Определение № 3061 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Рабико груп“ ЕООД, против решение № 1209 от 25.10.2023 г. по гр. дело № 1441/2023 г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260041 от 24.04.2023 г. по гр. дело № 1753/2021 г. по описа на Варненски районен съд по уважен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Решението на въззивния съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение по отхвърлени предявени по реда на чл. 225 ГПК от Община Варна против Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД осъдителен иск по чл. 108 ЗС и против „Рабико груп“ ЕООД положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за същия имот, не е предмет на касационно обжалване. Същото по иска за собственост по чл. 108 ЗС е постановено при участие на Държавата като трето лице помагач на Т. К. Т.. В тези части въззивното решение по арг. от чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила.

Касаторът излага, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. За касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК навежда съображения за необсъждане от въззивния съд на всички доказателства и доводи на страните, включително и оплакванията във въззивната жалба, изложени и в отговора на исковата молба като относими за преценката на принадлежността на правото на собственост на процесния недвижим имот при приложението на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, за което спорно право е наведено и друго придобивно основание въз основа на осъществяваното от дружеството давностно владение с присъединяване на владението и на неговите праводатели, подлежащо на разглеждане при неправилно възприемане на мотивите на решение № 117 от 03.09.2019 г. по гр. дело № 2682/2019 г. на ВКС, постановено по иск за собственост, за обсъдения в същото решение преюдициален въпрос за нищожност на сключения с общината договор. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при следните формулирани правни въпроси:

1. Задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви по тях. Излага, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело №761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. дело № 1006/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50239 от 18.01.2023 г. по гр. дело № 4528/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. дело № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о. Навежда противоречие и с практиката на ВКС относно излагането на мотиви от въззивната инстанция по решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т .дело № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. дело № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. дело № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. дело № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. дело № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. дело № 1618/2014 г, на ВКС, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. дело № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. дело № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о., и други.

2. Задължителни ли са и притежават ли мотивите на влязъл в сила съдебен акт, постановен при липса на съвпадение между страните по предходно решеното и висящо пред въззивния съд дело, сила на пресъдено нещо между страните по висящото дело, и

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове собствен извод за нищожност, ако един договор не е бил прогласен за нищожен с нарочен диспозитив на влязъл в сила съдебен акт. Тези два правни въпроса според касатора са разрешени в обжалваното решение в противоречие с т. 18 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 472 от 12.01.2012 г. по гр. дело № 1712/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 44 от 7.02.2012 г. по гр. дело № 1188/2011 г. на ВКС, IV г.о, решение № 610 от 9.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 391/2008 г., I т.о., решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр. дело № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., и други.

Поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла ва чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба - Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, са подали отговор, в който излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Нямат претенция за разноски.

Другите участници по производството пред въззивния съд - Държавата е подала отговор на касационната жалба, с който я оспорва, а Община Варна не е подала такъв, и тъй като те са страни по предявените по реда на чл. 225 ГПК искове за соб-ственост, по които въззивното решение е влязло в сила, същите не са участници в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че исковото производство е образувано по предявен от Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД против „Рабико груп“ ЕООД отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 350 кв.м, съставляващ УПИ * в кв. 3 по плана на 19-ти подрайон на [населено място], целият с площ от 363 кв.м, който имот по действащия регулационен план е идентичен на УПИ *-* за смесено предназначение в кв. 48 по плана на 19-ти подрайон на [населено място]. Искът е обоснован с твърдения за придобиване на собствеността върху същия при равни дялове въз основа на договор за замяна от 04 април 2007 г., сключен с държавата, която е била собственик на имота, и договори за покупко-продажба по НА № 188 от 21.06.2007 г. и НА № 148 от 05.12.2008 г., а в условията на евентуалност и въз основа на упражнявана фактическа власт върху процесния имот в периода от 04 април 2007 г. до настоящия момент с присъединяване на владението на праводателите „Вето“ ООД и „Фекта“ ЕООД по посочените договори за покупко-продажба, и за снабдяването на ответника „Рабико груп“ ЕООД с НА № 126 от 29.07.2016 г., в който е обективиран договор за покупко-продажба със „Си С. Кънстракшън“ ЕООД. За последния са наведени твърдения за придобиване на имота по договор за покупко-продажба по НА № 56 от 21.06.2016 г. от продавача „Стоянстрой и син“ ООД, придобило 2/3 идеални части от същия имот чрез апорт от 12.09.2013 г., извършен от „Стоянстрой“ ЕООД, а останалата 1/3 идеална част - чрез договор за замяна по НА № 47 от 10.03.2015 г. от „Евробилд – М1“ ООД, което дружество го е придобило от „Стоянстрой“ ЕООД. Посочено е, че „Стоянстрой“ ЕООД е сключило и за този имот с Община Варна договор от 18.05.2011 г., наименуван договор за продажба на имоти - частна общинска собственост, срещу цена, представляваща: „изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на нова сграда на НУ „Васил Левски“, както и проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на двора на училището в имот - публична общинска собственост, находящ се в гр. Варна, р-н „Аспарухово“, по плана на 28 подрайон и представляващ УПИ, целия с площ от 5030 кв.м и изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на Многофункционална сграда в двора на МГ „Д-р Петър Берон“ и ОУ „Захари Стоянов“, находящ се в гр. Варна, целият с площ от 14100 кв.м“, като Община Варна се е легитимирала като собственик на този имот с акт за общинска собственост № 5168 от 20.10.2008 г. Наведени са твърдения, че ответникът никога не е придобивал собствеността на имота, тъй като Община Варна не е била собственик, а и с влязло в сила решение от 03.09.2019 г. по предявен от тях отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК, постановено по гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, правото на собственост на „Стоянстрой“ ЕООД е отречено. Изложено е, че „Стоянстрой“ ЕООД не е придобило собствеността и поради нищожност на договора от 18.05.2011 г., приета и в мотивите на посоченото решение, и следваща се от сключването му извън лимитативно определените в ЗОС способи за разпореждане с движими и недвижими вещи, представляващи общинска собственост, и постигане с него на забранен от закона резултат - прехвърляне собственост върху вещ срещу непарична престация, в нарушение на разпоредбата на чл. 35 ЗОС.

В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба от ответното дружество са наведени възражения за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес и за неоснователност поради придобиване на собствеността на имота въз основа на договор за покупко-продажба по НА № 126 от 29.07.2016 г., сключен със „Си Сайд Кънстракшън“ ЕООД, придобил имота преди предявяване на иска за собственост, предмет на гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, II г.о., и по силата на транслативни сделки след сключване въз основа на проведено конкурсно производство и в съответствие с чл. 35 и 40 ЗОС на валиден договор от 18.05.2011 г. между „Стоянстрой“ ЕООД и Община Варна, която е придобила собствеността по силата на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС като незастроен поземлен имот, предназначен за жилищно и обществено строителство. Навежда в условията на евентуалност придобиване на собствеността на имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност с осъществяване на добросъвестно владение от сключване на договора за покупко-продажба от 29.07.2016 г., което е продължило повече от пет години с присъединяване на владението на праводателя, който като приобретател по всяка от транслативните сделки, сключени след договора от 18.05.2011 г., не е обвързан от влязлото в сила решение по иска за собственост против „Стоянстрой“ ЕООД, което дружество се е разпоредило с предмета на спора преди вписване на исковата молба на 09.11.2015 г. по приключилото производство и приобретател на който имот към този момент въз основа на апорт от 12.09.2012 г. и договор за замяна по НА № 47 от 10.03.2015 г. е „Стоянстрой и син“ ООД.

От фактическа страна при така наведените твърдения е прието за установено, че с АОС № 541 от 26.01.1998 г., като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС е актувана земя с площ от 2350 кв.м в [населено място],[жк], 19 м. р., парцел * за общ. строителство, при граници: алея, улица, парцел * общ., парцел *- 2638а, в който е отбелязано и съставяне на АОС № 862 от 26.10.1998 г. за земя 376 кв.м, представляваща парцел *-общ., както и заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна, с която се предвижда този парцел и парцел * да остане 1974 кв.м (2350 кв.м - 376 кв.м). Отбелязано е също, че този акт за общинска собственост е отменен със заповед № 1472 от 16.07.1999 г. на областния управител, тъй като съгласно заповед № 2101 от 28.09.1992 г. на Министерство на финансите имотът е държавна собственост. Посочено е също, че АОС № 862 от 26.10.1998 г. за земя с площ от 376 кв.м, представляваща парцел *- общ. и имот частна общинска собственост, е съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 и чл. 59 ЗОС и отменен със заповед № РД-1-7706 (482) от 13.12.2002 г. на областния управител, издадена на основание чл. 79, ал. 1 ЗДС.

Взето е предвид, че с АДС № 3849 от 10.06.2002 г, като частна държавна собственост на основание чл. 68, ал. 1 ЗДС и чл. 147, т. 5 ППЗДС е актуван парцел * с площ от 363 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], район 19, кв. 3, при граници: пешеходна алея, пешеходна алея, УПИ (парцел) *, УПИ (парцел) *-* от кв. 3. Със заповед № РИ-07-8500-5 от 05.03.2007 г. на областния управител на област с административен център [населено място] е наредено да се извърши замяна на недвижим имот - частна държавна собственост, по АДС № 3849 от 10.06.2002 г., представляващ земя с площ от 363 кв.м за УПИ *, кв. 3 по плана на 19-ти подрайон на [населено място],[жк], с недвижими имоти, собственост на „Вето” ООД и Т. Т.. Въз основа на договор № 3754-3 от 04 април 2007 г. Държавата, чрез областния управител на област с административен център [населено място], е прехвърлила на „Вето” ООД и Т. Т. собствеността върху имота по АДС № 3849 от 10.06.2002 г., в замяна на което „Вето“ ООД и Т. Т. са прехвърлили на Държавата собствеността върху три апартамента.

Прието е за установено, че с договор за покупко-продажба по НА № 188 от 21.06.2007 г. „Вето“ ООД е прехвърлило на „Фекта” ЕООД 194.64 кв.м идеални части от УПИ *, находящ се в [населено място],[жк], кв. 3 по плана на 19-ти подрайон, които последното е прехвърлило на ищеца „ИСС Инженеринг” ООД с договор за покупко-продажба по НА № 148 от 05.12.2008 г. „ИСС Инженеринг” ООД заедно с другия ищец Т. Т. са сключили договор от 04.02.2009 г. с Д. С. Д. за безсрочно предоставяне право на ползване на имота за паркинг срещу задължение на последния да го опазва и поддържа с грижата на добър стопанин. Посочено е за установено от постановление от 08.02.2017 г. на РП - Варна, че прокурорската преписка № 15479/2016 г., по която е постановено, е образувана по жалба на С. С., в качеството му на управител на „ИСС Инженеринг” ООД, за констатирана от него на 21.09.2016 г. смяна на катинар за заключване на процесния имот.

Въззивният съд е посочил, че с акт за общинска собственост № 5168 от 20.10.2008 г., като частна общинска собственост на основание пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и чл. 58, ал. 5 ЗОС е актуван УПИ VI-общ с площ от 360 кв.м, находящ се в [населено място], подрайон 19, кв. 3, при граници: УПИ *-общ., УПИ *-* и от две страни - пешеходни алеи, като в графата като бивш собственик на имота е вписана държавата, а в графата „забележки“ е вписано, че съгласно скица имотът е с идентификатор *** и с площ от 350 кв.м. Този имот е предмет на договор за покупко-продажба по НА № 126 от 29.07.2016 г., сключен между „Си Сайд Кънстракшън“ ЕООД, като продавач, и „Рабико груп“ ЕООД, като купувач. Установено е от въззивния съд, че „Си Сайд Кънстракшън“ ЕООД е придобило имота по силата на договор за покупко-продажба по НА № 56 от 21.06.2016 г. от „Стоянстрой и син“ ООД, придобило 2/3 идеални части от имота чрез апорт от 12.09.2013 г. от „Стоянстрой“ ЕООД и вписан в АВп, а останалата 1/3 идеална част - чрез договор за замяна по НА № 47 от 10.03.2015 г. от „Евробилд - М1“ ООД, което дружество го е придобило от „Стоянстрой“ ЕООД въз основа на нотариален акт за продажба на недвижими имоти № 85 от 24.04.2012 г. Взето е предвид, че „Стоянстрой“ ЕООД е сключило с Община Варна договор от 18.05.2011 г., наименуван като договор за продажба на имоти - частна общинска собственост, с който общината е прехвърлила собствеността и върху процесния недвижим имот, легитимирайки се като собственик с АОС № 5168 от 20.10.2008 г., срещу цена, представляваща: „изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на нова сграда на НУ „Васил Левски“, както и проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на двора на училището в имот - публична общинска собственост, находящ се в гр. Варна, р-н „Аспарухово“, по плана на 28 подрайон и представляващ УПИ I, целия с площ от 5030 кв.м и изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на Многофункционална сграда в двора на МГ „Д-р Петър Берон“ и ОУ „Захари Стоянов“, находящ се в [населено място], целият с площ от 14100 кв.м“.

Посочено е, че решение, постановено по гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, е признато за установено по предявен от Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД против „Стоянстрой“ ЕООД, сключило договора от 18.05.2011 г., отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че последното не е собственик на процесния имот. Изложено е от приетото в мотивите на влязлото в сила съдебно решение, че придобивното основание - договор от 18.05.2011 г., е нищожно и не го легитимира като собственик на имота.

Въззивният съд е посочил за установено въз основа на експертните заключения на основната и допълнителна експертизи, че по РП на м. „Старите лозя“, одобрен с указ на царя № 1680 от 02.06.1937 г. за дворищна регулация и указ на царя № 1681 от 02.06.1937 г. за улична регулация, процесният ПИ попада в територия на ПИ *, отреден за УПИ *-* в кв. 56 на [населено място], като за собственик на поземления имот в стопанския регистър е записана Софийска детска колония (Държавен вестник – 237/1935 г.) и е с площ 8900 кв.м, без отразено в него застрояване и при граници - от север, запад и юг път и от изток ПИ * със собственик - н-ци на С. Ив. Ц.. По топографо-геодезически план на м. „К.“ на [населено място] от 1956 г. имотът попада в границите на ПИ *, за който като собственик в разписния лист е записано Министерство на народната просвета, без вписване на документ за собственост, и който по начин на трайно ползване е двор с площ от 7250 кв.м и граничи от север, запад и юг с пътища и от изток - ПИ * със собственик П. Ц.. Поземленият имот е застроен с жилищни и стопански сгради. В имота има изградена двуетажна жилищна сграда, едноетажна жилищна сграда, масивна стопанска сграда и паянтова стопанска сграда. Към този период няма подробен устройствен план, с който за ПИ * да се отрежда урегулиран поземлен имот със съответното предназначение, който според фактическото му ползване е за жилищни нужди. Посочено е, че по КП на[жк]от 1977 г. имотът попада в територия с незатворен контур, без планоснимачен номер и без вписване на собственик в разписните листи.

Изложено е за установено от експертните заключения на основната и допълнителна експертизи, че предходният регулационен план на[жк]от 1963 г., действащ и към 17.09.1991 г., е изгубен (не се съхранява в общината), като измененията в този план относно територията, в която процесният ПИ попада, са изменение на ЗРП на част от 19-ти м. р., одобрено със заповед № Г-261 от 27.07.1994 г. на кмета на Община Варна, в обхвата на който са: парцел * за трафопост, * -*, * общ., IV общ. стр. озел. на кв. 2-ри; *-* II общ. стр., III общ., IV озел., V общ. стр. на кв. 3-ти; *-*, *, * общ. на кв. 1, като процесният имот попада изцяло в територията на УПИ * общ. стр., кв. 3-ти, и изменение на ЧЗРП на кв. 3 на 19-ти м. р., одобрено със заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна за парцели *-* и VI общ., одобрен със заповед № Г-311 от 06.12.1995 г., при което се разделя парцел * общ. строителство, кв. 3, на два парцела - на парцел * - общ. жил. строителство и парцел * за общ. озеленяване, като в обяснителната записка към одобрения ЧЗРП парцел * - общ. стр., кв. 3, е записан като общински, а в таблицата на КЗСП на ЗРП е дадено застрояване на ПИ за обществено жилищно строителство, като се допуска строителство на седеметажна сграда, от които 1-ви и 2-ри етажи - нежилищни. Посочено е също, че кадастралните граници на процесния ПИ с идентификатор *** по КК съвпадат с регулационните граници на парцел * - общ. стр., кв. 3, с площ от 355 кв.м. Този имот по ПУП на[жк], приет с решение № 2100-14/14 от 30.03.2015 г. на Общински съвет – Варна, е отреден за УПИ *-* (за смесено предназначение), кв. 48, с площ 303 кв.м. Част от територията на ПИ *** с площ 278 кв.м е включена в УПИ *-* (за смесено предназначение), кв. 48, а друга част от територията на процесния имот с площ 72 кв.м попада под трасето на проектна улица, определена от осови точки 246 и 247.

Прието е за установено от експертните заключения, че по генералния градостроителен план на [населено място], одобрен с указ № 470 от 08.12.1956 г. от Президиума на Народното събрание, процесният ПИ попада в територия, отредена „за обществен терен“ с обществено застрояване - „за културен дом“, а по общия градоустройствен план от 1982 г. в територия, отредена за „курортни терени“, за пешеходна пътна връзка (променада), свързваща жилищните квартали с парк - Морска градина. По плана на устройствени зони и Специфични правила и нормативи за застрояване на територията на [населено място] от 1999 г. е прието, че същият попада в територия за паркова зона за отдих и в такава за смесена многофункционална устройствена зона – Смф по общия устройствен план на града от 2012 г.

При проверка на преписките по съставянето на актовете за собственост на държавата и общината е установено, че със заповед № 2101 от 28.09.1992 г. на Министерството на финансите на основание чл. 6 от Закона за имуществото на БКП, БЗНС, ОФ, ДКМС, Българските професионални съюзи и Съюза на активните борци против фашизма имот - вила „Чайка-2“, представляващ масивна сграда на два етажа с дворно място, находящи се в парцел *, е определен за държавна собственост и е издадена заповед № 1472 от 16.07.1999 г. за отмяна АОС № 541 от 26.01.1998 г. като незаконосъобразен, като по преписката е приложена скица за актуване на парцел *-общ., кв. 3 по плана на 19-ти м. р. от 31.05.2002 г., в нея липсват данни за предходен АДС и отчуждавания на територията от държавата, включваща процесния ПИ. Прието е за установено и че в приложеното към преписката по съставяне на АЧОС № 5168 от 20.10.2008 г. за УПИ * - общ., кв. 3. по плана на 19-ти м. р., уведомление от 29.11.2007 г. на Община Варна до Областния управител - Варна за отписването му от актовите книги за държавна собственост е допусната грешка от общината, тъй като посоченият в него ПИ * по КП от 1956 г. - бивша собственост на наследниците на З. С. Ц., на които е изплатено обезщетение, като предмет на отчуждаване „за изграждане на жилищен блок № 46 в[жк]и за „озеленяване“ в[жк], и част от който е посочен за идентичен на УПИ * - общ., кв. 3 по плана на 19 м. р., не е включван в парцел * -общ. с разделянето на парцел * - за общ. строителство, а за процесния ПИ * не се установяват данни за отчуждаване и за изпълнени мероприятия по устройствените схеми и подробни устройствени планове. Прието е за установено, че понастоящем процесният ПИ е ограден с паянтова ограда, изградена от метални стълбове и оградна мрежа, не е застроен и се ползва за паркинг.

Прието е за установено въз основа на експертното заключение на допълнителната експертиза, изготвена в състав от двама експерти, че в текстовата част на заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна не е посочено предназначение на парцелите, предмет на заповедта. В графичната част на заповедта предназначението на парцел * - общ. не е отразено в регулационния план (РП), а в графичната част на заповедта по застроителен план (ЗП) е предвидено изграждане на сграда на 7 (седем) етажа, без да е посочен видът на сградата, поради което и по него не може да се определи конкретното предназначение на имота. По квартално-застроителен и силуетен план (КЗСП) е предвидено изграждане на сграда със смесено предназначение на 7 (седем) етажа, от които първите два етажа - нежилищни, а следващите пет - жилищни. Посочено, че в обяснителната записка в абзац 2-ри е написано „Изменението на ЗРП се състои главно в завинтване на етажността на застройката и отделянето на парцел - общинска собственост (VI общ.) от парцел * за общ. строителство“. При тези данни е изведен извод, че предназначението на процесния ПИ ***, който е идентичен с УПИ * - общ., кв. 3 по плана на 19 м. р., е за сграда със смесено предназначение, на основание чл. 48, т. 2 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1995 г., действащата към релевантния момент.

Взето е предвид въз основа на изведените в експертното заключение изводи, че по първия кадастрален план за процесната територия Курортно предградие „Лозята“ от 1936 г. и регулационен план, одобрен с укази от 1937 г., процесният имот попада в ПИ *, за който е отреден парцел *-*, кв. 56, и в разписния лист към КП имот * е записан на „Софийска детска колония“, като по тези планове в имота не е отразено застрояване и не се съдържат данни за предназначението на имота. По следващия КП на крайбрежието на [населено място] от 1956 г. имотът попада в границите на ПИ * и в разписния лист към този план за собственик на имота е вписано „Министерство на народната просвета“, като в плана са отразени като съществуващи в имота няколко жилищни и стопански сгради, поради което по фактическото му ползване този имот е за смесени функции и в частта му от процесния имот не попадат сгради. Посочено е, че в Община Варна е запазена графичната част на заповед № 341 от 27.03.1963 г. на председателя на КАБ за одобряване на застроителен и регулационен план на 20-ти подрайон на [населено място] и липсват данни с тази заповед да е одобрен и застроителен и регулационен план на 19-ти подрайон на [населено място]. В следващия КП от 1977 г. процесният имот попада в територия с незатворен контур, без планоснимачен номер и без данни за собственост в разписните листи към плана, като в него попада паянтова стопанска сграда. Изложено е също, че в район Приморски се съхранява копие от заповед № Г-261 от 27.07.1994 г. на кмета на Община Варна за изменение на застроителния и регулационен план на 19-ти микрорайон по плана на гр. Варна, като липсва оригинал на такава заповед в район „Приморски“ и в Техническата служба на Община Варна и по този план процесният ПИ попада в парцел *-общ. строителство, кв. 3 по плана на 19 м. р., [населено място]. Със заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна се изменя застроителен и регулационен план и се одобрява квартално-застроителен и силуетен план на част от кв. 3 за парцели *-* и VI-общ. по плана на 19-ти м.р.,[жк], като съобразно текстовата част на заповедта се изменя застроителния и регулационен план на 19-ти микрорайон по отношение на парцели *-* и VI общ., кв. 3 и се одобрява за тях квартално застроителен и силуетен план, а по графичната част на заповедта изменението засяга освен описаните два парцела и парцел * за обществено строителство, като се променят границите и предназначението му - същият става парцел * - общ. с предназначение „озеленяване“, а от него се отделят и създават нови парцели *-* и VI-общ., кв. 3 по плана на 19 м.р.,[жк]. Установено е и че няма оригинал и копие на графичната част на плана на 19-ти м. р.,[жк], която е предмет на изменението, направено със заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна, и оригинал или копие на акта, с който този план на 19-ти м. р.,[жк], е одобрен. По действащия ПУП на[жк]от 2015 г. за ПИ *** е отреден УПИ *-* „за смесено предназначение“ в кв. 48, като зоната е Смф - смесена, многофункционална. Поради несъхраняване на заповедта, с която е одобрен първоначалният план на 19 м. р., е посочено, че експертното заключение не може да установи дали се припокриват двата микрорайона 19 и 20 на [населено място], но от графичната част на заповед № 341 от 27.03.1963 г. на КАБ София, с която е одобрен ЗРП на 20 подрайон, е установено, че западната му граница достига до сегашния [улица], като е изведен извод, че той е извън територията, в която се намира процесният ПИ. Прието е за пояснено при изслушване на вещите лица по експертното заключение, че за 19-ти микрорайон няма заповед от 1963 г., като със заповед № 341 от 27.03.1963 г. на КАБ е одобрен ЗРП на 20-ти подрайон, от западната граница на който е установено, че процесният имот е извън тази територия, която е одобрена със заповедта от 1963 г.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, макар и при излагане на съображения по отделните въззивни жалби, с които е сезиран от ответника „Рабико груп“ ЕООД (сега касатор) и встъпилия по реда на чл. 225 ГПК ищец Община Варна (по исковете за собственост на който въззивното решение е влязло в сила), че прогласената с влязлото в сила решение № 117 от 03.09.2019 г., постановено по гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, нищожност на договор от 18.05.2011 г., сключен между Община Варна и „Стоянстрой“ ЕООД, разпоредило се с имота с последващи сделки и придобита от „Рабико груп“ ЕООД като приобретател по последната, осуетява вещноправния ефект на договора и не позволява нито на „Стоянстрой“ ЕООД, нито на последващите приобретатели да се легитимират като собственици на процесния ПИ. Изложено, че никой не може да прехвърли повече права отколкото има, поради което с отричане на правата на „Стоянстрой“ ЕООД върху имота, поради нищожността на договора като сключен в противоречие с императивна права норма и представляващ негов най-тежък порок, препятстващ пораждането на исканите с договора правни последици, същите не могат да бъдат придобити и от последващите на приобретатели „Стоян и син“ ООД, „Евробилд - М1“ ООД, „Си Сайд Кънстракшън“ ЕООД и ответника „Рабико Груп“ ЕООД.

