Определение № 756 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2892/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби.

Постъпила е касационна жалба вх. №7335/18.03.2024г. на М. Р. И. и К. М. Р., действащ чрез своя баща и законен представител М. И., чрез адв. Н.Д. срещу решение №135/12.02.2024г. по в. гр. д. №991/2023г. на Софийския апелативен съд в частите, с които е потвърдено решение №263017/26.09.2022г. по гр. д. №7850/2019г. на Софийския градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу [община] искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Т. С. С., настъпила на 19.06.2014г. в резултат на наводнение в кв. А., [населено място], както следва: за М. Р. И. за сумата от 100 000 лв. /над присъдените 50 000 лв. до претендираните 150 000 лв./, ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.06.2014г. до окончателното й изплащане; за К. М. Р. за сумата от 110 000 лв. /над присъдените 90 000 лв. до претендираните 200 000 лв./, ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.06.2014 г. до окончателното й изплащане. Касаторите поддържат, че постановеното от въззивния съд решение в обжалваните от тях части е неправилно, поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост. Твърдят, че въззивният съд неправилно и едностранно е ценил част от събраните по делото доказателства и доводите на страните, в резултат на което е достигнал до погрешно заключение относно размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Считат, че въззивният съд не е отчел конкретно установените и претърпените от всеки един от касаторите вреди - болките и страданията от загубата на майка и съпруга /без значение, че е в условията на фактическо съжителство на семейни начала/, начина, по който тази загуба се е отразила в живота им и последиците от нея. По същество молят за отмяна на решението в оспорените му части и уважаване на предявените искове в посочените във въззивната жалба размери. Претендират и присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите посочват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационно обжалване, като формулират следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?;

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?;

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?;

4. Определянето на обезщетението, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?.

Касаторите поддържат, че въззивното решение не е съобразено с ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №331/04.07.2011г. по гр. д. №1649/2010г. на ВКС, решение №36/24.03.2014г. по т. д. №2366/2013г. на ВКС, решение от 22.02.2011г. по гр. д. №1863/2010г. на ВКС, решение от 09.05.2011г. по гр. д. №421/2009г. на ВКС, решение от 09.06.2011 г. по гр. д. №761/2010г. на ВКС /по първия и втория въпрос/, и с ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, решение №95/24.10.2012г. по т. д. №916/2011г. на ВКС, решение №154/30.10.2012г. по т. д. № 807/2011г. на ВКС, решение №142/15.10.2015г. по т. д. №2766/2014г. на ВКС и др. /по третия и четвъртия въпрос/.

Ответникът по касационната жалба - [община] не е депозирал писмен отговор в предоставения му срок.

Постъпила е касационна жалба вх. №8053/25.03.2024г. и от [община], чрез юрк. Д. К., срещу решение №135/12.02.2024г. по в. гр. д. №991/2023г. на САС в частта, потвърждаващо първоинстанционното решение в частта, с която [община] е осъдена да заплати на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД на М. И. сумата от 50 000 лв. и на К. Р. сумата от 90 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Т. С., настъпила на 19.06.2014г. в резултат на наводнение в кв. А., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 19.06.2014г. до окончателното им изплащане. Според касатора решението в уважителната му част е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е приел наличието на отговорност от [община]. Излага съображения, че приливната вълна е прииждала откъм гората, като почистването на деретата в горските територии и поддържането на тяхната проводимост с оглед поемане и провеждане на високи води, не е дейност, за чието извършване са отговорни общините. Според заключението на комплексната експертиза, от горския фонд имало свличане на голямо количество земна маса, дървета и клони, което не изключвало отговорността на Областна администрация - В. и МРРБ за поддържане проводимостта на дерето в неурбанизираната му част. Твърди, че основната причина за формиралата се приливна вълна, не е в дерето между [улица]и [улица], а в територията, попадаща в горския фонд, която стои извън зоната, за която отговорят общинските власти. По изложените съображения счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно, доколкото съдът е формирал мотиви, че следва да се вмени отговорност за настъпилите вреди единствено на [община]. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, като поставя следните въпроси:

1. Дължи ли се обезщетение за вреди, предизвикани от бездействие на възложител на работа, ако възложителят е предприел действията, които е бил длъжен да извърши, но въпреки това вредите са настъпили от обстоятелства /непреодолима сила/, които не е могло да бъдат предвидени?;

2. Дължи ли се обезщетение за вреди, предизвикани от бездействие на възложител на работа, когато нейното извършване е в причинно-следствена връзка с изпълнение на нормативно вменени задължения на орган на изпълнителната власт?.

Ответниците по касационната жалба – М. И. и К. Р., чрез адв. Н. Д., с подадения отговор изразяват становище за нейната неоснователност и за липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Молят касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - молят въззивното решение в обжалваната му част да бъде оставено в сила, като им бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Постъпили са отговор от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуален представител юрк. А. С., и отговор от Областния управител на област В., чрез процесуален представител гл. юрк. А. Р., в които оспорват наличието на основанията за допускане до касационно обжалване и излагат становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото не се спори, че на 19.06.2014г. при проливен дъжд в[жк], [населено място] по протежението на Т. /западно/ дере се е формирала висока и опустошителна вълна, като в резултат на наводнението от удавяне е починала Т. С.. Установено е, че Т. дере е публична общинска собственост, както и че то не е било поддържано в състояние, в което да може да изпълнява отводнителните си функции – останало е непочистено за относително дълъг период от време /последното документирано почистване на дерето е от месец май 2011 г./. Установено е, че като собственик на дерето – [община], е бездействала и не е осъществила задълженията си регламентирани в чл.139, ал.1 и чл.138, ал.4, т.1 от Закона за водите /в ред. към 19.04.2014г./, които включват изискване за изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения, поддръжка и ремонтно-възстановителни дейности на такива съоръжения. Посочено е, че и преди в района на [населено място] са се случвали подобни интензивни валежи като този на 19.06.2014г., поради което последният не е инцидентен. Установено е също, че към датата на събитието геоложкият риск е бил адекватно картографиран, както и че били регистрирани четири броя свлачища в района на Т. дере. Проявилият се воден поток в дерето влачил кал, дървета, храсти и битови отпадъци, като проводимостта на дерето била затруднена и от застрояването в коритото в долната му част. В горната му част имало паднали клони и изкоренени малки дървета, и свлечени земни маси от активиралите се свлачищни процеси, поради което силно била намалена и пропускателната му способност. Непочистването на дерето довело до подприщване на водния поток поради малките габаритни размери на водостока, който е бил запушен от носените кални маси, храсти, боклук и заедно със задръстените парапети се е превърнал в преграда, зад която са се акумулирали водни маси. Посочено е, че за намалената водопроводимост в урбанизираната зона е от значение и голямата плътност на застрояването. Решаващият съдебен състав е приел, че ответникът – [община], чрез съответните служители, не е изпълнил нормативно установените си задължения за поддържане в техническа изправност, почистване и осъществяване на контрол върху състоянието на Т. /западно/ дере и това негово бездействие е в пряка причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат.

Съдът е приел, че ищците са сред лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди – К. Р. е син на починалата, а М. И. дълги години е съжителствал на семейни начала с нея, от което съжителства е роден и синът им К. М. Р.. Въз основа на свидетелските показания, въззивният съд е приел за установено, че в семейството на ищците е имало хармонични и топли отношения, които били прекъснати от внезапната смърт на Т. С., която ищците приели изключително тежко нейната смърт. Съдът е взел предвид, че при настъпване на събитието ищецът К. Р. е бил невръстно дете на възраст от 5 години и напълно е зависел от незаменимите грижи на своята майка и баща. Отчел е, че детето за в бъдеще ще се изгражда като личност, което ще е трудно и с непредвидими резултати при липсата майка до него. Съобразил е, че ищецът М. И. и починалата са живеели на семейни начала дълги години. Предвид така установените релевантни за дължимия размер на обезщетението факти, въззивният състав, е приел, че справедливото обезщетение за репариране на неимуществените вреди за М. Р. И. е в размер на 50 000 лв., а за К. М. Р. е в размер на 90 000 лв., съответно, че не са налице предпоставки за тяхното увеличаване.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, настоящият съдебен състав на I г.о. на ВКС приема, липсват основания за допускане до касационно обжалване в съответната част на въззивното решение по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловили решаващите му правни изводи. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на М. И. и Кр. Р. по следните съображения:

По първия въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да постанови решението си след обстоен анализ на всички събрани относими доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с твърденията и възраженията на страните, не се констатира неизпълнение от апелативния съд на тези негови задължения, нито противоречие с посочената от касаторите практика. Напротив, в съответствие със същата, съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране с въззивната жалба, като е обсъдил всички събрани доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Именно анализирайки всички събрани по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до извода, че обезщетенията в определения от него размер в достатъчна степен ще обезщетят претърпените от ищците неимуществени вреди.

По следващите три въпроса, поставени във връзка с размера на присъденото обезщетение следва да се посочи, че не се констатира противоречие с посоченото в изложението ПП №4/1968 и решения, постановени на осн. чл. 290 ГПК. Въззивният съд е преценил всички обстоятелства, обуславящи вредите и определянето на обезщетение в съответствие с правилното приложение на законовоустановения критерий за справедливост в съответствие с приетото от съда с ППВС № 4/1968г. Според разясненията, съдържащи се в последното, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетение близък. От значение са и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая, съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид всички релевантни обстоятелства. Т. е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии. За да определи обезщетението в размер на 50 000 лв. за М. Р. И., фактически съжителствал с починалата, и 90 000 лв. - за нейното дете К. М. Р., съдът е изложил, че то отговаря на обществения критерий, произтичащ от обичайната връзка между членовете на едно семейство, свързана с емоционална близост, взаимна обич и привързаност, която в настоящия случай е била прекъсната от внезапната смърт на Т. С.. По делото не са ангажирани доказателства, мотивиращи извод, че търпените болки и страдания са в обем и интензитет, налагащ присъждането на по-висок размер на обезщетението, поради което и въззивният съд е изложил, че то отговаря на обществения критерий за справедливост и не са налице предпоставки за неговото увеличаване.

Във връзка с касационната жалба на [община], следва да се посочи, че в изложението липсва обосновка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Повдигнатите въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е изследвал поведението на служителите/работниците в състава на ответника, като е изложил ясни и обосновани мотиви относно установените бездействия в изпълнението на нормативните задължения на [община]. Поведението е окачествено като противоправно /в нарушение на чл. 137 и сл. от Закона за водите / и в причинна връзка с настъпилите вреди – довело е трудната проводимост на канала към 19.06.2014г., причинило неконтролируемата приливна вълна. Не е посочено във връзка с коя конкретна норма липсва практика на съдилищата или защо съществуващата практика трябва да се преодолее в поддържана от тях насока, тъй като е неправилна. Изобщо не е посочена и практика на съда, която да е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която вече не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия. Поради това следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За пълнота следва да се отбележи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практика на ВКС, според която при деликтната отговорност когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши; предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Възприема се, че в хипотеза, при която общината не е предприела предписаното от закона действие или го предприела, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. В този смисъл е решение №242/20.12.2023г. по гр. д. №4249/2022г. на ВКС. Наличието на непротиворечива съдебна практика изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Соченият от касатора за очевидно неправилен извод на съда, че единствено [община] следва да понесе отговорността по чл. 49 ЗЗД не съставлява очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Изложените от въззивния съд изводи са логични и съответстват на установеното по делото, че имотът представлява общинска собственост, чиято защита от вредното въздействие на водите съгласно чл. 137 от Закона за водите /редакция към 19.06.2014г./, включва оперативна и постоянна защита от наводнения, вкл. причинени от валежи. Съгласно закона поддръжката и ремонтно-възстановителните работи се осъществяват от собственика или ползвателя, т.е. законово задължение на [община], като собственик на имота, е да извършва поддържането на процесното дере/ канал в техническа изправност и да осъществява контрол върху неговото състояние. Въззивният съд е изложил подробни съображения защо отговорността е само на [община], а исковете спрямо МРРБ и Областен управител на област с административен център В. /Областна администрация В./ следва да бъдат отхвърлени, както и, че липсва основание за солидарното осъждане на ответниците. Посочил е, че отговорността на МРРБ по отношение на бедствия е свързана само със сеизмичния и геоложки риск, а от заключението на СТЕ се установява, че геоложкият риск на територията на [община] е бил адекватно картографиран. Изложил е също, че безспорно установената по делото причина за настъпилото наводнение на 19.06.2014г. е непочистването и неподдържането на дерето от страна на собственика [община], което изключва отговорност на областния управител на област В., тъй като няма осъществено виновно и противоправно поведение на негови служители. Предвид изложеното не може да се направи извод за очевидната неправилност на решението- като основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Предвид неоснователността на касационната жалба на [община], ответниците по нея, направили такова искане, имат право на разноски за производството пред настоящата инстанция, които съдът, съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, определя в размер на 1500.00 лв., платими на адв. Н. Д., при условията на чл. 38, ал.2 ЗА.

Предвид неоснователността на касационната жалба на М. Р. И. и К. М. Р., [община] също има право на разноски, но доколкото такова искане не е направено от нейния пълномощник, то съдът не ѝ присъжда такива за производството пред настоящата инстанция.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение