Определение № 145 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3447/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Х. К. и Н. Х. К. чрез адв.Т. Р. и адв.Ф. Д. срещу решение № 260175 от 23.07.20г.по в.гр.дело № 2292/19г. на Варненския окръжен съд в частта, с което е отменено решение № 1017/12.03.19г.,поправено с решение № 2311/27.05.19г., решение № 3733/20.08.19г. и решение № 4599/29.10.19г.,постановени по гр.дело № 2414/18г.на 35-ти състав на Варненския районен съд и жалбоподателите са осъдени да заплатят на Ж. И. К. допълнително разликата над сумата 4627.74 лв до 13883.24 лв, погасени от нея вноски по наследствен дълг по договор за банков инвестиционен кредит № 1184/19.03.2008г.в периода 1.01.12г.- 15.02.18г.на основание чл.74 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковете 16.02.18г.до окончателното изплащане на задължението,както и разликата над сумата от 207.64 лв до 482.09лв,на основание чл.86 ЗЗД ,за същия период,както и са уважени частично предявените претенции за начислени лихви върху стойността на погасените вноски в периода 21.01.14г.- 21.11.16г.в периода 21.11.16г.- 21.01.18г. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Частични ли са предявените искове за изплатени от един солидарен длъжник вноски по едно общо задължение при идентичност на страните и правопораждащите задължението факти; 2.Ползва ли се със СПН постановеното решение за част от вземането относно правопораждащите факти по отношение на претенциите за остатъка от същото вземане; 3.Преклудират ли се и в какви срокове възраженията срещу приложението на презумпцията по чл.127 ал.1 ЗЗД за понасяне по равно от солидарните длъжници на това, което е платено от кредитора; 4.Въпросът за задължението на въззивната инстанция при констатирана нередовност на исковата молба да даде указания на страните по чл.146 ГПК относно правнорелевантните факти, разпределяне на доказателствената тежест и обстоятелствата,за които страните не сочат доказателства; 5.Дали презумпцията по чл.127 ал.1 ЗЗД обхваща и предположението,че е налице основание за поемане на изпълнението на задължението по равно от съдлъжниците; 6.Длъжен ли е въззивният съд д обсъди наведените доводи ,възражения и събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и излагане на съображения в мотивите. Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението. Ответницата по жалбата Ж. И. К. чрез адв.М. Д. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел,че с договор за банков инвестиционен кредит № 1184/19.03.08г.“Уникредит Булбанк“АД е предоставила на ЕТ „Здраве – Х. К.“ сумата от 100 000 лв за финансиране на строителство на природолечебница в [населено място],м.П., със срок за усвояване 30.11.08г.и срок за погасяване 21.02.18г.Като солидарни длъжници са посочени АИСМП – Медицински център К. ООД, Х. М. К. и съпругата му Ж. И. К..С нот.акт № 22/2008г.е учредена договорна ипотека за обезпечение на предоставения банков кредит върху следния недвижим имот: ПИ № 500018 в [населено място],м.Белия бряг, с начин на трайно ползване „Балнеосанаториум“,ведно с извършените подобрения, насаждения и приращения.С разрешение за строеж № 676/27.11.06г.в имота е разрешено да бъде построена природолечебница – физиотерапевтична амбулатория.С анекс № 1 от 28.11.08г.към договора е предоговорен срока за усвояване на кредита на 5.12.2008г. Установено е,че на 17.04.2011г.Х. К. е починал.Негови наследници са Ж. К. и децата му А. Х. К., Б. Х. К. и ответниците М. Х. К. и Н. Х. К..С анекс № 2/20.07.11г. и анекс № 3/21.07.11г.,подписани след смъртта на Х. К., между „Уникредит Булбанк“АД и Ж. К. е променен погасителния план. Според назначената съдебно-счетоводна експертиза общият размер на дължимата сума по отпуснатия кредит е 141556 лв за периода от 19.03.08г.до 15.03.18г.За периода от 1.01.12г.до 15.02.18г. погашенията,извършени от Ж. К. са в размер на 87757.69 лв,като 1/5 ид.ч.от тази сума е 17551.54 лв.Плащанията от Х. К., извършени от сметката на ЕТ“Здраве – Х. К.“ в „Уникредит Банк“АД е в размер на 45644.12 лв за периода от 19.03.08г.до 17.04.11г.Вещото лице е изчислило е дължимата мораторна лихва върху стойността на 1/5 от погасената сума за различните периоди на погашенията. От извършена от съда служебна справка е установено,че с влязло в сила решение по гр.дело № 13983/16г.на В., М. К. и Н. К. са осъдени да заплатят на Ж. К. сумата от по 61.64 лв,представляваща припадаща се част от платени вноски по договор за банков инвестиционен кредит № 1184/19.03.08г.на 21.11.11г.и 21.12.11г.общо 924.63 лв.С влязло в сила решение по гр.дело № 4639/18г.на В. М. К. и Н. К. са осъдени да заплатят на Ж. К. сумата от по 74.44 лв,представляваща припадаща се 1/15 част от платената последна изравнителна вноска по договор за банков инвестиционен кредит № 1184/19.03.08г.на 15.03.18г.от 1116.61 лв. Установено е,че към 12.01.10г.е започнал строеж „Природолечебница – физиотерапевтична лаборатория“ с възложител ЕТ“Здраве „ по разрешение № 63/27.11.06г.в ПИ 500018,м.Бял бряг в землището на Велики П. и грубият строеж е извършен по одобрен архитектурен проект, като е изпълнена покривната конструкция и покритието с керемиди. С влязло в сила решение № 22/22.02.13г.по гр.дело № 43/13г.на Ш. е допуснат до делба друг съсобствен между страните имот ПИ с идентификатор 58222.500.18, находящ се в В.П., с площ от 6173 кв.м.,при квоти по 1/5 ид.ч.за Ж. К., А. К., Б. К., М. К. и Н. К.. При тези данни по делото въззивният съд е направил извод,че са налице предпоставките на чл.74 ЗЗД за успешното провеждане на иска.Посочено е,че доколкото Ж. К. в качеството на солидарен длъжник по договора за банков инвестиционен кредит е изплатила задължението по него, във вътрешните отношения между съдлъжниците,не дължи по равно с кредитополучателя и другия солидарно задължен „АИСМП –Медицински център К.“ООД, защото не е получила насрещна престация от кредитора,не е съсобственик на поземления имот,в който се изгражда обекта, за който е усвоен кредита и тя няма да придобие собствеността по приращение,нито удовлетворената нужда е за семейни цели.Като наследник по закон на общия с ответниците наследодател и собствените си две деца, е изплатила кредита за исковия период,с което е изпълнила не само свой,но и чужд дълг, като се е суброгирала в правата на кредитора по отношение на ответниците – синове от първия брак на съпруга си, отговорни за по 1/5.За част от претенциите за главницата и мораторната лихва е зачетено възражението им за погасителна давност. Съдът е изложил съображения за неоснователност на другото им възражение,че предвид водените други дела за дължими суми по договора за кредит № 1184/9.03.08г.,е обвързан от изводите на предходния съдебен състав за основателност на претенциите до размер на 1/15,като е приел,че по предходните дела съдът не е бил сезиран с частичен иск и се е произнасял двукратно относно задълженията на ответниците за вноски по кредита за различни периоди. Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два въпроса относно характеристиката на частичните искове са разрешени от въвзивния съд в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.В мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 3 /2019г.по т.д.№ 3/16г.на ОСГТК на ВКС е посочено,че за да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение.В разглеждания случай съдът не е бил сезиран с частичен иск,а се е произнасял двукратно относно задължения на ответниците за вноски по кредита за различни периоди.Ето защо не следва да намери приложение и разрешението, дадено в т. 2 от ТР № 3/19г.,че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Въпросът: Преклудират ли се и в какви срокове възраженията срещу приложението на презумпцията по чл.127 ал.1 ЗЗД, не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи.Следва да се отбележи,че в исковата молба ищцата е навела твърдения,оспорващи приложението на солидарността. Въззивният съд е приел,че установената в чл.127 ал.1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници,е оборена от данните по делото.Изводите му са в съответствие с практиката на ВКС.В решение № 211 от 23.07.12г.по гр.дело № 177/11г.на Четвърто г.о. на ВКС е посочено,че когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако получилият заема съпруг не заяви, за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди.В случая въззивният съд е приел,че ищцата не е кредитополучател, не е собственик или съсобственик на поземления имот, нито кредитът е отпуснат за семейни нужди, поради което е счел,че тя не отговаря поравно с кредитополучателя и другия солидарен длъжник. Оспорването на доказателствените изводи на въззивния съд не е основание за допускане до касационно обжалване,а подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК, но само след допусната касация. Въпросът за задължението на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба във въззивното производство да даде указания на страните по чл.146 ГПК, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.С определение № 604/17.02.20г.въззивният съд е оставил производството без движение за уточнение на исковата молба, в изпълнение на което ищцата е подала уточнителна молба на 11.03.20г.,и с оглед на изложеното в нея съдът в съдебно заседание на 23.06.20г.е счел,че не се налага предокладване на исковите претенции, преквалифициране на иска или нови указания. Не е налице основанието по чл.288 ал.1 т.1 ГПК и по другия процесуален въпрос за задължението на съда да обсъди наведените доводи,възражения и събрани доказателства.В мотивите към решението въззивният съд се е произнесъл в рамките на търсената с въззивната жалба защита, подробно е обсъдил доказателствата по делото и е изложил правни съображения. Релевираното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Не се установява твърдението за неправилна правна квалификация на спорното материално право. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2800лв. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.