Изложени са съображения, че нормата на чл. 14 от Конституцията от 1971 г. (отм., бр. 56 от 14.07.1991 г.), в редакцията й до 1990 г., не урежда общинската собственост като отделен вид собственост и с нея е уредена само държавната (общонародна) собственост, която се стопанисва и управлява от народните съвети, кооперативна собственост, собственост на обществените организации и лична собственост. След изменението през 1990 г. на чл. 14 от Конституцията от 1971 г. за първи път е предвидена възможността общините да притежават собственост, отделна от държавната. Съгласно изменения чл. 16 от тази Конституция, освен изброените обекти, общинска собственост са и обектите, определени със закон. Нормата на чл. 140 от сега действащата Конституция, в сила от 13.07.1991 г., изрично провъзгласява правото на общината да притежава своя собственост, „която използва в интерес на териториалната общност“. С пар. 6 от ЗМСМА от 17.09.1991 г. (ДВ, бр. 77 от 1991 г.) е приета нова редакция на чл. 6 ЗС, с която се провежда разграничение между имотите държавна собственост и се определят основанията, на които общината може да придобие правото на собственост. Съгласно чл. 6 ЗС, в тази му редакция, държавна собственост става имуществото, обявено от Конституцията и законите за изключителна нейна собственост и имуществото, което тя придобие. При тези съображения и въз основа на установената отмяна на съставения АОС № 862 от 26.10.1998 г. за процесния имот със заповед от 13.12.2002 г. на областния управител, за която липсват данни да е атакувана по съдебен ред и съответно същата е влязла в сила, е прието от въззивния съд, че до разрешаване на спора между държавата и общината процесният имот съставлява вещ - държавна собственост по арг. от чл. 79, ал. 1 и 3 ЗДС, приложим при доказателства за характера на имота като държавен, каквито за процесния имот са налице.

Прието е, че държавата е придобила собствеността на процесния имот по силата на разпоредбата на чл. 6 ЗС, в редакцията й преди изм. - ДВ, бр. 77 от 1991 г., съгласно която тя придобива имотите, които нямат друг собственик. За обосноваване на този извод са изложени съображения от наведените твърдения за придобиване на правото й на собственост по силата на закона, а именно на основание чл. 147, т. 5 ППЗДС (отм.), който е посочен и в самия АДС, който макар и да няма правопораждащо действие, описва за кои недвижими имоти, които вече са държавна собственост на някое от основанията, изброени в чл. 77 ЗС, се съставя акт за държавна собственост, и липсата на данни за имота да е вписан собственик по КП от 1977 г., респ. отреждането му въз основа на липсващия (изгубен) РП за обществено строителство.

Посочено е, че общината не е придобила процесния имот по силата на пар. 42 от ПЗР ЗИДЗОС, обн. – ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г., в сила от 09.11.1999 г., посочен като правно основание на което за него е съставен АОС. Изложени са съображения, че процесът на отделяне на общинската собственост от държавната при действие на Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., започва с влизане в сила на ЗМСМА, обн. - ДВ, бр. 17 от 17.09.1991 г., който в пар. 7 ПЗР ЗМСМА урежда преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната община. За тази категория недвижими имоти предвижданията на регулационните планове не са от решаващо значение за преминаване на собствеността за разлика от приетата по-късно разпоредба на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, по силата на която настъпва трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени планове. При така изложените съображения и приемането на подробен устройствен план през 2015 г., липсата на предходен регулационен план и извършеното със заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. изменение на РП без предвидено в същото отреждане за имота, каквото не е предвидено и с устройствения план от 1937 г., предвид липсата на данни за неговото предназначение и застрояване, е изведен извод, че не е изпълнено едно от условията на посочената законова разпоредба процесният имот да се трансформира в общинска собственост. Посочено е от въззивния съд, че доколкото предвижданията на плана са въведени като обективен елемент от фактическия състав на хипотезата на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС към момента на влизане в сила на правната норма, а такива в случая не са налице за процесния имот, без правно значение за осъществяването му е наличието на жилищна сграда и възможността за изготвяне на разработки за неговото застрояване, както и последващото - през 2015 г., отреждане на имота за жилищно строителство. При установяване на притежавано от държавата право на собственост на имота въззивния съд е приел за настъпило вещнотранслативно действие на сключения от нея за процесния имот договор за замяна с Т. Т. и „Вето“ ООД, но не и на този, сключен от общината, нищожността на който, като легитимиращ и ответника „Рабико груп“ ЕООД, и представляващ производно придобивно основание, е приета за установена въз основа на влязлото в сила решение, поради което предявеният отрицателен установителен иск е приет за основателен и потвърдено първоинстанционното решение и в тази му част.

В така изложените в обжалваното решение съображения за обосноваване на тези изводи въззивният съд изобщо не е обсъдил събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства отделно и съвкупно с другите събрани по производството доказателства и във връзка със своевременно наведеното от ответника „Рабико груп“ ЕООД в условията на евентуалност възражение за придобиване на собствеността на имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, при наведени и изрични оплаквания във въззивната жалба за тяхната преценка и обсъждане от първоинстанционния съд. Липсата на обсъждане на всички събрани по производството доказателства и на конкретни мотиви по евентуалното придобивно основание на собствеността за ответното дружество (сега касатор), включително и поради приетата за установена нищожност на договора с влязлото в сила решение, свързани с разглеждания спор за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, обосновават наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакувана му част. Поставените правни въпроси в изложението са обусловили правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, като обобщени (според правомощията на съда по т. 1 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), същите следва да бъдат формулирани по следния начин:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи и възражения от страните и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като отрази в мотивите към решението си фактическите си констатации и правните си изводи относно съществуването или не на спорното субективно право, и

2. Ползват ли се мотивите на влязлото в сила решение със сила на пресъдено нещо и какви са пределите на действие на силата на пресъдено нещо на решението.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение по тези въпроси с установената съдебна практика, посочена и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба.

Тъй като въззивното решение в обжалваната му част се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 113.40 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.