Определение № 225 от 27.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 4491/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 15.07.2013г. по гр.д. №7310/2012г. на Софийски градски съд, ІІІ Г състав, в частта, с която е отменено решение от 27.02.2012г. по гр. д. №59940/2010г., на Софийски районен съд, 51 състав, в частта, с която е уважен предявения от касатора срещу Х. Х. Х. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на договора по вина на лизингополучателя по договор за лизинг от 13.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 09.12.2010г. и в частта по чл.78 ал.1 от ГПК за сумата над 302,23 лева, разноски пред първоинстанционния съд и вместо това искът по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 229,42 евро е отхвърлен. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Ответникът Х. Х. Х., чрез назначения му особен представител адвокат Р. Иванова, моли жалбата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че неустойка може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение, но неустойките могат да се кумулират само ако формите на неизпълнение не се поглъщат, както е при пълно неизпълнение, което поглъща забавеното. По тези съображения е приел, че след като вече е ангажирана отговорността на лизингополучателя за забавено изпълнение на паричното задължение за лизингови вноски, не е допустимо да бъде осъден да заплати и неустойката, дължима при прекратяване на договора по негова вина. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като значим за изхода на делото материалноправния въпрос допустимо ли е кумулативното присъждане на уговорени в договор за лизинг неустойка за забава и неустойка при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено по същия въпрос с четири съдебни решения на Софийски районен съд, за които поддържа,че са влезли в сила: решение №ІІ-75-219 от 09.04.2012г. по гр.д. №1339/2011г. на СРС, ІІ ГО, 75 състав, решение от 21.10.2010г. по гр.д. №49266/2009г. на СРС, 14 състав, решение №І-41-38 от 19.04.2011г. по гр.д. №50474/2009г. на СРС, 41 състав, решение от 23.12.2011г. по гр.д. №21277/2010г. на СРС, 64 състав. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по формулирания от касатора въпрос. Този материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че при прекратяване на договора за лизинг по вина на лизингополучателя и присъждане на неустойка за забавено изпълнение на паричното задължение за лизингови вноски, е недопустимо да бъде присъдена и неустойката, дължима при разваляне на договора поради неизпълнение от страна на лизингополучателя. Следователно по отношение този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По този въпрос е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че не се дължи неустойка за забава по чл.92 ал.1 от ЗЗД, а само неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. По отношение на договорите с продължително изпълнение, в същото ТР се приема, че за частта от сделката, чието действие се запазва, може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да търси и неустойка за обезщетяване на вредите от неизпълнението, ако такава е била уговорена. Обжалваното решение на Софийски градски съд е постановено преди формирането на тази задължителна практика, поради което следва да се прецени доколко то е в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 209,16 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд