Определение № 50928 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1846/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Г. Г. К. и С. Д. Х., подадена чрез адв. М. Н. срещу решение № 240/24.02.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 80/2022 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 184/19.10.2021 г. по гр. дело № 510/2021 г. на Провадийския районен съд, са унищожени, на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, следните два договора: договор от 11.05.2016 г. за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 53, том І, рег. № 544, нот. дело № 34/11.05.2016 г. на нотариус с рег. № ***, по силата на който ищцата по делото М. Г. И. е продала на двамата касатори-ответници, при правни квоти, 10/12 идеални части от трети жилищен етаж в триетажна жилищна сграда, изградена в североизточната част на имота, находящ се в [населено място], [улица], ведно с принадлежностите му (подробно описан); и договор от 11.05.2016 г. за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 54, том І, рег. № 545, нот. дело № 35/11.05.2016 г. на нотариус с рег. № ***, по силата на който ищцата е продала на двамата касатори-ответници, при правни квоти, 10/12 идеални части от търговски обект, състоящ се от два магазина, находящ се в [населено място], [улица], ведно с принадлежностите му (подробно описан); в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите Г. К. и С. Х., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди релевантния момент за преценка състоянието на невъзможност на лицето да разбира или ръководи действията си; 2) длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с момента на волеизявлението, обективирано в договора, и имат ли значение настъпилите по-късно промени, водещи до промени в състоянието на лицето; 3) имат ли значение настъпилите на по-късен етап промени, водещи до промени в състоянието на лицето, и това правно ирелевантно ли е относно валидността на изявлението; 4) длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуано нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма; 5) длъжен ли е съдът, при доказването в производството и при направен разбор на материалните предпоставки, които следва да бъдат установени в процеса на доказване, да обобщи предмета на доказване и насочи страните с указания, че следва да установят и докажат твърденията си, залегнали в исковата молба/отговора на исковата молба, и укаже за какво сочат и за какво не ангажират доказателства; и 6) неправилно ли е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение, поради необсъждане на събраните доказателства по делото, доводите на страните и допуснати съществени процесуални нарушения в производството с неразпределяне на доказателствената тежест между страните. Жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК, като твърдят, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излагат каквито и да било съображения в тази насока. В изложението на касаторите се поддържа и че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, като са посочени и конкретни съдебни актове на ВКС, но в тази връзка не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата М. И., в отговора си, подаден чрез адв. Л. Б., излага съображения за неоснователност на жалбата; не взема становище по основанията за допускане на касационното обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение. В случая, както вече беше посочено, във връзка с твърдението на касаторите, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените и цитирани от тях актове на ВКС. Вместо това, в изложението са преповторени, наведените и с касационната жалба оплаквания и доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, необоснованост на изводи в решението му и за нарушение на материалния закон. Тези оплаквания и доводи съставляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, по които касационната инстанция не може да се произнася в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. При липсата на изведена ясна и точна формулировка на правен въпрос съставът на ВКС е в невъзможност да извърши преценка и не би могъл да допусне касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, без да е налице наведено от жалбоподателите общо основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид задължителните указания и разясненията, дадени с цитираната по-горе т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си касаторите по никакъв начин не са аргументирали и твърдението си, че шестте формулирани от тях правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК. Предвид задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 и мотивите към тях от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това също само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК. Независимо от това, съдът намира за нужно да изложи и следните съображения относно формулираните от жалбоподателите правни въпроси: Първите три от тях се припокриват по смисъл и съдържание и са относно правно-релевантния момент, към който съдът, разглеждащ иска за унищожаване на договор на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, следва да извърши преценка и да установи, дали ищецът е могъл или не е могъл да разбира или да ръководи действията си. Този правно-релевантен момент е ясно посочен в разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, а именно – моментът на сключването на договора, поради което в съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания в тази насока, респ. – приема се, че настъпилите по-късни промени в психичното състояние на ищеца са ирелевантни за валидността на волеизявлението му по договора. В мотивите към TP № 5/30.05.2022 г. на ОСГТК на ВКС, макар и по друг повод, също изрично е посочено, че невъзможността да се разбират или да се ръководят действията, независимо от причините за нея, е необходимо да е налице към момента на извършване на сделката. При това положение – след като по тези въпроси е налице константна съдебна практика (включително актуална задължителна такава на ВКС), те не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК (също т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е изложил правни съображения в същия смисъл, в който е и еднопосочната съдебна практика, а именно: Приел, че основанието за унищожаемост по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е налице тогава, когато едната страна, макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка не е могла да разбира или да ръководи действията си, като е без значение продължителността на това състояние. Съдът изрично е изтъкнал, че определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката, и по-специално – дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса, да формира и да изрази волята си. Приел е още, че преценката за това е предоставена на съда, както и че при извършването ѝ – тъй като се касае за дееспособно лице – съдът е длъжен да съобрази всички относими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка – възраст, здравословно състояние, начин на живот, различни зависимости, включително и от трети лица, и др. С оглед това съдът е изтъкнал и че при извършването на тази преценка следва да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства – писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните, които имат значение за решаването на спора съобразно изискванията на чл. 235 от ГПК. Именно след обсъждане поотделно и в тяхната съвкупност на събраните по делото доказателства, съдът е приел за установено, че към момента на сключване на двете процесни сделки, който е само шест дни след изписването ѝ от болница, ищцата не е могла да разбира правилно и адекватно значението на действията си и последиците от тях, тъй като в резултат на прекарания от нея инсулт са настъпили когнитивни нарушения в резултат на хронични и остри мозъчни промени. При така приетото от въззивния съд, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите три правни въпроса, формулирани от страна на касаторите, тъй като същите са разрешени в съотвествие с трайно установената съдебна практика, влючително тази на ВКС. Четвъртият правен въпрос също не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК, тъй като формулировката на въпроса почти буквално възпроизвежда диспозитива на т. 3 от TP № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която е даден положителен отговор на този въпрос. По отношение на него не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС, тъй като по настоящото дело са изслушани и приети три съдебно-психиатрични експертизи – две еднолични и една тричленна, заключенията на които са подробно обсъдени в мотивите към обжалваното въззивно решение. Окръжният съд е оставил без уважение, направеното с въззивната им жалба, искане на жалбоподателите за допускане на още една (четвърта) съдебно-психиатрична експертиза, тъй като това доказателствено искане е преклудирано – при изслушването на тричленната експертиза в първоинстанционното производство, заключението ѝ не е било оспорено от никоя от страните по делото и никоя от тях не е поискала още тогава нова експертиза. Така възприетото от въззивния съд разрешение на четвъртия правен въпрос е в пълно съотвествие, а не в противоречие с т. 3 от TP № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Петият правен въпрос, който е посветен на указанията на съда към страните относно разпределението на доказателствената тежест, е такъв по приложението на чл. 146 от ГПК и е относим единствено към правораздавателната дейност на първата инстанция в гражданското съдопроизводство. Този правен въпрос няма отношение към дейността на въззивната инстанция, която е такава по съществото на правния спор, поради което въпросът нито е обсъждан в обжалваното въззивно решение, нито окръжният съд му е дал разрешение по някакъв начин. С оглед това, този правен въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд, респ. – не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по него (също т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по шестия правен въпрос, който е посветен на неправилността на съдебното решение при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Без съмнение отговорът на този въпрос е положителен, но той по никакъв начин не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както вече беше посочено, в производството по чл. 288 от ГПК касационната инстанция не може да обсъжда правилността на обжалваното въззивно решение. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. Л. Б., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ в касационното производство, в размер 1 994 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 6 и с ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение