Определение № 515 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2272/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. В. К. чрез адв. А. Б., срещу въззивното решение № 1668/05.05.2020 г. по в. гр. д. № 850/2019 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 241/15.10.2019 г. по гр. д. № 1537/2018 г. на Петричкия районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от жалбоподателката срещу Е. Л. Г. и Д. Д. Г. иск за признаване за установено правото на собственост на основание давностно владение, осъществявано в периода от началото на 1998 г. до 05.06.2014 г. /евентуално - до 12.05.2016 г./, върху 1/16 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ...........по КК на [населено място] и върху жилищни помещения с площ от 28.30 кв. м., представляващи една стая с остъклена тераса и санитарен възел, разположени откъм южната страна на двора на втори жилищен етаж от сграда с идентификатор ............., както и да бъде осъдена Д. Д. Г. да предаде на ищцата владението на същите обекти.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация - ответници по исковете, не са получени отговори.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищцата е получила по наследство от баща си В. В. С., починал на 15.12.1984 г., 1/16 ид. ч. от поземления имот и от находящата се в него жилищна сграда. Освен ищцата, В. С. оставил за наследници по закон и преживяла съпруга Е. Н. С. и деца Л., Ф. и К.. Ответницата Е. Г. е дъщеря на Л. Г., а ответницата Д. Г. е негова внучка и дъщеря на ответницата Е. Г..

С н. а. № .../16.09.1996 г. ищцата дарила на ответницата Е. Г. идеалната част от имотите, които притежавала по наследство. По делото е представена декларация с дата 16.10.2006 г. от Е. Г., която е декларирала, че след приключване на делото /за делба/ всичко, което ѝ е дарено, ще възвърне по съответния ред или в парично обезщетение, както ще се присъди след приключване на делото или в реална съсобственост.

Делбата е приключила със спогодба, обективирана в н. а. № .../21.12.2011 г. Съгласно дял ІІ-ри от спогодбата ответницата Е. Г. и трето за настоящия спор лице В. Г. Б. /разпитана като свидетел по настоящото дело/ са получили в общ дял двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 76 кв. м. с идентификатор .......... и 8/16 ид. ч., представляващи южната половина от поземления имот, в който сградата е построена, като делът на Е. Г. представлява 7/16 ид. ч. от поземления имот и 7/8 ид. ч. от сградата, а делът на В. Б. е 1/16 ид. ч. от поземления имот и 1/8 ид. ч. от сградата.

На 27.12.2011 г. с н. а. № .../2011 г. Е. Г. продала придобитите по делбата права на Б. М. /като продавач е участвал и съпругът на Е. Г. - Д. Г./, а на 15.03.2018 г. с н. а. № .../2018 г. В. Б. продала придобитото по делбата също на Б. М.. С н. а. № .../30.04.2018 г. Б. М. продала на ответницата Д. Г. придобитите по двете сделки права.

С решение № 391/08.12.2013 г. по гр. д. № 333/2004 г. на Петричкия районен съд, влязло в сила на 30.12.2013 г., е отхвърлен предявеният от Е. Г. срещу Л. К. иск за ревандикация на 7/16 ид. ч. от поземления имот и на 7/8 ид. ч. от сградата, тъй като е установено, че в хода на делото на 27.12.2011 г. ищцата е прехвърлила правото си на третото лице-помагач Б. М..

С решение № 2592/12.05.2016 г. по в. гр. д. № 960/2015 г. на Благоевградския окръжен съд е уважен иск с правно основание чл. 76 ЗС на Л. К., като Е. Г. и В. Б. са осъдени да върнат на ищцата съвладението върху 4 кв. м. от поземления имот, за възстановяване на външна метална стълба за достъп до втория жилищен етаж на сградата, съвладението върху 7 кв. м. от входен коридор и владението върху част от втория жилищен етаж на сградата, представляваща една стая с остъклена тераса и санитарен възел, разположени откъм южната страна на двора, с обща площ на помещенията от 28.30 кв. м., които били отнети по скрит начин на 06.06.2014 г. чрез подмяна на външната входна врата с поставена нова брава и нов патронник при отказан достъп на ищцата чрез предоставяне на ключ от подменената външна входна врата.

От показанията на св. В. Т. е установено, че в началото на 1997 г. ищцата поискала от ответницата Е. Г. да й даде дял, при което ответницата се съгласила. Чрез наети от нея майстори ищцата обособила дял от сградата чрез преграждане на една стая откъм южната страна на двора и поставяне на стълба, за да се получи гарсониера, след което я обзавела с диван и фотьойли. Под стълбата имало тоалетна откъм двора. До 2014 г. ищцата ползвала обособеното от нея. Същите показания е дала и св. М. И..

Св. В. Б. - дъщеря на Ф. В. Т. /сестра на ищцата/, отрича ищцата да е живяла в къщата така, както се разбира под обитаване, съответно владение. Въпреки това въззивният съд приел, че от показанията й може да се извлече, че ищцата е осъществявала фактическа власт върху част от жилищната сграда чрез стълбата, която отвеждала до терасата и имало връзка със стаята, обособена от нея.

Според св. В. С., който е племенник на ищцата и брат на ответницата Е. Г., постоянното местоживеене на ищцата е апартамент в кооперация на [улица], в която и той има апартамент. С позволение на сестра му - посочената ответница, ищцата ползвала една стая в процесната сграда и за да има достъп до нея, направила стълба до терасата.

Пред въззивната инстанция е прието заключение на техническа експертиза, вещото лице по което е констатирало при огледа на място, че ищцата е ползвала следните помещения от втория етаж на сградата откъм северозападната й фасада: стая, представляваща остъклена тераса, със светли размери 2.00/4.80 м и височина 2.05/2.50 м; стая с подход от остъклената тераса /чрез аеропланка/ със светли размери 3.20/3.60 м и височина 2.40 м и тясно помещение със светли размери 1.30/2.30 м, в дъното на което е монтиран дървен шкаф. Констатирано е, че към момента на огледа са предприети ремонтни работи за приобщаване на посочените помещения към останалата част на жилището на втория етаж, като е премахнато вътрешно метално стълбище /вито стълбище/, което е осъществявало връзка на двора от северозапад с терасата на втория етаж, а оттам - и с обособената част от втория етаж, който е ползвала ищцата; разрушена е преградата в стената при отвора с размер 1.60/2.28 м, отделяща обособената част от останалата част на етажа /тази преграда в приложената скица е означена с пунктир/; демонтирани са врата при парапета на терасата и аеропланката, която свързва остъклената тераса със стаята; свалени са летвите и мазилката на стаята; премахната е съществуваща мивка на терасата и инсталацията за водопровод и канал за същата; премахнати са част от настилките в двете помещения. Към момента процесният обект няма самостоятелен подход, а връзката се осъществява през стая от етажа. Липсват ел. инсталация, водопроводна и канализационна инсталация, няма обособен кухненски кът; обектът не разполага с баня и тоалетна на етажа. Подходът към етажа е по вътрешно масивно стълбище, което осъществява връзката с жилището на втория етаж. Тоалетната на първия етаж с врата към двора, която е обслужвала процесния обект, когато е ползван, съществува и към настоящия момент. Според вещото лице инж. Хр. Г. в момента обектът не отговаря на изискванията за жилище, посочени в чл. 40, ал. 1 ЗУТ, тъй като помещенията не са обособени пространствено, нямат самостоятелен вход, липсват кухня или кухненски бокс, както и баня и тоалетна. Ако се възстанови във вида преди ремонта, имотът не може да покрие всички изисквания на ЗУТ за самостоятелен жилищен обект предвид липсата на кухня и баня.

Въззивният съд приел, че ищцата не е осъществявала такова владение, каквото изисква фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, за да настъпят последиците на въведеното основание на претендираното от нея право на собственост - придобивна давност. Съдът приел за установено от гласните доказателства, че ответницата Е. Г. е разрешила на ищцата да обособи обект, който да ползва, но намерил за недоказано ищцата да е обитавала постоянно обособените от нея чрез преустройство помещения - стая с тераса и външна стълба, със санитарен възел в двора. За да достигне до този извод, съдът кредитирал показанията на св. С., че ищцата имала друго жилище и живеела в него. Приел, че от началото на 1997 г. /по исковата молба - от началото на 1998 г./ ищцата не е владеела имота - не е имала намерение да го свои, което да е било известно на ответницата Е. Г.. Този извод съдът обосновал с поетото от ответницата задължение да върне на ищцата по съответния ред след приключване на делото за делба полученото или ищцата да бъде обезщетена парично. Това разкрива, че ищцата не е демонстрирала владение пред единия от съсобствениците /посочената ответница/, като с това е опровергана и презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като, получавайки това обещание от Е. Г., към този момент ищцата не е смятала и не е демонстрирала, че владее имота за себе си, а е била със съзнанието, че ползва чужд имот. Ако след 16.10.2006 г. /датата на декларацията/ ищцата е променила намерението си и е решила да упражнява фактическа власт за себе си, не е изминал срок от 10 години, тъй като на 06.06.2014 г. владението й е било изгубено /неправилно посочено „прекъснато“/ за повече от шест месеца, което е установено с влязлото в сила решение по иска с правно основание чл. 76 ЗС, а с това давността е била прекъсната съгласно чл. 81 ЗС. След това съгласно чл. 117 ЗЗД вр. чл. 84 ЗС е започнала да тече нова давност.

Въззивният съд намерил иска за неоснователен и на друго основание. Помещенията от жилищната сграда, които ищцата претендира като придобити по давност, нямат характер на обособен обект /жилище, гараж, магазин, ателие/ съгласно заключението на техническата експертиза. Ищцата е владяла реални части от двуетажна еднофамилна жилищна сграда. Като се позовал на разпоредбите на чл. 202 ЗУТ и чл. 62 ЗТСУ /отм./, съдът посочил, че придобиването на спорния обект по давност е невъзможно поради липсата на одобрен инвестиционен проект за разделянето на сградата и обособяването на два обекта и предвид обстоятелството, че в него липсват сервизни помещения в противоречие с изискването на чл. 40 ЗУТ за самостоятелен жилищен обект.

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2-ро ГПК. В изложението са поставени следните въпроси:

1. Може ли съдът да обоснове своите правни и фактически изводи за неоснователност на исковата претенция по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС вр. чл. 68, 69 и 79, ал. 1 ЗС само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с останалите доказателства по делото, без да отчете достоверността на показанията на кредитирания от съда единствен свидетел /С. - брат на първата и вуйчо на втората ответница/, на фона на останалите гласни и писмени доказателства, които опровергават категорично удостовереното от него и с оглед изискванията на разпоредбата на чл. 172 ГПК - поддържа се противоречие с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, І-во г. о.;

2. Може ли съдът да обоснове своите правни и фактически изводи за неоснователност на исковите претенции на ищцата, без да изпълни своето задължение за обсъждане с мотивите към решението на всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 109/27.12.2018 г. по гр. д. № 4766/2017 г. на ВКС, І-во г. о.;

3. Необходимо ли е, за да е налице владение по смисъла на чл. 68 ЗС, имотът да се ползва непрекъснато и във всеки момент владелецът да извършва действия, чрез които да изразява намерението си за своене на имота или е достатъчно упражняваната фактическа власт да изразява воля трайно да държи вещта и владелецът да може да извършва действия, когато пожелае, без някой да му пречи - жалбоподателката поддържа противоречие с решение № 503/02.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС, І-во г. о.;

4. Когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа ли презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т. е. приема ли се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване - според жалбоподателката по този въпрос въззивното решение противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 75/03.07.2019 г. по гр. д. № 2871/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.;

5. Въззивният съд е приел неправилният и необоснован фактически и правен извод за опровергаване презумпцията на чл. 69 ЗС, позовавайки се на декларацията от 16.10.2006 г. - твърди се противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и определение № 153/11.03.2016 г. по гр. д. № 590/2016 г. на ВКС, І-во г. о.;

6. Решението, с което е бил уважен владелчески иск по чл. 76 ЗС на владелеца на имота, може ли да прекъсне придобивната му давност върху осъществяваното от него владение по чл. 79, ал. 1 ЗС и да установи факта на прекъсване на владение за повече от шест месеца с оглед разпоредбата на чл. 81 ЗС - поддържа се противоречие с решение № 416/20.01.2015 г. по гр. д. № 2198/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 170/11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 631/26.09.2009 г. по гр. д. № 1525/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.; в касационната жалба се поддържа противоречие и с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС;

7. Е ли възможно да се прекъсне давност, която е изтекла по смисъла на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 68, ал. 1 и чл. 69 ЗС в полза на ищеца /владелеца/ - жалбоподателката твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 63/19.02.2013 г. по гр. д. № 1569/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

По първия поставен въпрос с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че събраните по делото доказателства следва да се преценят поотделно и в съвкупност, като се установи тяхната взаимовръзка и се определи правното значение на отделните факти; когато някое/и доказателства съдът не кредитира, той следва да обоснове защо не приема за установени фактите, за които са били допуснати.

Не се установява въззивното решение да противоречи на тази съдебна практика. Св. В. С. не е отрекъл ищцата да е живяла в спорния имот - той е свидетелствал за това, че тя го е ползвала по силата на уговорка с ответницата Е. Г.. Обстоятелството, че ищцата е започнала да ползва имота по предоставяне от посочената ответница, е установено и от св. В. Т.. Различието в показанията на тези свидетели се състои в обяснението на причината за това ползване. Така, според св. С. - защото ищцата си имала приятел, а според св. В. Т. - в изпълнение на уговорката, при която ответницата била надарена, а именно да върне дела на ищцата. Това различие обаче не е залегнало в основата на решението - от него въззивният съд не е формирал фактически и правни изводи. Свидетелите В. Т. и М. И. /на които жалбоподателката се позовава в касационната жалба/ не са депозирали показания дали ищцата е живяла постоянно в спорния имот - от записаното в протокола от съдебното заседание на 17.09.2019 г. не може да се направи извод такъв въпрос да им е задаван. Св. И. е посочила, че ищцата е живяла в имота до 2014 г., като я е виждала, когато отива на работа, че излиза оттам, след работа пак я срещала. Единственият свидетел, който е заявил, че ищцата не е живяла постоянно в спорния имот, а със семейството си живяла в четириетажна кооперация на [улица], в която живее и той, е св. В. С.. Неговите показания в тази част не са опровергани от други доказателства, поради което не е съществувала пречка те да бъдат кредитирани, след преценка съобразно изискванията на чл. 172 ГПК. Показанията на свидетели, разпитани по друго дело /в случая по гр. д. № 333/2004 г. на Петричкия районен съд/ не могат да послужат за формиране на фактически и правни изводи по настоящото дело, защото съдът може да основе решението си само върху приетите от него за установени обстоятелства по конкретното дело. Ето защо не се установява въззивният съд да е основал своите изводи само на избрани доказателства, при противоречиви доказателства относно правнорелевантните за спора факти, в противоречие на чл. 172 ГПК.

По втория въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че в съдебната практика никога не е имало противоречие за задължението на съда да обсъди съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован, и на решение № 109/27.12.2018 г. по гр. д. № 4766/2017 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че задължение на въззивния съд е да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд не е обсъдил възражението й за липса на транслативен ефект на сделките от 2011 и 2018 г. поради отречени права на собственост на продавачите Е. Г. и Б. М. с влязлото в сила решение № 391/08.12.2013 г. по гр. д. № 333/2004 г. на Петричкия районен съд, ползващо се със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по него: Л. К., Е. Г. и Б. М.; не са обсъдени и възраженията в касационната жалба за възобновяване на делото пред Благоевградския окръжен съд и необсъденото по делото писмено становище.

Както вече бе посочено, с решението по гр. д. № 333/2004 г. на Петричкия районен съд е отхвърлен предявеният от Е. Г. срещу Л. К. иск за ревандикация на 7/16 ид. ч. от поземления имот и на 7/8 ид. ч. от сградата, в която се намира спорният имот, тъй като е установено, че в хода на делото на 27.12.2011 г. ищцата е прехвърлила правото си на третото лице-помагач Б. М.. Д. на жалбоподателката е, че поради отхвърлянето на иска сделката, сключена с н. а. № ..../2011 г., не е породила вещноправен ефект за приобретателката по нея Б. М., съответно извършеното от последната разпореждане с н. а. № ........../2018 г. в полза на ответницата Д. Г. също няма прехвърлително действие. Този довод е правнонесъстоятелен. Правоустановяващото действие на влязлото в сила решение се състои в това, че с него е отречено качеството на ищцата да е носител на правото на собственост към момента на приключване на съдебното дирене, но не е отречено същата да е притежавала правото към един минал момент - този на извършеното разпореждане през 2011 г. Към този момент правото й е принадлежало, поради което и същото е преминало чрез сключената с на н. а. № .../2011 г. сделка у приобретателката Б. М., която от своя страна като носител на правото се е разпоредила с вещноправен ефект в полза на Д. Г.. Освен това доводът, дори и да бъде обсъден, не може да внесе промяна в извода на въззивния съд, че ищцата не е доказала да е носител на претендираното от нея право на собственост на основание придобивна давност. Ето защо, като не е изложил съображения във връзка с този довод, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Жалбоподателката се позовава на писменото становище, което е депозирала пред въззивния съд на 19.03.2020 г., след приключване на устните състезания на 10.03.2020 г. Становището съдържа твърдение, че ищцата и процесуалният й представител адв. Б. не са могли да се явят в съдебното заседание, за което са били редовно призовани, поради внезапен технически проблем с моторното превозно средство, с което пътували от [населено място] за [населено място]. Твърди се, че в нарушение разпоредбата на чл. 142, ал. 1, предл. 2-ро ГПК съдът не е разгледал делата, по които страните са се явили, а е пристъпил към разглеждане на настоящото дело въпреки неявяването на ищцата и на пълномощника й. Вследствие нарушението страната не е могла да изрази становището си и да оспори приетото в това заседание невярно, необосновано и непълно заключение на техническата експертиза. Твърди се, че се налага да се приемат допълнителни писмени доказателства, опровергаващи заключението. Иска се производството по делото да бъде възобновено и да се приемат приложените към становището писмени доказателства, включително архитектурният проект на сградата, с които страната оспорва заключението. Изложени са и съображения защо заключението е невярно, както и съображения по подадените от ответниците отговори на въззивната жалба и по съществото на спора, които да бъдат обсъдени в случай, че искането за възобновяване на производството не бъде уважено. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че обсъждането на така развитите съображения само по себе си не може да преодолее извода на въззивния съд, че претендираните от ищцата помещения не съставляват самостоятелен обект на правото на собственост, предвид факта, че във връзка с този решаващ извод жалбоподателката не е поставила правен въпрос, по който да се допусне касационно обжалване.

За разрешаване на третия въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 503/02.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че макар по дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е необходимо непрекъснато да се осъществява фактическо въздействие в имота като облагородяване, обработване и др., фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действията на трети лица.

В обжалваното решение въззивният съд е отрекъл осъществяваната от ищцата фактическа власт да е била постоянна по съображения, че е имала друго жилище и е живеела в него. Това обаче не е единственият решаващ мотив за отхвърляне на исковете за собственост. Съдът е приел също така, че не е установено ищцата да е владяла имота, т. е. да е имала намерение да го свои, да е изминал изискуемият от закона 10-годишен период, тъй като владението е било изгубено за повече от шест месеца, с което, съгласно чл. 81 ЗС, давността е била прекъсната, както и помещенията, за които ищцата претендира, да имат характер на обособен самостоятелен обект. Във връзка с извода на съда за липсата на самостоятелен обект на претендираното право на собственост жалбоподателката не е поставила правен въпрос. При наличието и на друг решаващ мотив за отхвърляне на иска, по който не е поставен правен въпрос, допускането на касационно обжалване не би могло да доведе до резултат, различен от постановения от въззивния съд.

При поставянето на четвъртия въпрос жалбоподателката изхожда от предпоставка, която не е установена по делото, а именно, че владението е установено чрез предаването му от предишния собственик. В разглеждания случай въззивният съд не е приел, че е извършено предаване на владението, а, че ответницата Е. Г. е разрешила на ищцата да обособи обект, който да ползва, поради което и установената фактическа власт не е имала характер на владение. Като поставен в несъответствие с данните по делото, този въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В точка пета на изложението жалбоподателката не е формулирала правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е изложила оплакване за неправилност и необоснованост на извода на въззивния съд, че презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана. Това оплакване съставлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се разглежда във фазата по селекция на касационните жалби, чийто предмет е произнасянето по наличието или липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първата част на шестия въпрос /решението, с което е бил уважен владелчески иск по чл. 76 ЗС на владелеца на имота, може ли да прекъсне придобивната му давност върху осъществяваното от него владение по чл. 79, ал. 1 ЗС/ е поставена в несъответствие с данните по делото, защото въззивният съд не е приел, че с решението по в. гр. д. № 960/2015 г. на Благоевградския окръжен съд давността е била прекъсната. Той е приел, че владението е било изгубено в продължение на повече от шест месеца, а с това придобивната давност съгласно чл. 81 ЗС е прекъсната. Като поставена в несъответствие с данните по делото, тази част на шестия въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Втората част на поставения шести въпрос /решението, с което е бил уважен владелчески иск по чл. 76 ЗС на владелеца на имота, може ли да установи факта на прекъсване на владение за повече от шест месеца с оглед разпоредбата на чл. 81 ЗС/ не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване при наличието на решаващия извод на въззивния съд за липса на самостоятелен обект, който да е бил предмет на упражняваната от ищцата фактическа власт, във връзка с който жалбоподателката не е поставила правен въпрос.

Седмият въпрос е поставен в несъответствие с данните по делото, защото въззивният съд не е приел, че придобивната давност в полза на жалбоподателката е изтекла, поради което и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното решение. Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. /т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В разглеждания случай такива пороци на въззивното решение не се установяват.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.