Определение № 1202 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4170/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България и от адв. Й. Й. - пълномощник на Г. С. Г., против въззивно решение № 81/ 10.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 51/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е отменено решение № 495/12.12.2021 год. на Окръжен съд -Велико Търново по гр. д. № 149/2021 год., в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. С. Г. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на разликата над 1 000 лв. до 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение по ДП № 38/2010 год. по описа на ОСО -ОП - Велико Търново за извършено престъпление от общ характер, прекратено с Постановление на СпП поради недоказаност, влязло в сила на 16.12.2019 год., ведно със законната лихва върху разликата от 16.12.2019 год. до окончателното изплащане и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Г. разликата над 1 000 лв. до 5 000 лв. /т.е. още 4 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение по ДП № 38/2010 год. по описа на ОСО - ОП - Велико Търново, прекратено с Постановление от 05.11.2019 год. на СпП поради недоказаност, ведно със законната лихва върху тази разлика от влизане в сила на постановлението за прекратяване -16.12.2019 год. до окончателното изплащане. Потвърдено е решението в останалата обжалвана част,т.е.в частта,с която искът е отхвърлен за разликата над 5 000 лв.до пълния предявен размер от 100 000 лв.и са присъдени разноски. Ищецът Г. С. Г. обжалва решението, в частта, с която е отхвърлена претенцията му до пълния предявен размер от 100 000 лева, а ответникът по исковата молба Прокуратурата на Република България, в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди в размер на 4 000 лева.Решението,в частта,с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв.,ведно със законната лихва е влязло в сила. В касационната жалба на Г. С. Г. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и уважаване на претенцията за неимуществени вреди в пълния предявен размер.Претендира разноски. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства,които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението; 2. Длъжен ли е въззивния съд да определи и присъди обезщетение по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ при съобразяване на всички факти и обстоятелства,имащи значение за удовлетворяване критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД; 3. Какви са критериите,които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК.Позовава се и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК- очевидна неправилност. Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът Прокуратурата на Република България се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправните въпроси относно точното приложение на принципа на справедливостта и по-конкретно: 1.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди претърпени от пострадалото лица по чл.2 ЗОДОВ как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ; 2. Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи,може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи; 3.Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца вреди,предмет на делото,както и по процесуалноправния въпрос - Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди/ т.11 ТР№ 3/2004 и т.19 ТР№ 1/2001/ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото.Поддържа, че въпросите са решен в противоречие с ППВС № 7/1959г,т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР№ 1/2001г., ТР№ 3/2004 г. и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Г. С. Г., чрез адв. Й. Й., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението в обжалваната част, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, поради което са процесуално допустими. По делото е безспорно установено, че досъдебното производство е образувано с постановление от 22.10.2010 год. на ОП-Велико Търново срещу ищеца и още четири лица за извършени престъпления по чл.252,ал.2,пр.2 вр.ал.1,вр.чл.26 и чл.20,ал.2 НК и по чл.253,ал.4,вр.ал.3,т.1 и т.2 вр.ал.2 и ал.1 НК; на 21.04.2011год.е привлечен като обвиняем и му е наложена мярко по чл.68 НПК- забрана да напуска пределите на РБ без разрешение на прокурор; на 22.04.2013 год. Специализираната прокуратура отменя наложената мярка по чл.68 НПК и с постановление от 5.11.2019 год.,влязло в сила на 16.12.2019 год.прекратява наказателното производство по ДП,тъй като деянието не било доказано.От 2013 год. ищецът живее в САЩ с известен адрес.При преценка тежестта на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди решаващият състав е взел предвид сравнително дългия период - повече от 9 години и извършените различни процесуални действия по досъдебното производство и периода на наложената му мярка по чл.68 НПК - 2 години,както и вида на повдигнатите тежки обвинения,за които законът предвижда лишаване от свобода до 10-15 години ,преживения срам и неудобство, засягане честта и достойнството, което се отразило на психиката и емоционалното му равновесие,независимо,че се устроил и установил в друга държава и е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение не репарира изцяло вредите, които е понесъл от незаконно образуваното досъдебно производство ,поради което справедливото обезщетение е в размер на 5 000 лв.,т.е. присъдил е още 4 000 лв. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в двете касационни жалби, които се припокриват и по същество се свеждат до критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и за значението на понятието „справедливост". Въпросите не са разрешени в противоречие с относимата практиката, възприета в т. II на ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС, съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Посочените от касаторите съдебни решения, постановени по чл. 290 ГПК, са по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по цитираните дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Ето защо, въззивният съд не е постановил решението си без обосновка. Така зададени въпросите, преценени и във връзка с наведените от касаторите съображения, са относими към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросът за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3, т. 11 и т. 13 от ТР № 3/2005 г., каквото е твърдението на касаторите. Според приетото в тях отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди,а при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан и обезщетението за неимуществени вреди, включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража". Разгледаният казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която "мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност". В случая касаторът Прокуратура на РБ не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.Формалното посочване на материалноправния въпрос за точното прилагане на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл.52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпросите, визирани в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание. При този изход на спора на страните не се дължат разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.