Определение № 671 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 294/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 33716/11.12.2025 г. от А. Д. М., подадена чрез процесуален представител адв. Р. Р., против определение № 3161 от 26.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2904/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 19400 от 10.10.2025 г., постановено по гр. д. № 11319/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК – за установяване недължимост на вземанията по изпълнителен лист от 22.04.2025 г., издаден по гр. д. № 12820/2020 г. по описа на Софийски районен съд. С исковата молба на А. Д. М., срещу Ж. М. и А. М., чрез тяхната майка и законен представител К. Т. М., е поискал от съда, на посочено от него основание по чл. 124 ГПК, да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумата от 17 660 лева, определена в съобщение за наложена възбрана по изп. д. № 568/2025 г. на ЧСИ С. П., като дължима главница по задължение за изплащане на издръжка за периода от 18.07.2020 г. до 02.12.2024 г. в полза на двете деца, както, и че недължи начислените за горепосочения период лихви в размер на 5936,28 лева. Поискал е също така, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, да бъде признато за установено, че не дължи сумата от 8800 лева, определена в съобщение за наложена възбрана по изп. д. № 568/2025 г. на ЧСИ С. П., като дължима главница по задължението за изплащане на издръжка за периода от 02.12.2024 г. до 10.09.2025 г. в полза на двете деца, както и, че не дължи начислените за периода от 02.12.2025 г. до 10.09.2025 г. лихви в размер на 382,14 лева. При условията на евентуалност – ако иска по чл. 439, ал. 1 ГПК за сумите, начислени за периода от 18.06.2025 г. до 16.04.2025 г., когато е постановено решение № 63 от 16.04.2025 г. по гр. д. № 17/2025 г. на Районен съд - Троян, бъде приет за недопустим или неоснователен, е поискал да бъде установено, че и тази сума не се дължи на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищецът е посочил, че бракът му с К. М. – майка на двете му деца – Ж. и А., е прекратен с влязло в сила решение № 20137187 от 28.02.2025 г., постановено по гр. д. № 12820/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което решение /обжалвано от него в частта за издръжката/ е осъден да заплаща на всяко едно от децата си месечна издръжка в размер на по 400 лева, считано от 18.06.2020 г. до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска. Посочил е също така, че е допуснато предварително изпълнение на решението в частта за издръжката, както и че по време на бракоразводния процес и по реда на чл. 323 ГПК съдът е постановил привременни мерки – в частност определил е ищецът да заплаща ежемесечно на всяко едно от децата му първоначално издръжка в размер на 250 лева, а в последствие – така в размер на 300 лева. Разяснил е, че от 10.04.2024 г. децата А. и Ж. не живеят със своята майка, тъй като по административен ред децата са били настанени извън семейството, последно при Д. А. М. – техен дядо по бащина линия. Последното е направено и с решение № 63 от 16.04.2025 г., постановено по гр. д. № 17/2025 г. на Районен съд - Троян. Ищецът сочи още, че по подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е образувано в. гр. д. № 5528/2025 г. по описа на Софийски градски съд, което е висящо и по него не е постановен съдебен акт, както и, че въз основа на първоинстанционното решение, в частта за издръжката, е издаден изпълнителен лист от 22.04.2025 г., а въз основа на него е образувано изп. д. № 568/2025 г. В исковата молба ищецът е твърдял, че от м. 06.2020 г. до м. 10.2022 г. е превеждал лично и ежемесечно сумата от общо 500 лева за издръжката на двете му деца, а за периода от м. 11.2022 г. до м. 03.2024 г. – сумата от 600 лева, като сборът на сумите по превода за издръжка възлизали на 24 700 лева. Твърдял е също така, че за периода от м. 07.2022 г. до м. 11.2022 г. е превеждал чрез своя баща по лична сметка на К. М. допълнителни парични суми в размер на 1500 лева на месец, а за периода от м. 12.2022 г. до м. 08.2023 г. – суми в размер на 1400 лева на месец. Общата сума на така извършените проводи била на стойност 20 100 лева. Ищецът е поддържал, че не дължи сумата от 17 660 лева за двете деца по съобщението за наложена възбрана по изп. д. № 568/2025 г. на ЧСИ С. П. за периода от 18.07.2020 г. до 02.12.2024 г., тъй като задължението на бащата за издръжка на децата за този период било погасено чрез плащане – лично от него и от дядото на децата. Поддържал е също така, че не дължи и сумата от 8800 лева, представляваща издръжка за децата му за периода от 01.12.2025 г. до 23.09.2025 г. и лихвата върху тази сума поради нововъзникнали след датата на приключване на съдебното дирене /15.11.2024 г./ в първоинстанционното производство по гр. д. № 12820/2020 г. по описа на Софийски районен съд обстоятелства, а именно временното настаняване на децата по административен ред при дядо им Д. М. и последвалото със съдебно решение настаняване при последния със цитираното по-горе решение на Районен съд - Троян. С обстоятелството, че от 10.04.2024 г. двете деца не живеят при своята майка е мотивирал, че не дължи издръжка и за периода от 18.06.2025 г. до 16.04.2025 г. Софийският апелативен съд е изложил, че с предявените искове се оспорва съществуването на вземания по изпълнителен лист, издаден въз основа съдебно решение, постановено по гр. д. № 12820/2020 г. по описа на Софийски районен съд, което не е влязло в сила, но по което е допуснато предварително изпълнение /в частта му за издръжката/ на основание чл. 242, ал. 1 ГПК. Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания, които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл. 242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти, настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички аргументи, наведени от въззивника във въззивната жалба срещу постановеното от първоинстанционен съд определение за прекратяване на инициираното производство, като за целта възприеме свои собствени изводи въз основа на събраните доказателства и изложи подробни и обосновани мотиви?“; 2. „Допустимо ли е съдът да преквалифицира предявен отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, основан на твърдяно пълно погасяване на задължението чрез плащане, настъпило преди издаването на изпълнителния лист, като иск по чл. 439 ГПК и на това основание да приеме иска за недопустим, без да съобрази изрично въведените от ищеца фактически основания и разграничението между факти, настъпили преди и след приключване на съдебното дирене по делото, по което е издадено изпълнителното основание?“; 3. „Следва ли правният интерес от отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да се преценява въз основа на твърденията в исковата молба за засягане или застрашаване на защитими права на ищеца или може да бъде отречен единствено поради наличие на висящо изпълнително производство между страните?“; 4. „Наличието на висящо изпълнително производство обуславя ли задължително правната квалификация на предявения отрицателен установителен иск като такъв по чл. 439 ГПК и изключва ли допустимостта на общия отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато ищецът твърди, че вземането не е възникнало или е погасено преди издаване на изпълнителния лист?“; 5. „Следва ли да се приеме, че липсва правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато ищецът твърди наличие на засягане или реална опасност от засягане на негови законоустановени и защитими права, произтичаща от оспорваното право на ответника, или правният интерес се преценява единствено с оглед на формалното наличие на друго висящо или приключило производство между страните?“; 6. „Допустимо ли е въззивният съд да отрече правния интерес от отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, без да изследва дали твърдяното от ищеца право е непосредствено или потенциално застрашено и следва ли правният интерес да се извежда от твърденията в исковата молба?“; 7. „Какви са критериите за наличие на правен интерес като процесуална предпоставка за допустимост на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и следва ли той да се извежда от твърденията за засягане или застрашаване на защитими права на ищеца?“; 8. „Допустим ли е иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, когато длъжникът се позовава на административно и последващо съдебно настаняване на децата при трети лица, настъпило след приключване на съдебното дирене по делото, по което е издадено изпълнителното основание, и следва ли тези обстоятелства да се квалифицират като новонастъпили по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК?“; 9. „Следва ли съдът, при преценка допустимостта на иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, да извърши конкретна и самостоятелна оценка дали твърдените от ищеца обстоятелства са новонастъпили по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК или може формално да отрече допустимостта на иска, без да обсъди правното значение и времето на настъпване на тези обстоятелства?“; 10. „Необходимо ли е изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителният лист, да е влязло в сила, за да бъде допустим искът по чл. 439 ГПК, с който длъжникът оспорва съществуването на вземането, за което е образувано изпълнителното производство?“; 11. „Дерогира ли изпълнителното производство приложението на чл. 124, ал. 1 ГПК или длъжникът запазва правото си на общаустановителна защита относно несъществуването на вземането, когато спорът не попада в предметния обхват на чл. 439 ГПК?“; 12. „Противоречи ли на принципа на правото на ефективна съдебна защита изводът, че при наличие на висящо изпълнително производство длъжникът е ограничен единствено до иска по чл. 439 ГПК, независимо от предмета и основанието на предявения установителен иск?“; 13. „Допустимо ли е съдът да квалифицира всеки отрицателен установителен иск, насочен срещу вземане, предмет на принудително изпълнение, като иск по чл. 439 ГПК, без да изследва дали се релевират непреклудирани факти извън предметния обхват на този специален иск?“; 14. „Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК при твърдение за погасяване на вземането чрез плащане, извършено преди издаване на изпълнителния лист, когато този факт не е бил и не е могъл да бъде предмет на разглеждане в първоначалното съдебно производство?“; 15. „Припокриват ли се по предмет и обхват защитите по чл. 124 ГПК и чл. 439 ГПК или двете правни възможности са самостоятелни и приложими при различни фактически и процесуални предпоставки?“ и 16. „Следва ли при липса на предпоставките на чл. 439 ГПК защитата по общия ред на чл. 124 ГПК да се счита за изключена или именно в тази хипотеза общият установителен иск остава приложим като единствено средство за защита срещу принудително изпълнение?“. Сочи, че по въпросите от първи до девети, включително са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г., I г. о., определение № 2469 от 17.08.2023 г. по гр. д. № 215/2023 г., II г. о., определение № 157 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г., I г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о. и др. /по първия въпрос/, решение № 143 от 13.09.2012 г. по гр. д. № 620/2011 г., II г. о., решение № 188 от 10.08.2011 г. по гр. д. № 1040/2010 г., II г. о., определение № 286 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 239/2011 г., II г. о. /по третия до седмия въпрос, включително/ и решение № 5 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г., ІІІ г. о. /по осмия въпрос/, а в условията на евентуалност същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; въпросите от десети до шестнадесети са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Евентуално поддържа, че определението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното определение е валидно и допустимо. Определението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос: въззивният съд не се е отклонил от дадените задължителни разяснения в практиката на ВКС, касателно задълженията на съда да мотивира акта си, като обсъди всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. Заявените в исковата молба, развити и поддържани с въззивната и касационната частни жалби твърдения на ищеца не попадат в нито една от категориите обстоятелства, аргументиращи допустимост на претенциите му. Във връзка с останалите въпроси, следва да се посочи, че принципна постановка възприета от съдебната практика без отклонения е, че отрицателният установителен иск по чл. 255 ГПК /отм./, сега чл. 439, ал. 2 ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след издаване на съдебното решение, по което е издаден изпълнителният лист. Разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК е аналогична на чл. 255, изр. 2 ГПК /отм./, поради което при приложението на чл. 439, ал. 2 ГПК, следва да се приложи установената съдебната практика по чл. 255 ГПК /отм./. Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който може да се оспори изпълняемото право, изключва възможността изпълняемото право да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо, поради което е недопустим иск, основан на такива факти. В изложения смисъл са и указанията, дадени в Решение на ОСГК № 101/1.12.1972 г. по гр. д. № 95/1972 г., което служи за ръководство на съдилищата и в което е прието, че предпоставките на иска по чл. 255 ГПК /отм./ са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Налице е съдебна практика по приложението на чл. 255, изр. 2 ГПК /отм./, която следва да се съобрази при приложение на сега действаща разпоредба – чл. 439, ал. 2 ГПК, по която не се налага установяване на нова съдебна практика. Наред с това въпросът за наличието на интерес от предявяването на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК е винаги конкретен и се разрешава от съда с оглед на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, както и направените от ответната страна оспорвания и възражения. В случая съдът правилно е преценил изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава иска и изводите му не са в противоречие с посочената от частният жалбоподател съдебна практика, която се споделя и от настоящият съдебен състав. Защитата на правата на А. Д. М. е осигурена чрез участието му във въззивното производство срещу осъдителното решение, образувано по подадена от него въззивна жалба, където в качеството му на жалбоподател може да направи същите възражения – предмет на иска по прекратеното гр. д. № 11319/2025 г. по описа на Софийски градски съд. При висящо въззивно производство въззивникът би могъл да представи доказателства пред въззивната инстанция за новонастъпили факти след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство по осъдителния иск. След това, защитата на длъжника срещу изпълнителната сила на невлезлите в сила неправилни въззивни решения се осъществява чрез искане за спиране на изпълнението им по чл. 282 ГПК, а когато тези решения вече са отменени от ВКС, чрез издаването на обратен изпълнителен лист /чл. 245, ал. 3, чл. 282, ал. 3 ГПК/. По отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не се налага допускане на касационно обжалване за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение