Определение № 60411 от 16.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2117/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Българска федерация по шахмат“, [населено място] против определение № 698 от 09.03.2021 г. по ч. гр. д. № 433/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, I-6 състав определение № 265845 от 08.12.2020г. по гр. д. № 13357/2020 г. С първоинстанционния акт, на основание чл. 130 ГПК, е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, образувано по предявени от СНЦ „Българска федерация по шахмат“ срещу Министерство на младежта и спорта обективно съединени искове с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключените между тях договори № 36-00-14/21.01.2014 г. и № 36-00-381/08.05.2014 г. за предоставяне на целеви финансови средства. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за недопустимост на предявените искове поради настъпила преклузия на възражението за нищожност на процесните договори предвид пропускане на срока за заявяването му в рамките на висящото производство по гр. д. № 10635/2017 г. на СГС, I-22 състав. Застъпено е становището, че преклузията не може да се счита настъпила, тъй като исковата молба по посоченото дело не е била надлежно връчена на мнимо представляваното сдружение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1. и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдението, че обжалваното определение е постановено в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2016 г. на ОКГТК на ВКС, в което не е предвидена преклузия за позоваване на висяща недействителност на договор, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено по отношение на въпроса: „Налице ли е преклузия за обвяване на висящо недействителен договор (сключен от мнимо представляващо лице) за окончателно недействителен (нищожен) от страна на мнимо представляваното лице, ако единствено и само по вина на мнимо представляващото лице е пропуснат преклузивният срок за обявяване на този висящо недействителен договор за окончателно недействителен (нищожен) от страна на мнимо представляваното лице, което мнимо представлявано лице не е знаело за този висящо недействителен договор (който договор никога не е бил потвърждаван за действителен), а е обявило този висящо недействителен договор за окончателно недействителен (нищожен) веднага, след като е узнало за него“. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, образувано по предявени от СНЦ „Българска федерация по шахмат“ срещу Министерство на младежта и спорта обективно съединени искове с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключените между страните договори № 36-00-14/21.01.2014 г. и № 36-00-381/08.05.2014 г. за предоставяне на целеви финансови средства, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че производството е недопустимо. Съобразявайки обстоятелството, че в производството по предявените от Министерството на младежта и спорта срещу СНЦ „Българска федерация по шахмат“ осъдителни искове за връщане на сумите, предоставени й с процесните договори, федерацията, в срока за отговор на исковата молба, не е релевирала възражение за недействителност на тези договори, решаващият състав е приел, че правото й за такова възражение е преклудирано и не може да бъде упражнено чрез предявяване на самостоятелни искове за нищожност на договорите. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изобщо не подлежи на обсъждане, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен конкретен въпрос, по отношение на който да се извърши преценка налице ли е твърдяното от частния касатор противоречие с цитираната от него задължителна съдебна практика. Както е разяснено в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставянето на конкретен въпрос е задължение на самия касатор, като в правомощията на ВКС е единствено уточняването на въпроса, но не и неговото извеждане от обстоятелствената част на жалбата. На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по надлежно формулирания въпрос. От една страна, въпросът не може да бъде преценен като отговарящ на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело в смисъла на задължителните указания в т. 1 от посочения тълкувателен акт. Този извод следва от обстоятелството, че същият е относим към правилността на обжалваното определение, както и че не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Въпросът съдържа твърдението на страната, че „единствено и само по вина на мнимо представляващото лице е пропуснат преклузивният срок за обявяване на този висящо недействителен договор за окончателно недействителен (нищожен)“, в каквато връзка решаващият въззивен състав изобщо не се е произнасял. Освен това, наличието или не на „вина“ за пропускане на преклузивния срок по чл. 133 ГПК е въпрос, който е могъл да бъде поставен в рамките на производството по гр. д. № 10635/2017 г. на СГС, I-22 състав, но не и по настоящото дело. От друга страна, дори да се счете за релевантен, поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване и поради недоказаност на заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсата на съдебна практика, сама по себе си, не води автоматично до извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На последно място, настоящият състав намира, че не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. В случая, частният касатор е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК единствено с твърдението, че е „житейски нелогично и неправилно нарушителят на законови норми да черпи ползи от нарушението си, а пострадалият да няма възможност да се защити срещу действията на лице, сключило от негово име договор“, от което обаче не може да се направи извод за „очевидна“ неправилност на акта в смисъла, разяснен в практиката на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение