Определение № 4602 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 338/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ю. Л., чрез пълномощник адв. Б. Б., срещу въззивно решение № 419/06.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 439/2023 г. по описа на Окръжен съд- Перник. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 78/28.04.2023 г., по гр. д. № 457/2022 г. по описа на Районен съд – Радомир, за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата 10000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди вследствие ексцес от трудова злополука станала на 19.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на ексцеса. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК инкорпорирано в касационната жалба от страна на касатора, е поставен процесуалноправен въпрос, за задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението, да посочи въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото и да направи собствени правни изводи. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: TP № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV г.о. на ВКС; решение №127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о. на ВКС; решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на III г.о. на ВКС; решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на II т.о. на ВКС и др. Ответника по жалбата „ГАЛКО”АД [населено място], в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. По делото от страна на И. Ю. Л. е депозира касационна жалба и срещу решение № 2/03.01.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК по възз. гр. д. № 439/2023 г. по описа на Окръжен съд- Перник, с което съдът е уважил молбата на ответника „ГАЛКО”АД [населено място] по чл.247 от ГПК за отстраняване на очевидна фактическа грешка във въззивното решение, представляваща пропуск на съда да се произнесе в диспозитива на решението за дължимите в полза на ответника разноски, за което съдът е формирал воля в мотивите на съдебния акт. Твърди се, че решението е неправилно. В писменото изложение, съдържащо се в жалбата е поставен процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Твърди се противоречие с TP № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; В писмен отговор ответника по жалбата „ГАЛКО”АД [населено място] излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови решение № 419/06.11.2023 г. от фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че страните не спорят, че на 19.02.2016 г. ищецът, който е заемал длъжността „шлосеро-пресьор“ в цех „Машиностроене“ в ответното дружество, е претърпял трудова злополука, изразяваща се в травматична ампутация на втори пръст и флексионна контрактура на трети пръст на дясната ръка. Не било спорно между страните, а и от представените писмени доказателства се установило, че с решение № 234/11.07.2018 г., по в. гр. д. № 284/2017г. на Окръжен съд – Перник, „ГАЛКО“ АД е било осъдено да заплати на Л. сумата от сумата от 29 267,28 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на трудова злополука, станала на 19.02.2016 година, както и обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата злополука в размер на общо 854,30 лв., от които: 627,76 лв., представляващи разходи за операции, рехабилитация, средства за лекарства, консултации и транспорт и сумата от 226,54 лв., представляващи пропусната от ищеца полза вследствие на настъпилата трудова злополука, изразяваща се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал ако беше на работа и обезщетението за временна нетрудоспособност за периода от 19.02.2016 г. до 16.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на увреждането - 19.02.2016 г. до окончателното им изплащане. Посочено е, че понастоящем, ищецът претендирал сумата от 10 000 лв. с твърдения за влошено здравословно състояние, настъпило вследствие на претърпяната трудова злополука, след приключване на горепосоченото дело, тъй като здравословното му състояние се е влошило и бил инвалидизиран. Въззивният съд е приел, че по делото не са били доказани твърденията на ищеца за настъпило влошаване на здравословното състояние след приключване на делото, по което за настъпилата трудова ищецът вече е бил обезщетен. Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства- показанията на св. К. Н. /живееща на семейни начала с ищеца/ и Х. М. /майка на ищеца/, като е посочил е, че те са относими към периода на самата трудова злополука и времето, непосредствено след нея, които обстоятелства са били предмет на разглеждане по възз. гр. д. № 284/2017 г. по описа на Окръжен съд - Перник. Посочил е също, че установената с представените писмени доказателства, в т.ч. Експертно решение № 0895/05.05.2020 г. трайно намалена работоспособност е била взета предвид и при определяне на обезщетението, предмет на посоченото по-горе гражданско дело, като съдът е взел предвид, че ампутацията на втори пръст на дясната ръка определя 10% ТНР по НМЕ/10г. +10% за увреден доминантен горен крайник по забележка №7 към ч.1, р.8 на НМЕ/10г., и общо се определят 20% ТНР с необходимост да бъде трудоустроен на дейност, несвързана със системно натоварване на ДР, повдигане, преместване на тежести. По предходното дело било отчетено и обстоятелството, че е налице трайно увреждане и нарушен захват на ръката, поради което за това обстоятелство не следва да бъде определяно ново обезщетение. Въззивния съд се е позовал и на заключението на приетата по делото съдебно- медицинска експертиза, според което уврежданията на ищеца /които са необратими, и свързани с трайната невъзможност за пълноценно функционално използване на дясната ръка/ са настъпили в момента на злополуката, като с течение на времето, последващите четири оперативни интервенции и зарастване на пораженията, е настъпило лекостепенно подобрение в локалния статус. Вещото лице не установило настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца, в периода след обезщетяването му по съдебен ред, което да не е било взето предвид при разглеждане на първото дело за обезщетение. Напротив - посочило, че след 2016 г. няма как да има влошаване на здравословното състояние на ищеца, с оглед получените травматични увреждания. Според вещото лице било възможно да се направи опит за пластично възстановяване на контрактурата на трети пръст, но с не чак до там сигурен ефект от него. Предвид изложеното е направен извод за неоснователност на предявения иск. За да постанови решение № 2/03.01.2024 г., въззивният съд е посочил, че е бил сезиран с молба от „ГАЛКО”АД [населено място] за отстраняване на очевидна фактическа грешка, съдържаща твърдения, че в мотивите на съдебното решение е посочено, че с оглед изхода на делото, право на разноски има само въззиваемата страна, поради което сумата от 1 300 лв. – разноски, следва да й бъде присъдена, но в диспозитива на решението съдът е пропуснал да се произнесе за тези разноски. Прието е, че в мотивите на съдебно решение, съдът е взел отношение по отговорността за разноски във въззивното производство: като съдът е приел, че право на разноски има само въззиваемото дружество, на което с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски и представения списък по чл. 80 от ГПК, следва да се присъдят разноски в пълния претендиран размер 1300 лв., предвид и на неоснователността на релевираното от насрещната страна възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Посочено е, че в диспозитива на решение № 419/06.11.2023 г., обаче, липсва изрично осъждане на жалбоподателя за заплащане на определените разноски, който пропуск следва да бъде отстранен по реда на чл. 247 от ГПК. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение № 419/06.11.2023 г. е валидно и допустимо. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. Практиката на ВКС, в това число цитираната от касатора, безспорно се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не го освобождава от задължението му да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства. Въззивната инстанция е изложила свои съображения относно това защо приема, че не е налице ексцес - посочила е, че на база изслушаната медицинска експертиза няма влошаване в състоянието на ищеца, и няма влязло в сила решение на ТЕЛК, установяващо наличие на ексцес - на увеличен процент ТНР поради трудова злополука. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства, като е прието, че същите касаят обстоятелства относими към периода на самата трудова злополука и времето, непосредствено след нея, които обстоятелства са вече били предмет на разглеждане по в.гр.д. № 284/2017 г. на Окръжен съд – Перник. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. По отношение на решение № 2/03.01.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК. Същото е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос. Въпросът е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане на искането на ответното дружество, предмет на молба за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение и е релевантен. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива заявеното от жалбоподателя отклонение с практиката на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.247 от ГПК, съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. Всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението представлява явна фактическа грешка. Такава грешка е пропускът да се отрази в диспозитива на съдебното решение волята на съда личаща от мотивите му. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти, които са от значение за преценката дали е налице твърдяната очевидна фактическа грешка в съдебния акт касаеща липса на диспозитив по формираната воля на съда за дължимите разноски на ответника. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваните решения. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение