на доказване на елементите от този фактически състав. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Трайна и безпротиворечива е постоянната практика на ВС и ВКС, илюстрирана и с посочените от касатора Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV-то г. о., решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV-то г. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV-то г. о., решение № 219/12.02.2019 г. по т. д. № 2961/2017 г. на I-во т. о., че, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да извърши преценка на фактическия и доказателствен материал, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои - за неосъществили се, както и да прецени всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решението по делото; че фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му. Не се установява въззивното решение да противоречи на тази съдебна практика. Въпросът колко обекта има в жилищната сграда, дарена на ответника, не е сред правнорелевантните факти от значение за изхода на спора, поради което липсата на мотиви в тази насока не опорочава въззивното решение. Твърденията на ответника, че е спомогнал за увеличаване на наследството по няколко различни начина, са обсъдени, но в съответствие със закона и съдебната практика по приложението му е прието, че не е налице хипотеза по чл. 12, ал. 2 ЗНсл най-малкото, защото не е изпълнено изискването претендиращият сънаследник да не е бил възнаграден по друг начин. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът сочи, че се поставят въпросите за приложението на чл. 22, ал. 1 СК от 2009 г., пар. 4 от ПЗР на СК от 2009 г., чл. 12, ал. 2, чл. 30, ал. 1, чл. 31 ЗНсл. Посочените разпоредби са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има формирана трайно установена съдебна практика, поради което поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване не е налице, включително и от аспекта, развит в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че нормата на чл. 22, ал. 1 СК от 2009 г. е непълна и неясна, „защото може да се тълкува, че само подареният имот с нот. акт е лична собственост на съответния съпруг, а не и вещните права, закупени от единия съпруг с подарени му средства“, чието разглеждане според касатора би довело до промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването. В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 09679/31.08.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.