Определение № 5010 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ) срещу решение № 87 от 29.01.2025 г. по гр. д. № 1374/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 260078 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 15737/2016 г. на Софийски градски съд (СГС), с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца - касатор срещу К. М. П. (сега Н.) обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване спрямо ответницата в качеството й на дъщеря и единствен наследник по закон на С. К. П., починала на 31.07.2013 г., че последната е извършила престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 209, ал. 2 НК, и с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) за отнемане на имущество на обща стойност 32 925 лева, а именно: 1/2 идеална част от апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, заедно с мазе № 3, таван № 3, заедно с 16.782% идеални части от общите части на сградата и заедно с 6.459% идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо ................. от кв.10 по плана на [населено място], м. „Трета извънградска част“, целият с площ от 464. 238 кв.м., придобит с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ....., том ....., рег.№........, н. д. № ................. г. на .......................... г.. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени, като му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът релевира основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Въззивният съд длъжен ли е да обсъди представени доказателства, събрани в наказателно производство срещу подсъдим, починал преди постановяване на краен акт, при предявен иск по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК вр. с ЗОПДИППД (отм.)?“; 2. „Разрешенията, дадени в ТР № 7/30.06.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС по отношение на установяване на връзката между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имущество, относими ли са при предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК вр. с ЗОПДИППД (отм.)?“, и 3. „Съставлява ли съществено процесуално нарушение липсата на произнасяне по наличието на всички елементи от фактическия състав на престъплението, предвид това че въззивната гражданска инстанция приема за негодно доказателствено средство в процеса събраните в хода на наказателното производство и представени към мотивираното искане доказателства при предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК вр. със ЗОПДИППД (отм.)?“, за които три въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с т. 7 и т. 8 ППВС № 1/13.07.1953 г. на ВС, с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 7/30.06.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС. Навежда и основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: 4. „Допустимо ли е в производство по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно поведение на починал подсъдим, да се изведе волята на въззивния съд при съобразяване със събрани в хода на наказателното производство доказателства, в това число и разпити на свидетели и в гражданското производство?“, като не посочва обстоятелства касателно значимостта му за точното приложение на закона и за развитието на правото. Релевира също и основанието по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалвания акт, изразяваща се в наведените с горепосочените въпроси оплаквания за неговата неправилност. Ответницата по касационната жалба - К. М. П. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Прокуратурата на Република България в качеството си на контролираща страна не подава отговор и не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима. По иска с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване спрямо ответницата в качеството й на дъщеря и единствен наследник по закон на С. К. П., починала на 31.07.2013 г., че е налице престъпно обстоятелство, имащо значение за настоящия спор за гражданска конфискация на имущество по чл. 28 от първия ЗОПДИППД (отм.), а именно, че С. К. П. е извършила престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. с чл. 209, ал.1 от НК, въззивният съд е приел за установено, че срещу С. К. П. е образувано ДП № 5307/2007 г., пр. № 32301/2007 г. на Софийска районна прокуратура, за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК, вр. с чл. 209, ал.1 НК за това, че на неустановена дата през месец юни 2006 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудила у Л. Г. П. заблуждение, че ще й продаде недвижим имот, като й представила неистински официални документи – протокол № 43/25.05.2006 г. и обективираните в него решения на СОС за трансформиране на публична общинска собственост в частна такава и за продажба на общински недвижим имот в [населено място],[жк], [улица]с площ от 1 189 кв.м., на основание чл. 35, ал. 3 ЗОбС, и като не е сторила това, й причинила имотна вреда в размер на 393 663. 46 лв.. Решаващият съд е намерил за установено също, че образуваното наказателно производство е прекратено с протоколно определение от 16.01.2014 г., постановено по н. о. х. д. № 9501/2009 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 289, ал. 1 НПК вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК, поради смърт на подсъдимата П.. Въз основа на приетите в исковия процес писмени доказателства САС е приел за установено, че протокол № 43/25.05.2006 г. на Столичен общински съвет обективира вземане на решения, с които се обявява от публична в частна общинска собственост общински недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица]- УПИ с обща площ от 1 189 кв.м.; продава се същия имот на фирма „Монарх-56“ ЕООД и се възлага на Кмета на Столична община да издаде заповед и да сключи договор на основание чл. 35, ал. 3 ЗОбС, след изготвяне на пазарна оценка от независими и лицензирани експерти. От уведомление с рег. № 2600-1979/08.06.2007 г. на секретаря на Столична община е намерил за установено, че заседание № 43 на Столичен общински съвет е проведено на 31.03.2005 г., а не на 25.05.2006 г., и съдържа решения от № 191 до № 220, както и че описаните в протокол № 43/25.05.2006 г. решения не съществуват и не са вземани и издавани в Столична община, т.е. че се касае за неистински писмени документи. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на Л. П., изслушани от СГС, според които между свидетелката П. и С. К. П. е бил сключен устен договор, по силата на който страните са се споразумели да придобият в собственост чрез „Монарх-56“ ЕООД, с едноличен собственик на капитала С. П., общински недвижим имот на [улица], [населено място],[жк], при равно участие (50/50), като за да защити интересите си в това съвместно начинание свидетелката П. е била вписана като управител на търговското дружество с ограничена отговорност. От приобщената към доказателствата по делото жалба с рег. № ЗМ5307/07 от 02.06.2007 г. и два броя разписки от 19.07.2006 г., САС е счел за установено, че за закупуването на общинските имоти П. е предоставила сумите от 60 00 евро, 75 000 евро и 67 000 евро или общо 202 000 евро, които С. П. е получила и удостоверила със саморъчен подпис върху разписките. Въззивният съд е акцентирал, че фактът на предаването на горепосочената парична сума от П. на С. П. е установен не само от съставените разписки от 19.07.2006 г., но и от заявеното от самата П. по време на очна ставка, проведена между нея в качеството й на подсъдима и свидетелката Л. П. в о.с.з. на 09.04.2013 г. в рамките на наказателното производство, по време на която очна ставка подсъдимата потвърждава, че е получила сумата от 202 000 евро. От показанията на свидетелката П. въззивният съд е извел и извод, че С. П. не е твърдяла, че е собственик на общинските имоти, а само, че подготвя процедура за закупуването им от „Монарх-56“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е тя. За да отхвърли като неоснователен обуславящия установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, САС решаващо е заключил, че от ангажираните от ищеца и приети в исковия процес доказателства, към които е приобщено прекратеното наказателно производство, не е установен чрез изискуемото пълно и главно доказване главният доказателствен факт, че С. П. е осъществила от обективна и субективна страна фактическия състав на престъплението „измама“. Посочил е, че когато гражданският съд установява престъпно обстоятелство по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, имащият правен интерес от това дължи да докаже всички елементи на престъпния състав с доказателствените средства на ГПК – както обективните, така и субективните. От обективна страна е намерил за безспорно установено от приетите доказателства, че свидетелката П. се занимава с търговия от 1991 г., има печеливш бизнес с интереси в областта на строителното предприемачество; че когато се е запознала със С. П., от нея и от приятеля й Х. разбрала, че те изкупуват терени от общината за строителство. Посочил е, че намерението за изкупуване се потвърждава и от постъпилата в Столична община молба с вх. № 2600/1979/04.04.2006 г. от "Монарх-56" ЕООД, представлявана от П., с искане за възмездно придобиване на общински имот, находящ се в район "Т.",[жк], на [улица], "Д. Х.", "Т. в." и "Р."-или друг подобен имот. Въпреки това, не се е стигнало до възлагане на оценки и изготвяне на доклад до СОС, тъй като имотът в[жк]на [улица]е отреден за училище, а не за ОЖС, каквото е искането на търговското дружество. Въззивният съд е счел, че от доказателствата по делото се установява, че С. П. чрез "Монарх-56" ЕООД е имала намерение и желание да придобие общински имот, поради което е заключил, че наследодателката на ответницата не е създала невярна представа в съзнанието на П. за това обстоятелство, т.е. не е установено извършването на престъплението „измама“ по обективни признаци. САС е приел за безспорно установено в исковия процес, че решение по протокол № 43/25.05.2006 г. на Столичния общински съвет е неистински документ, но е заключил, че липсват доказателства в кой момент това решение е представено от П. на П. (преди или след даването на парите по целяната продажба). С оглед на това е намерил, че не е доказано главно и пълно създаването на невярна представа за конкретни факти от действителността, които да са мотивирали П. да извърши акт на имуществено разпореждане, т.е. субективните елементи от престъпния състав. Посочил е, че при престъплението „измама“, което може да бъде осъществено и чрез договор между дееца и пострадалото лице, извършителят изначално, още към момента на сключване на договора няма намерение да изпълни поетите задължения поради обективна невъзможност или поради субективното си решение за това. Намерението следва да съществува преди и по време на сключване на договора, а такова измамно намерение решаващият съд не е установил от приетите доказателства от страна на П.. Всяко следващо сключването на договора измамно намерение е елемент от гражданската отговорност за договорно неизпълнение и не може да бъде отнесено към наказателноправния аспект на измамата като престъпление. Решаващият съд е намерил за установено, че между П. и П. са възникнали облигационни и търговски отношения във връзка с желанието им за съвместна инвестиция за закупуване на общински имоти, която е останала нереализирана и недовършена, но не поради въвеждането на П. в заблуда от П. за определени факти от действителността, а поради липсата на положена грижа на добрия търговец и от страна на двете, изразяваща се в неизвършване на необходимата проверка относно статута на тези общински имоти, при която безспорно би се установило, че със същите не може да бъде извършено разпореждане поради това, че са публична общинска собственост, или поради опита им да ги придобият по нерегламентиран начин, индиция за което са обясненията на подсъдимата пред наказателния съд в проведеното на 22.01.2013 г. о.с.з., които обаче не са годно доказателствено средство по ГПК и като такива не са ценени от гражданския съд. По гореизложените решаващи съображения за недоказване на престъплението „измама“ както по обективни, така и по субективни признаци, предявеният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е отхвърлен като неоснователен. Поради неустановяването по надлежния ред на извършването от П. на престъплението „измама“, въззивният съд е приел, че не е осъществена първата от кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на обусловения иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) за гражданска конфискация на имущество, придобито от престъпна дейност, визирана в чл. 3 от същия отменен закон, поради което, само на това достатъчно основание, е приел искът за гражданска конфискация за неоснователен. Върховният касационен съд, в настоящия си съдебен състав, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В изложението към касационната жалба на ищеца не е формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси съставляват оплаквания за неправилност на изведените в атакуваното решение фактически и правни изводи и изискват при отговора им да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, т. е. те са относими към правилността на решението и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори да се приеме, че поставените от касатора първи, трети и четвърти въпроси със сходно съдържание, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК вр. с ЗОПДИППД (отм.) доказателства, вкл. събраните в наказателното производство такива, прекратено поради смърт на подсъдимия, които са от значение за установяване на твърдяното престъпно обстоятелство (деяние), притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, то този въпрос е разрешен в съответствие с трайната практика на ВКС, поради което спрямо него не би било налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно тази съдебна практика (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.) въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите си обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. Това задължение се отнася и до приетите в рамките на предходно наказателно производство писмени доказателства, които биха имали значение за изхода на конкретния спор. Останалите доказателства в наказателния процес не могат да бъдат обсъждани в гражданския такъв като несъбрани по предвидения в ГПК ред. Обясненията на подсъдимия в наказателното производство също не съставляват годно доказателствено средство по правилата на ГПК, но могат да бъдат съобразявани в гражданскоправен спор само в частта им, съдържаща признание на неизгодни за заявителя правнорелевантни факти. Въззивният съд в атакуваното решение е съобразил горепосочените разрешения в практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е извършил преценка на всички относими към предмета на спора доказателства в тяхната взаимовръзка, вкл. приетите в прекратеното наказателно производство писмени доказателства (жалба с рег. № ЗМ5307/07 от 02.06.2007 г., приобщени към наказателното производство писмени документи на 19.07.2006 г., заявеното от подсъдимата П. по време на очна ставка и обясненията на последната – последните две само, доколкото съдържат признание на неизгоден за П. факт, от които е установено даването и получаването на процесната сума от 202 000 евро и намерението на П. и П. да придобият чрез продажба общински недвижим имот). Именно след съвкупния анализ на всички относими доказателства, САС е извел решаващия си фактически и правен извод, че П. не е знаела и не е имала намерение да въведе в заблуждение П. относно възможността двете да придобият общински недвижим имот със съвместно финансиране, поради което ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване за осъществяването на обективните и субективните елементи от фактическия състав на престъплението „измама“. Поради наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по горепосочения въпрос не би било осъществено и второто наведено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният втори въпрос е относим към иска с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), който е приет за неоснователен поради неоснователността на обуславящия установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, поради което в решаващите си правни мотиви въззивният съд не е дал отговор на този въпрос, поради което същият няма значение за изхода на конкретното дело и не съставлява изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание за допускане на касационния контрол. Очевидната неправилност е регламентирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, различно от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива квалифицирани състави на неправилност нито се твърдят от касатора, нито са налице спрямо обжалваното решение. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, вкл. служебно проверяваните от касационния съд по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът - ищец следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата 2 385 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение