Определение № 797 от 09.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1784/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Т. от [населено място] против решение от 10.12.2012 г. по в. гр. д. № 652/2012 г. на Шуменски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Шуменски районен съд решение № 698 от 21.08.2012 г. по гр. д. № 1412/2011 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 424, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължи на банката, в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2007 г., сумата 17 673.49 лв., включваща 14 588.71 лв. – главница, 2 164.64 лв. – лихви за просрочие и такси за закъснение от 17.12.2008 г. до 09.06.2009 г., ведно със законна лихва от 10.06.2009 г. и 920.14 лв. – разноски, за която сума по ч. т. д. № 2057/2009 г. на Шуменски районен съд са издадени заповед за изпълнение № 1244 от 11.06.2009 г. и изпълнителен лист от същата дата. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Релевирано е оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства и преди всичко на най-важното за спора доказателство – писмо изх. № 1089 от 28.03.2011 г., в което самият ответник [фирма] е посочил, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 10.06.2008 г., спрямо която дата именно, според касатора, следва да се преценява и установеният в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок за предявяване на иск срещу него в качеството му на поръчител. С твърдението, че противоречи на закона, несъгласие е изразено и със становището на решаващия състав за възможността предсрочно изискуем кредит да бъде превърнат от банката-кредитор отново в редовен без да е налице изрична воля за това от страна на длъжника-кредитополучател. Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени въпросите: „ 1. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения относно тях и 2. Дали банката има възможност едностранно да преструктурира кредит като превръща обявен за предсрочно изискуем отново в редовен след заплащане на просрочената погасителна вноска”. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о.; решение № 233 от 25.03.2009 г. по гр. д. № 6409/2007 г. на ІІІ г. о.; решение № 544 от 28.07.2003 г. по гр. д. № 297/2003 г. на ІІ г. о. и решение № 1002 от 07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г. на ІV г. о., а по отношение на втория въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона. Освен това, според касатора, касационното обжалване следва да бъде допуснато поради противоречие на извода на въззивния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на процесния кредит с практиката на ВКС и на други съдилища. Като релевантна в тази връзка практика са цитирани (и представени) две решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 58 от 15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 92 от 16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на ІІ т. о., както и едно невлязло в сила първоинстанционно решение – решение № Т-34 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 3344/2010 г. на Шуменски районен съд. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Д. по делото отговор от същия съдържа само доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Т. В. Т. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 424 ГПК за установяване несъществуването на вземане за суми по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2007 г., въззивният съд е приел, че с факта на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 10.06.2009 г. банката е реализирала правото си за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в рамките на предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок, за чието начало е счетена датата 17.12.2008 г., когато са били налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост, предвидени в чл. 19.2. от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Като неоснователен решаващият съд е преценил довода на ищеца за отпадане на задължението му като поръчител поради пропускане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка е прието, че за начало на срока не може да се счита твърдяната от ищеца дата 10.06.2008 г., когато банката за първи път е отнесла кредита в просрочие, тъй като липсват данни тя да е уведомила за това длъжника, респ. да е предприела действия за принудително събиране на сумите, съобразявайки задължителната практика по чл. 290 ГПК (конкретно цитирани решения на ВКС). Отделно от това, въззивната инстанция е изразила разбирането, че дори и предсрочната изискуемост да е настъпила на датата 10.06.2008 г., то това не е пречка впоследствие поради погасяването на забавените вноски (такова е извършено от поръчителя на 11.06.2008 г.) кредиторът да се откаже от предсрочно събиране на вземането си, което е негово право и упражняването му не зависи от насрещното волеизявление на длъжника, респ. на поръчителя, както и да реализира същото по-късно при наличие на визираните в договора предпоставки. Съдебният състав не е споделил и довода, че отказът от предсрочно реализиране на вземането представлява продължение на срока за изпълнение по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, т. е. изменение на уговорения в договора краен срок за връщане на кредита, като е счел, че единствената последица от този отказ е възстановяване на срока, така както е определен от страните и за който поръчителят се е съгласил да гарантира изпълнението на задължението на кредитополучателя. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по единия от поставените от касатора въпроси, а именно – по въпроса за предпоставките, при които настъпва предсрочна изискуемост на задължението по договора за банков кредит, с оглед конкретните уговорки на страните. По този въпрос е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като противоречието обаче не е с посочената от касатора практика на ВКС, а с практиката, относима към хипотезата, при която страните са уговорили настъпването на автоматична предсрочна изискуемост при забава в плащанията по договора след определен срок – определение № 77 от 20.01.2010г. по ч. т. д. № 71482009 г. на І т. о.; определение № 964 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 845/2010 г. на І т. о.; определение № 264 от 07.05.2009 г. по ч. т. д. № 210/2009 г. на І т. о.; определение № 33 от 19.01.2010 г. по ч. т. д. № 382010 г. на ІІ т. о.; определение № 475 от 17.06.2010 г. по ч. т. д. № 401/2010 г. на І т. о.; определение № 24 от 11.01.2011 г. по т. д. № 884/2010 г. на ІІ т. о.; определение № 127 от 31.01.2011 г. по ч. т. д. № 82682010 г. на ІІ т. о.; определение № 59 от 18.01.2013 г. по ч. т. д. № 737/2012 г. на І т. о. и др. По отношение на останалите въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Неоснователно е твърдението за противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В случая, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в т. ч. и писмо изх. № 1089 от 8.03.2011 г. Изводът, че този документ не доказва настъпване на предсрочна изискуемост на процесния кредит на посочената в писмото дата 10.06.2008 г., е относим обаче към правилността на акта и не може да бъде преценяван като въпрос, обуславящ допускането на касационния контрол. Що се отнася до третия въпрос, настоящият състав намира, че не е налице надлежно заявяване на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото касаторът твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, без да поддържа значимост на същия и за развитието на правото, не може да се приеме, че посоченото основание е въведено изцяло и в съответствие със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК