Определение № 700 от 15.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 1199/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. Д. Л. обжалва решение № 24 от 15.01.2019 г. по в.т.д. 652/18 г. по описа на Апелативен съд [населено място], с което е признато за установено, че тя дължи на „Уникредит Булбанк“ АД суми за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 441 от 7.9.2016 г. по ч.гр.д. 7980/16 г. на СРС сумата от 366,58 лв главница по договор за банков кредит № 1534 от 21.8.2007 г., анекс № 1 от 30.8.2010 г., анекс 2 от 29.11.2011 г. и анекс 3 от 23.4.2013 г. с падеж към 31.8.2016 г. сумата 266,54 лв договорни лихви по чл. 4 а – възнаградителна лихва с настъпил падеж от анекс 3 от 23.4.2013 г. към договора за кредит, начислени за периода от 10.07.2016 г. до 09.8.2016 г., сумата 6,18 в – лихви по чл. 4.2 лихва върху просрочена главница от анекс 3 от 23.4.2013 г. към договора за кредит, начислени за периода от 10.7.2016 г. до 31.8.2016 г. ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.8.2016 г. до окончателното й изплащане и с което е осъдена да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД сумата 42 259,85 лв, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит № 15 от 21.8.2017 г., анекс 1 от 30.8.2010 г., анекс 2 от 29.11.2011 г. и анекс 3 от 23.4.2013 г. към него, която е настъпила с обявяване на предсрочна изискуемост на кредитополучателя с връчване на препис на исковата молба от 27.3.2017 г. ведно със законната лихва от 27.3.2017 г. до окончателното й изплащане и 3 344,09 лв съдебни разноски в исковото производство съобразно уважената част от предявените искове.

Излага подробни съображения, за нарушение на материалния закон във връзка с приложение на правата, предвидени с директива и разяснени в практиката на СЕС. Конкретно при сключване на договора, клаузата относно формиране на възнаградителната лихва била несъответна на правилата, посочени по-горе като същата била неясна относно промяната, която можела да настъпи. Счита, че липсва отговор във въззивното решение на възражението й, че възнаградителната лихва, уговорена в договора „било неясно как се формира до степен на нищожност.“ Позовава се на императивния характер на нормите на Закона за защита на потребителите.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи основания за допускане на определението до касационно обжалване както следва:

По раздел I.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени и приети доказателства в мотивите си и да формира изводите си въз основа на съвкупната им преценка или може да ги основе само на избрани от него доказателства?

2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения доводи на страните по делото при постановяване на съдебния акт?

По тези два въпроса сочи допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, произнасяне в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 212 от 1.2.2012 г. по т.д. 1106/10 г., ТК, 2 ТО, решение № 401 от 11.1.2012 г. по гр.д. 327/11 г., 3 ГО на ВКС, решение № 27 от 2.2.2015 г. по гр.д. 4265/14 г. на ВКС, решение № 802/23.2.2011 г. гр.д. 1783/09 г. 4 ГО, решение № 470 от 16.1.2012 г. по гр.д. 1318/1—г., 4 ГО, решение № 217 от 9.6.2011 г. по гр.д. 761/10 г. 4 ГО, решение № 126 от 9.5.2011. по гр.д. 421/09 г. на 4 ГО на ВКС и т. 19 от решение № 1 от 4.1.2001 г. на ОСГК на ВКС.

3. Когато цената на кредита или формирането на т.нар. „възнаградителна лихва“ не е ясна, налице ли е неравноправност – нищожност на уговорката за тази лихва, съответно при установяване на неравноправност на клаузата за лихва, налице ли е пълна нищожност на договора?

4. Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?

5. Какво следва да се разбира под ясно формулиране на механизъм за определяне на възнаградителна лихва?

6. Длъжен ли е въззивният съд служебно да установи и приложи наличието на неравноправни клаузи в договора, въз основа на които сумите се претендират?

7. Констатираната от съда нищожност по чл. 146 от ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право на банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза на договора уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер?

По въпроси от 3 до 7 включително сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 23 от 7.7.2016 г. по т.д. 3686/14 г., решение № 95 от 13.9.2016 г. по т.д. 240/15 г. на Второ ТО, решение № 231 от 2.3.2018 г. по т.д. 875/17 г.

По отношение на предсрочната изискуемост на вземането на банката сочи наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК по отношение на следните въпроси в раздел II:

II.1. Преди да обяви кредита за предсрочно изискуем, следва ли банката по аналогия на чл. 87, ал.1 от ЗЗД да предостави на кредитополучателя възможност да изпълни забавеното свое задължение, едва след което да обяви предприемането на действия по събиране на целия непадежирал остатък по кредита, съответно да обяви целия кредит за предсрочно изискуем?

II.2. Допустимо ли е кредитополучателят (според настоящия съдебен състав става въпрос за кредитодателя) да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай ,че неизпълненото/забавеното задължение е незначително съпоставимо с общия дължим остатък по кредита?

II.3. Приложими ли са по аналогия общите правила на ЗЗД касателно развалянето на договора и обявяването на един кредит за предсрочно изискуем по реда на чл. 60 ЗКИ? Следва ли да се приеме, че са налице обективни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем когато се установи в хода на съдебното производство, че забавените, падежирали, но неплатени вноски са значително по-малко от вноските за плащането, на които кредитополучателят е бил уведомен при обявяване пред него на предсрочната изискуемост? Законно ли е упражнено правото за обявяване на предсрочна изискуемост като се установи, че забавените вноски представляват незначително неизпълнение?

II.4. Какво следва да е съдържанието на волеизявлението на Банката по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, и ако се установи, че посочената в него като забавена сума не е действително дължимата, допустимо ли е отнемането на преимуществото на срока в случай, че банката е формирала забавените вноски въз основа на неравноправни уговорки ?

По отношение на поставените правни въпроси сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК поради разрешенията на посочените въпроси с практиката на Съда на Европейския съюз, изразена в противоречие с решения на СЕС – С- 26/13 г. и С-186/16 г.

В раздел III сочи следните въпроси:

III.1. Какво следва да е съдържанието на волеизявлението на банката по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и ако се установи, че посочената в него като забавена сума не е действително дължимата, допустимо ли е отнемане на преимуществото на срока, в случай, че банката е формирала забавените вноски въз основа на неравноправни уговорки. Сочи, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 25 от 3.5.2017 г. по гр.д. 60 208/16 г. на 2 ГО на ВКС?

Освен това сочи наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД оспорва касационната жалба. На първо място счита, че не са обосновани условия за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Излага съображения, че касаторът не е обусловил основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК поради липса на връзка между сочената от касатора практика с решението на въззивния съд. Както и че не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Счита, че първият въпрос не е налице. Подробни мотиви били изложили и двете инстанции. Съпоставката между чл. 60 от ЗКИ и чл. 87 от ЗЗД била нелогична и необоснована. Счита, че следва да не се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение като взе предвид изложеното от страните намира следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в определения в чл. 283 от ГПК срок, от лице, което има правен интерес да обжалва решението на въззивния съд.

С обжалваното решение Апелативен съд [населено място], поправено с решение № 162 от 15.06.2020 г. е потвърдил решение на Окръжен съд [населено място] в частта, с която е признато за установено, че М. Д. Л. дължи на „Уникредит Булбанк“ Ад следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично заявление по чл. 417 от ГПК № 441 от 7.09.2016 г. по ч.гр.д. 790/16 г. на СРС, сумата от 366,58 лв главница по договор за банков кредит № 1534/21.08.2007 г., анекс 1 от 30.8.2010 г., анекс 2 от 29.11.2011 г. и анекс 2от 23.4.2013 г. с настъпил падеж към 31.8.2016 г., сумата от 266,54 лв – договорни лихви по чл. 4 а, възнаградителна лихва с настъпил падеж от анекс 3 от 23.4.2013 г. към договора за кредит, начислени за периода от 10.7.2016 г. до 9.8.2016 г. сумата 6,18 лв лихви по чл. 4.2. лихва върху просрочена главница от анекс3 от 23.4.2013 г. към договора за кредит, начислени за периода от 10.7.2016 г. до 31.8.2016 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 31.8.2016 г. до окончателното й изплащане и е разгледал и евентуално съединения иск с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, за осъждане на М. Д. Л. да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД съдебните разноски в заповедното производство в размер на 31,82 лв и е осъдена да заплати сумата от 42 259,85 лв, представляващи предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит № 15 от 21.8.2007 г., анекс 1 от 30.8.2010 г., анекс 2 от 29..11.2011 г., анекс 3 от 23.4.2013 г. към него, която е настъпила с обявяване на предсрочна изискуемост на кредитополучателя с връчване на препис от исковата молба от 27.3.2017 ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.3.2017 до окончателното й изплащане и 3 344,09 лв съдебни разноски в исковото производство съобразно уважената част от исковете.

Въззивният съд е приел, че са предявени и разгледани от първоинстанционния съд искове при условията на обективно евентуално съединение - такива с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване, че М. Д. Л. дължи на „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 47 7311,95 лв главница, 6 294,02 лв лихви по кредита, от които 1 567,43 възнаградителна лихва от 10.10.2015 г. до 11.3.2016 г., 4021,22 лв – лихва върху просрочена главница по чл. 4.2. от анекс 2 от 23.4.2013 г. за периода 10.9.2015 г. до 30.8.2016 г. и 705,37 лв наказателна лихва при просрочие по чл. 4.1 от анекс 3 от 23.4.2013 г. за периода 10.9.2015 г. до 30.8.2016 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано то датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.8.2016 г. до окончателното й изплащане и в случай, че не бъде уважен установителният иск поради твоа, че не се установява предсрочна изискуемост е поискал да се осъди М. Д. Л. да заплати неплатения остатък по кредита и посочените лихви, така както са уточнени.

Въззивният съд е приел за установени фактите на сключен в писмена форма договор за банков кредит за предоставяне на ипотечен кредит от 53 550 лв с цел рефинансиране на ипотечен кредит № 996/8.12.2015 г., в „Булбанк“ АД и потребителски кредит лоялен клиент 1195 от 1.8.2006 г. и ремонт. Кредитът бил напълно усвоен. Договорът бил изменян по искане на кредитополучателя Л. с три анекса поради това, че имало затруднения кредитополучателката да погасява своевременно месечните вноски и това наложило преструктуриране на кредита с промяна на уговорените условия във връзка с олихвяване и погасяване на кредита. Кредитът бил просрочен и банката решила да обяви предсрочната му изискуемост. А съответно е поискала издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, като искането било уважено. Поради това, че не била установена предсрочната изискуемост, то е прието, че само вноските с настъпил падеж могат да се установят като съществуващо задължение. Въззивният съд е възприел с оглед заключението на вещите лица, че непогасеният остатък от дълга и начислените лихви върху целия остатък по т. 11.2, т. 11.2.1, т. 11.2.1.1 от договора, анексите не са дължими, приспаднати са от текущите задължения и е установено, че погасените при посочените условия задължения възлизат както следва: лихва при редовен дълг 36 630,14, наказателна лихва върху просрочена главница от 0,62 лв и такси за управление и предоговаряне 1 188,57 лв, главница в размер на 10 923 ,57 лв съответно остатък към 31.8.2016 г. от 366,58 лв, с настъпил падеж и главница с ненастъпил падеж 42 259,85 лв, лихва по чл. 4 а от анекс 3, лихва върху редовен дълг за периода 10.7.2016 г. до 9.8.2016 г. на 266,54 лв, лихва с ненастъпил падеж върху редовен дълг за периода 10.8.2016 г. до 31.8.2016 г. на 179,71 лв лихва по чл. 4.2. от анекса 3 за периода 10.8.2016 г. до 31.8.2016 г. на 6,18 лв.

По отношение на главницата съдът е приел, че кредитът е усвоен. По силата на договора е породено задължение да се върне получената сума, както и да се заплатят възнаградителни лихви. Установил е, че е налице неизпълнение на задължението на кредитополателя при погасяване на месечните анюитетни вноски по кредита макар и в по-малък от действително заявения размер. Не бил доказан фактът на обявена предсрочна изискуемост, с оглед субективния елемент, а именно връчване на изявлението на банката до кредитополучателя преди провеждане на заповедното производство. По отношение на установителния иск е приел, че се дължи връщането на анюитетни вноски, които са с настъпил към датата на подаване на заявлението падеж.

Изцяло е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузата на т.11.1.3 позволява едностранно изменение на лихвата от страна на банката в посока само на увеличение, както и на тези по т.11.2, т.11.2.1 и т. 11.2.1.1, които позволяват на банката да начислява необосновано високо обезщетение или неустойка при забава в плащането на дължимите анюитетни вноски от раздел 2 на договор за банков кредит, които не са индивидуално договорени с кредитополучателя са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1от ЗЗП. Недействителността на другите, посочени клаузи не засяга функционалността на договора с оглед съществените му елементи. Съдът е приел, че тези клаузи не влияят на правоотношението в неговата цялост и могат да бъдат заместени от уговорките между страните. С оглед дефинитивния възмезден характер, по силата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ, на договора за банков кредит, въззивният съд е преценил, че клаузите между страните относно размера на възнаградителната лихва, която е посочена като точно число, провеждат действие.

Приел е, че спрямо предсрочната изискуемост на задължението по договора за банков кредит правилото на чл. 87, ал.4 от ЗЗД не се прилага. Развалянето на договора и обявяване на остатъка за предсрочно изискуем били различни правни последици, произтичащи от неизпълнението на паричните задължения на длъжника. Приел е, че нормата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е предвидена правна възможност, кредиторът едностранно да изменя договора като съобразно уговореното заявява правото си да събере предсрочно вземанията си, произтичащи от този договор в този вид и размер, който биха имали при изтичане срока на договора. Неизправният длъжник губел преимуществото на уговореното разсрочено изпълнение. Нямало в уговорките между страните изискване за минимален размер на задължението, като условие за настъпване на предсрочната изискуемост. Решаващият извод е, че предвид неизпълнението на задълженията кредиторът имал право да направи кредита предсрочно изискуем и това е сторено с връчване на препис от исковата молба и доказателствата съгласно изричното изявление в исковата молба, което връчване е осъществено редовно на длъжника. Конкретните неплатени суми е приел съобразно заключение на вещото лице, че към 31.8.2016 г. М. Л. не е платила главница от 366,58 лв главница, лихва - 266,54 лв за периода 10.7.2016 г. до 09.8.2016 г. и лихва в размер на 6,18 лв, начислена за периода 10.7.2016 г. до 31.8.2016 г. съгласно двете допълнителни заключения. Основните изводи са и, че след оставяне неприложени на неравноправните клаузи, след преизчисление на задълженията с премахване на сумите, произтичащи от тези клаузи е налице неизпълнение на задълженията за заплащане на главница, възнаградителна лихва.

Допускането на касационно обжалване предпоставя касаторът да е обусловил приложението на чл. 280 от ГПК. Нормата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че съдът може да допусне и служебно касационно обжалване когато е налице преценка, че вероятно съдебното решение може да е нищожно или недопустимо. Предвид нормата на чл. 280, ал.1 и чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК касаторът следва в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, да обуслови наличие на основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване като посочи правния въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото, както и да посочи, че този правен въпрос осъществява противоречие с основанията, посочени в чл. 280, ал.1 т. 1- 3 от ГПК.

Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По отношение на въпроси 1 и 2 от раздел I, настоящият съдебен състав намира, че въпросите са свързани с приложението на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Допускането касационно обжалване на въззивното решение предполага правният въпрос, обосноваван от касатора, да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора.. Но макар и да представляват общо основание, посочените въпроси, те не са постановени в отклонение от цитираната от касатора практика, представляваща според него допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ,т. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел и определил точно предмета на делото, извършил е правна квалификация и в решението е посочил кои факти приема за установени, как следва да се приложи правната норма и какви са последиците. Въззивният съд подробно е разгледал възраженията на ответника и е мотивирал точно и ясно мотивите си. Липсва отклонение от задължителната практика, изразена в ППВС 1/53 г., както и на константната съдебна практика на ВКС, изразена и в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие трайната практика на ВКС, изразена в множество служебно известни решения: решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г., 2 ТО,на ВКС, решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г., 2 ТО на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. 2 ТО на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. 2 ТО на ВКС.

По отношение на правни въпроси 3 – 7 от раздел I включително настоящият съдебен състав намира, че те представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Включени са в предмета на делото чрез направените възражения от ответника, обосновали са изхода на спора. Но разрешението на всички тези въпроси не е в отклонение от практиката на ВКС, изразена в р ешение 201 от 2.3.2017 г. по т.д. 2780/15 г., в решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4453/2014 г. на ВКС, ГК, решение №95 от 13.09.2016 г. по т.д.№240/2015 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №205 от 07.11.2016 г. по т.д.№154/2015 г. на ВКС, ТК, I отделение и решение №165 от 03.12.2016 г. по т.д.№1777/2015 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 146 от 01.11.2017 г. по т.д 2615/16 г., 1 ТО на ВКС, клаузите в договори или споразумения въз основа на договори, с които е предвидена възможност едностранно банката да измени цената на кредита – възнаградителната лихва, без да са посочени критерии по достъпен начин, даващи възможност на потребителя да установи промяната, са неравноправни, като създаващи неравновесно положение за потребителя. В случая въззивният съд е приел, че едностранно изменение на лихвения процент само в посока на увеличение, съгласно клаузата на т. 11.1.3 е неравноправна. Също е прието, че клаузите на т.11.2, т. 11.2.1 и т. 11.2.1.1 от договора за кредит, уреждащи правото на банката да начислява необосновано високо обезщетение или неустойка при забава в плащането на дължимите анюитетни вноски, са неравноправни. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 26, ал.4 пр. 2 от ЗЗД следва да останат неприложени тези клаузи, но те не засягат договора в неговата цялост относно съществените му елементи, а именно – отпуснатата сума плюс възнаградителна лихва. Въззивният съд е разгледал направените възражения от ответника-въззивен жалбоподател за неравноправност на клаузите и е приел, че изводите на първоинстанционния съд са съответни на закона. Разгледани са подробно формирането на възнаградителна лихва след първоначално приетия й размер при сключване на договора, както и механизма за определяне на лихвата и изцяло е оставен неприложен променения от банката лихвен процент. Прието е, че и споразуменията, сключени на основание неравноправната клауза са нищожни като сключени на основание нищожни уговорки. С оглед съществените елементи на договора за банков кредит е прието, че при сключване на договора е бил посочен определен размер лихвен процент на възнаградителната лихва, който следва да се приложи между страните. Изцяло са оставени неприложени останалите уговорки за повишение на лихвения процент. С помощта на вещо лице всички плащания са преразпределени и отнесени към съществуващите задължения като по този начин е приет размер на непогасена част от главница и размер на възнаградителна лихва по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. По отношение на въпроса за служебното задължение за преценка неравноправност на клаузите, въззивният съд е изпълнил същото, като е разгледал изричните възражения на длъжника. Служебното задължение на съда за обсъждане неравноправните клаузи би било релевантно, ако не беше обсъден неравноправният характер на клаузите. По отношение на всички посочени правни въпроси, не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, поради липса на противоречие с трайната практика на ВКС. По отношение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК също не е налице, тъй като разрешаването на поставените въпроси е в съответствие с решение C-415/11 г. на СЕС.

Предвид наличието на задължителна практика на ВС и ВКС, както и на трайна съдебна практика, е изключено приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Касаторът не е обосновал необходимостта от тълкуване на посочените норми, в отклонение от съществуващото в практиката тълкуване поради настъпване на нови обществено-икономически условия или поради грешки в тълкуването.

По отношение правните въпроси от раздел II, настоящият съдебен състав намира, че са разрешени от въззивния съд. Прието е, че са неприложими правилата на разваляне на договори към правоотношението, основано на договор за банков кредит. Прието е, че изявлението на основание чл. 60, ал.2 от ЗКИ е едностранно от изправния кредитор, като представлява изменение на срока на договора. Прието е, че с оглед уговорките между страните няма изискване за минимален размер на задължението като необходимо условие за настъпване на предсрочната изискуемост. При установяване дължимостта на сумите е преценено, че е налице забавено изпълнение на задълженията, като подробно са описани от вещото лице. Прието е, че не може да им автоматична предсрочна изискуемост. Но с оглед системното забавено изпълнението на задълженията, освен на лихвите, които са били в необосновано високи размери и на лихви, както и установените непогасени задължения за главница и лихва, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, са дали основание на въззивния съд да приеме, че са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. А съответно и изявлението на кредитора е достигнало до длъжника. Поради това, че въпросът за предсрочната изискуемост е включен в предмета на спора, както и е разрешен от въззивния съд, той съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Но в случая не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, изискващо обосноваване на необходимостта от тълкуване когато нормата е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило изводите на въззивния съд и поради това е налице соченото основание за точното приложение на закона и за развитието на правото. Касаторът не е установил противоречива съдебна практика или постоянна практика, която се нуждае от преодоляване като неправилна или на осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените условия. Нормата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ не е неясна и не се нуждае от тълкуване. Съгласно задължителната и константната практика на ВКС, кредиторът може да обяви банковия кредит за предсрочно изискуем, ако са налице обективните предпоставки за това, а именно неизпълнение на задълженията на кредитополучателя.

По отношение на допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводът относно правото на кредитора да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем не е разрешено в противоречие с критериите, посочени в практиката на СЕС. На първо място в служебно известното решение на СЕС С-415/11 г. е посочено, че следва да се направи преценка на неизпълнението на задълженията, като се съпостави с общия размер на кредита и неизпълнената част и се прецени дали не се дължи на случайно действие от страна на кредитополучателя неизпълнението. На второ място, да се прецени кредитополучателят дали е премахнал последиците от неизпълнението. Въззивният съд е разгледал възраженията, като е приел, че е било системно изпълнение на задълженията със забава, наличие на непогасена част от главницата и възнаградителна лихва, останали непогасени към приключване на устните състезания, е дала основание да се приеме наличието на право на кредитора на вземане на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, както и това неизпълнение съдът е свързал с правото да обяви остатъка за предсрочно изискуем, като е признал правото на банката да получи дължимата сума предсрочно като се отнеме предимството на срока за връщане на кредита и е осъдил длъжника на основание чл. 430 от ТЗ да върне посочената сума. Липсва разрешение и в противоречие с посочените от касатора решения по дела С-26/13 и С-186/16 г.

По отношение на правните въпроси, посочени в раздел III на изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК.

Както бе посочено съдът е приел, че не са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчената нотариална покана, преди провеждане на заповедно производство. Но е приел, че с връчване на препис от исковата молба на ответника вече са налице, такива предпоставки, както обективни – неизпълнение на парични задължения в посочените размери, така и достигането на изявлението до длъжника. Установен е обективно размер на задълженията след отстраняване на неравноправните уговорки. В този смисъл така както е формулиран правният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Соченото допълнително основание, а именно разрешаване в противоречие с трайната практиката на ВКС, конкретно решение № 25 от 3.5.2017 г. по гр.д. 60 208/16 г., 2 ГО на ВКС, не може да обоснове допускане касационно обжалване. Предметът на това решение е различен от поставения в случая въпрос и засяга връчването на уведомление за обявяване кредита за предсрочно изискуем. Но въпреки всичко следва да се посочи, че липсва отклонение от тълкуването на чл. 60, ал.2 от ЗКИ в настоящия случай, сравнение с посоченото решение. Въззивният съд е взел предвид, че исковата молба, която отговаря на изискванията на чл. 127 от ГПК съдържа всички основания за връщане на посочената, отпусната в кредит сума. В този смисъл съдържанието на изявлението е ясно и е достигнало до длъжника. Подробно са очертани обективните предпоставки, за обявяване кредита за предсрочно изискуем. Поради това касаторът не е обосновал наличието на основание за допускане касационно обжалване.

Не може да се сподели и формалното позоваване на всички допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК, направено от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Както бе посочено, задължителната и трайна практика на ВКС, както и наличието на задължителна практика на Съда на Европейския съюз, изключват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения решението на Апелативен съд – Пловдив не следва да се допусне до касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд, Второ търговско отделение