Определение № 62 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 31/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. К. Г. срещу решение № 174 от 05.10.2022г. по гр.д. № 188/2022г. по описа на ОС - Ямбол, в частта, с която е потвърдено решение № 260027/19.04.2022г. по гр.д. № 3427/2020г. по описа на РС – Ямбол, в частта, с която П. К. Г. е осъден да заплати на „НД Мениджмънт“ ООД сумата 9 712 лв. - неизплатена главница по договор за потребителски кредит от 14.12.2019г. ведно със законната лихва върху главницата считано от 23.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът в нарушение на законовата разпоредба на чл. 20 ЗЗД и въпреки поддържаните с въззивната жалба конкретни възражения е приел, че процесният договор за кредит е сключен, без да извърши дължимото тълкуване на договора. Поддържа, че решението е необосновано в частта, с която съдът е приел, че по делото се доказва от представения РКО получаването на сумата по кредита. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички възражения на страните и не е направил собствен анализ на събраните по делото доказателства. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Задължен ли е съдът да тълкува договора за потребителски кредит, когато има спор по основни параметри на същия?

2. При плащане чрез РКО / разходен касов ордер/ трябва ли да се изследва и установи категорично лицето, отразено като получател на сумата, при наличие на спор и при непопълнени съществени реквизити в бланката?

3. Следва ли въззивният съд при постановяване на своя съдебен акт да обсъди и анализира всички правнорелевантни факти, доводи и възражения на страните, за да формира изводи в резултат на собствената си оценъчна дейност?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси в противоречие с практиката на ВКС по цитирани в изложението решения по чл. 290 ГПК и моли решението да бъде допуснато до касация по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация, „НД Мениджмънт“ ООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част. Не прави искане за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че от събраните по делото доказателства се установява сключването на 14.02.2019г. на договор за потребителски кредит, съгласно който ищецът предоставя на ответника заем в размер на 11 596 лв., който следва да бъде върнат на 52 седмични погасителни вноски с размер от 223 лв., при уговорени годишен лихвен процент от 0%, годишен процент на разходите от 48,90% и общ размер на всички плащания по заема - 11 596 лв. Съдът е изтъкнал, че по делото е безспорно установен фактът на реалното предаване на сумата по заема. В тази насока е съобразил клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит, съгласно която с подписването на договора, кредитополучателят удостоверява, че е получил изцяло заемната сума. Позовал се е и на приетия по делото като писмено доказателство РКО № 71/14.02.2019г., подписан за получател от ищеца и неоспорен от него, с който е удостоверено предаване на сумата от 11 596 лв. на получателя в брой със записано основание "кредит по договор 30857/14.02.2019г.". Зачел е и представеното приложение № 1 към договора, в което се съдържа погасителен план с отбелязване, че са извършени плащания по договора на следните суми - 892 лв. на 28.03.2019г., 892 лв. на 03.05.2019г. и 100 лв. на 31.05.2019г. По тези мотиви и при споделяне доводите по обжалваното първоинстанционно решение е приел възраженията на ответника, че не се доказва предаване на сумата по кредита, за неоснователни.

Споделил е доводите на въззивника, че процесният договор е договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК и следва да бъде съобразен с неговите изискванията, включително относно действителността му. Приел е, че договорът е сключен в нарушение на императивни разпоредби на ЗПК - към договора не са приложени и по делото не са представени Общи условия към договорите за потребителски кредит, подписани от страните на всяка страница, съгласно изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК, като е подчертал, че според разпоредбата на чл. 22 ЗПК в такъв случай договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочил е, че приложените по делото ОУ за предоставяне на потребителски паричен кредит от „НД Мениджмънт" ООД не са подписани от кредитополучател, а и от същите не става ясно кога са утвърдени и кое е лицето подписало ги от името на кредитодателя. Подчертал е, че още в титулната част на процесния договор е отразено, че същият се сключва на основание ЗПК и ОУ на „НД Мениджмънт" ООД, неразделна част от съдържанието на договора, с които кредитополучателят се съгласява и подписва на всяка страница, като позоваване на ОУ се съдържа и в други текстове на договора (в т.ч. чл.1, 14, 16, 18). По тези доводи и предвид липсата на подписани от страните на всяка страница ОУ, съгласно изискването на чл.11, ал.2 ЗПК, на основание чл. 22 ЗПК е счел процесния договор за потребителски кредит за недействителен. Приел е, че този извод изключва необходимостта да бъдат обсъждани останалите доводи на въззивника за недействителност на договора.

Позовал се е на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Отчел е, че отпуснатият на ответника кредит е в размер на 11 596 лв. при 0% лихва, като исковата молба съдържа признание за платена от ответника сума в размер на 1 884 лв., или дължимата главница е в размер на 9712 лв., каквато се претендира с ИМ. По тези мотиви е счел, че независимо, че договорът е недействителен, с оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане на главницата по договора или сумата от 9 712 лв., за която е уважен предявеният иск от РС – Ямбол, и е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правната воля на въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че е налице спор между страните относно основните параметри на договора. Напротив, изрично е посочил, че сключването на договора с очертаните в него и исковата молба съществени параметри на сделката е безспорно между страните. Предвид този фактически извод не е извършил тълкуване на отделните клаузи на договора, а е възприел записаното тяхно съдържание. С последното съдът не се е отклонил от утвърдената практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019г. по т.д. 1698/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018г. по т.д. 2233/2016г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. 1843/2013г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016г. по т.д. 772/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 74 от 09.07.2019г. по т.д. 1698/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразно която договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него клаузи са ясни, а само при неяснота и спор относно точния смисъл на съглашението.

Вторият поставен от касатора въпрос също е основан на фактически твърдения, които не са приети от въззивния съд, поради което не отговаря на първия общ критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обусловил волята на въззивния съд. Съдът не е приел, че е налице спор относно лицето, отразено като получател на сумата по приложения по делото РКО, нито, че са налице непопълнени съществени реквизити в документа. Напротив, изрично е посочил, че за получател на предадената в брой сума е посочен ответникът П. К. Г., който е и подписал РКО за получател, като истинността на частния документ не е оспорена от ответника. Приел е и че документът съдържа ясно посочване на основанието, на което сумата е предадена от ищеца на ответника – процесния договор за кредит, което е счел за достатъчно, за да бъде прието за доказано предаването на отпусната в кредит сума.

Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота следва да бъде посочено, че не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираните от касатора решение № 81 от 31.05.2010г. по т.д. 675/2009г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 218 от 05.07.2011г. по гр.д. 775/2010г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 222 от 07.11.2014г. по гр.д. 1393/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с които е прието, че разходният касов ордер може да послужи като доказателство за извършеното плащане, ако от съдържанието му може да бъде изведена информация за лицето, получило сумата, и основанието за плащането. Последното разрешение е възприето и от въззивния съд, който е приел за доказано получаването от ответника на отпуснатия кредит въз основа на представения по делото разходен касов ордер, съдържащ посочване на получателя на сумата и подпис на последния за получил, както и вписано основание за плащането – процесния договор за кредит.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от касатора трети въпрос. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, обсъдил е всички събрани към тези релевантни факти доказателства, както и е изложил конкретни и ясни мотиви защо приема, че процесният договор е подписан от ответника – в края на съдържанието му има положен подпис от името на ответника, като истинността на документа не е оспорена. По същите мотиви е приел за доказано подписването от ответника и на представения РКО за получаване в брой на сумата по кредита, като е счел съдържанието на касовия ордер ясно да сочи основанието за плащането на сумата. Съдът не е извършил тълкуване на отделните клаузи на процесния договор за кредит, но и възражения досежно тяхното съдържание или оплакване, че са неясни, не са въведени от ответника с писмения отговор на исковата молба, нито с въззивната жалба. Поддържаните с въззивната жалба на ответника възражения, че не става ясно дали и от кого са подписани договора за кредит и разходния касов ордер и че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, са обсъдени от въззивния съд, с което последният е изпълнил задълженията си като въззивна инстанция, подробно разяснения с горецитирания тълкувателен акт.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „НД Мениджмънт“ ООД. Не е заявил искане за присъждане на разноски по делото и не доказва извършването на такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение